Лиценз за убиване

69.

Бронираният седан на Кенеди спря пред Югозападната порта. Служителите от Сикрет Сървис бяха свикнали с нейните посещения, но въпреки това провериха шасито и багажника. Тя беше идвала в Белия дом много пъти. Но имаше отделни моменти като сегашния, в които пулсът й биеше учестено, а стомахът й се свиваше на топка. Повечето от посещенията бяха обикновени и стандартни устни доклади по въпросите на разузнаването. От време на време се изправяха пред криза, но най-често задължението й беше да информира и да съветва президента и останалите членове на Съвета по национална сигурност.

Този следобед обаче щеше да е по-различно. Нямаше да има скука, нито спокойствие. Залозите в играта бяха много високи, а играчи бяха някои от най-влиятелните личности във Вашингтон. По-специално трима души искаха главата й на тепсия — директорът на Националното разузнаване, нейният така наречен шеф; държавният секретар и главният прокурор. На всичкото отгоре тя се чувстваше доста изморена от последните пътувания. От Вашингтон до Цюрих и обратно за по-малко от шестнайсет часа. Като се добавеха и убийството на Ана Райли, нападението срещу тайната къща на ЦРУ и шефът й, който нямаше представа за какво са го поставили на този пост, резултатът беше една много изнервена и изтощена директорка на Централното разузнавателно управление. Ако зависеше от нея, щеше да си отиде направо вкъщи, да види Томи и да си легне рано, но срещата не търпеше отлагане. Те бяха прекалено ядосани и в интерес на истината Кенеди отиваше на нея с известно злорадство. Рап й се беше обадил. Понякога беше по-добре да изпуснеш духа от бутилката. Особено когато е в твоя полза да го направиш.

Кенеди погледна часовника си. Беше понеделник, пет часът и осемнайсет минути. За щастие беше успяла да поспи няколко часа в самолета — както на отиване, така и на връщане. Когато реши да лети за Цюрих, тя спа, спокойна, че президентът ще я подкрепи поне неофициално. Винаги беше готова да играе играта и да се преструва, само и само да угоди на членовете на кабинета и другите високопоставени политици. Самата тя беше една от високопоставените, но това обстоятелство нямаше да й помогне в случая. Споменатите хора се намираха по-горе в йерархията, а тя беше извършила най-страшния за тях грях. През цялото време ги беше държала в неведение за действията си и буквално беше сринала целия им авторитет. С две думи, поне в техните очи тя ги беше злепоставила много сериозно. Което беше главен проблем за тях. Хората от тяхната прослойка никак не обичаха да ги злепоставят и да ги правят за смях.

Остави куфарчето си на задната седалка и взе със себе си само една кафява кожена папка. Слезе от колата и се спря за секунда. Дългата й до раменете кестенява коса беше прибрана съвсем непретенциозно назад в унисон с черния костюм и черните обувки. Тя провери дали блузата й не се е измъкнала от панталона, намести очилата си и влезе в Западното крило, където я спря друг служител от Сикрет Сървис. Кенеди показа значката си и се подписа в книгата за посетителите. Оттам се качи право при секретарката на президента, Бети Роджърс, коренячка от Вашингтон и много компетентна в професията си.

Кабинетът на Бети беше малък като повечето помещения в Западното крило с изключение на Овалния кабинет и Кабинетната зала. Бети вдигна глава и погледна Кенеди зад очилата си за четене. Тя беше на петдесет и няколко години, но вече изглеждаше като старица. Стисна устни, сякаш искаше да каже нещо, но си замълча.

Айрини харесваше Бети, което не беше маловажно. Като лична секретарка на президента тя беше посветена в някои от най-ревностно пазените тайни на страната. Работата й изискваше да бъде дискретна и твърда.

— Добър вечер, Бети.

— Айрини, какво си намислила този път? — попита я тя дружелюбно, но някак обвинително.

— Нищо сериозно.

— Аз чух друго, скъпа. Вътре те чакат някои доста ядосани хора. Направо загряха телефоните.

Тяхната реакция не беше безразлична на Кенеди, но най-много я интересуваше мнението на върховния й началник.

— Как е президентът?

— По-различно.

— Какво имаш предвид.

— Ами не знам… напоследък не е на себе си. Но това няма нищо общо с пътуването ти до Швейцария. Всъщност прие новината доста спокойно. Другите му създават главоболия. Всеки от тях му се обади поотделно, за да му се оплаче, а накрая дойдоха на обяд, за да го сторят отново заедно. — Бети свали очилата си. Шепнешком добави: — Надявам се, че си получила каквото търсеше, защото искат да те разпънат.

Кенеди се усмихна и потупа папката.

— Добре тогава. — Бети погледна часовника си. — Влизай и им дай да се разберат. Но побързай, защото имам планове за вечерта.

Айрини й благодари и влезе в Овалния кабинет. Всички чакаха само нея. Президентът, Рос, държавният секретар Бърг, главният прокурор Стоукс и дори вицепрезидентът Бакстър.

Бакстър и президентът бяха седнали на столовете пред камината. Столовете на властта. Рос, Бърг и Стоукс се бяха наредили на едното канапе подобно на наказателен отряд. Второто канапе беше празно. Очакваше се тя да седне на него. Изолирана, като някакво дете, извикано в кабинета на училищния директор. Кенеди охотно прие да бъде сама. Остави кожената папка на стъклената масичка и се облегна назад, убедена, че когато фактите говорят и боговете мълчат.

Пръв заговори Рос. Беше се пременил в един от многото си скроени по поръчка костюми от „Брук Брадърс“ — тъмносин, почти черен, изработен от лек вълнен плат. Бялата му риза беше онези, които струват колкото месечния наем за жилището на някои хора. Сребристата му вратовръзка хармонично се съчетаваше с прошарената му черна коса. Само преди две седмици Кенеди го намираше за красив. А сега виждаше как този човек е обсебен единствено от суетата и любовта към себе си.

Рос се намести на дивана и поизправи гръб. Погледна сериозно Кенеди и я попита:

— Имаш ли да кажеш нещо за собствено оправдание?

Тя поклати глава. Искаше те първи да си изстрелят патроните.

— Е, нека ти кажа тогава аз как мина днешният ми ден — раздразнено продължи Рос. — Малко преди обяд ми се обади държавният секретар Бърг, която ме попита дали съм уведомен за командировката ти в Швейцария. — Хвърли поглед към президента и после отново се обърна към Кенеди: — Според теб редно ли е да заминеш за чужбина без мое знание?

— Ти си доста зает човек, Марк. Не исках да те притеснявам с дреболии.

— Грешен отговор.

Тя сви рамене.

Рос се подразни от нейното ледено спокойствие.

— Съзнаваш ли какви проблеми ни създаде днес? Швейцарският министър на външните работи сутринта звъня на Беатрис — той посочи държавния секретар — и вдигна страшна пушилка заради твоята необявена визита.

— Какво искаше?

— Искаше да разбере какво, по дяволите, си правила в страната му, като си се срещнала насаме с петима от най-влиятелните банкери.

Главният прокурор се наведе напред и се намеси:

— Имам заведен важен иск, който от години виси в швейцарски съд. И бог да ти е на помощ, защото ако си оплескала нещата, двамата с теб ще имаме доста сериозни проблеми.

Стоукс очевидно също беше доста разстроен. Кенеди си каза, че двамата с Рос сигурно подхранват гнева си взаимно. Те бяха двамата политици от кариерата и вторите след вицепрезидента, които някой ден щяха да се кандидатират за Белия дом.

На Кенеди й направи впечатление, че държавният секретар не взе участие в първия рунд.

— Знаеш ли какво е станало днес в Рияд? — попита Рос.

— Да.

— И какво ще ни кажеш за него?

— Въпросът е доста заплетен и аз самата нямам отговор.

— Знаеш ли кой го е сторил?

— Може би.

— Би ли била така любезна да споделиш с нас?

— Не.

— По дяволите, Айрини — тросна се Рос. — Да не мислиш, че си играем някакви игри тук? — Отвори рязко папката, която лежеше пред него на масичката. В нея имаше черно-бяла увеличена снимка, двайсет на двайсет и пет сантиметра. — Ето какво ми изпрати принц Мухамад.

Рос обърна снимката към Кенеди. На нея се виждаше мъж, облечен в традиционна саудитска носия, който вървеше по улицата. Лицето му беше оградено с червен кръг. Мъжът беше вдигнал ръката си и показваше неприличен жест към обектива на камерата. Фотографията беше доста неясна. Кенеди я огледа добре. Размерът съвпадаше, но с изключение на него беше невъзможно да се определи кой е мъжът на снимката.

— Имаш ли представа кой може да е?

Тя поклати глава.

Шефът й ядосано подхвърли друга фотография. На нея се прегръщаха двама мъже.

— Този отляво е Уахид Ахмед Абдула. Поне него предполагам го познаваш.

Кенеди кимна.

— Защо преди шест месеца сме излъгали саудитското правителство, че е мъртъв?

— Това същият Уахид Ахмед Абдула ли е, който беше един от водачите на „Ал Кайда“? Който искаше да изпепели Вашингтон и Ню Йорк ли?

— Не ми отговори на въпроса.

— А ти не отговори на моя. Чете ли досието на Уахид?

— Не ми е необходимо. Искам да знам защо сме излъгали един от най-последователните ни съюзници.

— Ако си мислиш, че Саудитска Арабия е един от най-последователните ни съюзници, искрено ти препоръчвам още сега да си подадеш оставката на президента.

Рос почервеня от яд.

— А аз ти препоръчвам да си мериш думите, доктор Кенеди. В много деликатно положение се намираш. — Отново погледна за малко към президента, сякаш искаше да му каже: „Аз ви предупреждавах.“ После попита Кенеди: — Къде е Мич Рап?

— Не знам.

— Лъжеш! — извика Рос и забоде пръст в първата фотография. — Ето го точно тук. Какво ти казахме? Има правилен начин да се вършат нещата и неправилен. Да оставиш един самотен отмъстител да взривява бомби в Саудитска Арабия определено е неправилният начин.

Кенеди грабна третата и последната фотография и я вдигна към Рос и останалите.

— А кой е този тук? Мъжът, когото Уахид се кани да прегърне?

— Саид Ахмед Абдула — отвърна ядосано Рос. — Бащата на Уахид и един от най-близките приятели на принц Мухамад бен Рашид.

— Така ли? — с престорена изненада попита тя. Рос току-що си беше сложил главата на дръвника. Кенеди отвори нейната папка и извади няколко документа за финансови преводи. — Този Саид Ахмед Абдула не е ли същият, който по-рано този месец плати на бивш шпионин от ЩАЗИ двайсет милиона долара, за да убие Мич Рап? — Нарочно остави листовете да се разпилеят върху масичката. — Убедена съм, че говорим за един и същи човек.

Рос, Бърг и Стоукс посегнаха към листовете. Кенеди погледна към президента.

— Банкерите всъщност оказаха доста значителна помощ. Част от тях ми казаха, че за в бъдеще биха искали да уреждаме нещата по този начин, а не да водим публични правни битки в съдилищата. — Айрини се обърна към главния прокурор Стоукс: — Битки, които отнемат доста време, ресурси и пари. Докато се доберем до необходимата ни информация, парите биват преместени на друга сметка и въпросната информация се оказва безполезна.

Стоукс понечи да изрази някакъв вял протест, но тя го прекъсна:

— Информацията, която ми дадоха днес, показа други резултати. Моите специалисти по компютърни технологии вече провериха другите швейцарски сметки, използвани от Саид Ахмед Абдула. Само за осем часа установиха, че е дал на „Ал Кайда“ и на други терористични организации над сто милион долара, и то само за миналата година.

— Сто милиона долара — повтори безсилен главният прокурор.

— Беатрис — обърна се Кенеди към държавния секретар, — следващия път, като говориш с швейцарския външен министър, кажи му, че Мич с голямо удоволствие би отскочил до Берн, за да накара швейцарските служители да му обяснят защо намират за толкова важно да пазят в тайна самоличността на терористи като Уахид и баща му.

— И, Марк — каза тя на Рос, — когато последния път закусва с принц Мухамад бен Рашид, дали случайно не му спомена, че Мич Рап е жив?

Той заклати глава още преди да е изслушал въпроса докрай.

— И не си му казал нищо за тайната къща на ЦРУ? — Кенеди се държеше така, сякаш разполагаше с неопровержими доказателства, но в действителност блъфираше.

— Не съм говорил с него за нищо подобно.

— Е, следващия път, когато отново разговаряте, попитай го дали е знаел, че сред най-близките му приятели има човек, обявил награда от двайсет милиона долара за главата на моя най-главен експерт по борбата с тероризма. И докато сме още на същата тема, попитай го как се чувства по повод факта, че Саид Ахмед Абдула е раздал за една година над сто милиона долара на терористични организации.

— Да не искаш да кажеш, че и той е замесен?

Тя поклати глава и стана.

— Още не, но повярвай ми, в него има нещо гнило. Той не ни е съюзник. — Айрини си взе папката. — Следващия път му кажи, че го подозирам и че ако успея да го докажа, да очаква посещение от Мич Рап. — Тръгна към вратата.

— Почакай малко. — Рос скочи от стола си. — Не сме свършили.

Кенеди се спря и погледна през рамо.

— Напротив, свършихме. Капнала съм от умора. Докато вие тримата успокоявахте съюзници, чиято лоялност към нас е под въпрос, аз прелетях половината свят и свърших за един ден толкова, колкото сто юристи от Министерството на правосъдието и още толкова дипломати от Държавния департамент не можаха да свършат за две години. Отивам си вкъщи да се наспя.

— Спри — каза шефът й. — Трябва да го върнеш.

— Съжалявам… не мога да го направя. Не е под контрола ми.

— Лъжа! Ти просто не искаш да го върнеш.

Тя се спря. Бавно се обърна и отговори:

— Марк, Мич Рап е направил повече за сигурността на тази страна, отколкото всички вие в тази стая взети заедно. Питай президента и той ще го потвърди. Не е зле да започнеш поне малко да му помагаш, вместо да му се пречкаш непрекъснато.

— Този човек е безразсъден, Айрини. Трябва да бъде докаран тук и да бъде поставен под контрол.

— Желая ти късмет… Но помисли добре дали искаш да се окажеш на пътя на Мич Рап.

— Това заплаха ли е?

Тя сви рамене.

— Само факт. Те убиха жена му. Не можеш да го контролираш. Той ще избие до един всеки, който е замесен в това. И ако разбере, че защитаваш саудитците, при положение, че имаме неопровержими доказателства, че Саид е платил двайсет милиона за смъртта му… е… ами… само ще кажа, че не бих искала да съм в охраната ти.

Кенеди отвори вратата и излезе.