Лиценз за убиване

5.

На пръв поглед мъжът му се стори подходящ. Беше облечен в традиционните одежди на саудитски бизнесмен. Беше наметнал на раменете си бял тауб или памучна роба, която стигаше до глезените му. Пясъчнорусата коса беше покрита с гутра, завързана с орнаментна връв. При по-близък оглед обаче няколко неща издаваха, че не е арабин. Имаше тъмна кожа, но не с необходимия цвят. Беше гладко обръснат и носеше черни официални обувки с дебели подметки вместо сандали. Но най-вече очите му имаха синьо-сив цвят. В момента обаче тези очи бяха скрити зад големи слънчеви очила.

В Рияд беше едва девет сутринта, но температурата вече наближаваше четирийсет градуса. На Ерих Абел обаче жегата не му пречеше, дори му харесваше. Тъй като имаше астма, той предпочиташе сухия климат в столицата на Саудитска Арабия пред влажния въздух по крайбрежието на Червено море. Абел живо се интересуваше от страната. Не заради климата, нито заради народа. Причината по-скоро беше във вярата му, че Саудитска Арабия скоро щеше да промени историята. Тук имаше превъзходни условия за правене на бизнес.

Някогашният източногермански шпионин вярваше в сближаването с местното население и атмосфера. Само така един чужденец можеше да разбере самобитната култура. В действителност обаче той беше облечен в традиционната арабска носия само отчасти поради тази причина. Горчивата истина беше, че напоследък Саудитска Арабия се беше превърнала в много опасно място за гражданите от западните държави. Разбира се, опасността от отвличане съществуваше и в момента, но похитителите веднага щяха да го освободят, щом разберяха за кого работи. После щяха да отидат да молят принц Мухамад за милост. Истинската опасност беше в зачестилите безразборни убийства от умопобърканите уахабити. В пустинното кралство бяха настъпили смутни времена и затова най-добре беше да не биеш на очи.

Ако Абел можеше да се похвали с особен талант, той беше, че умееше да предсказва промените. Докато работеше в ЩАЗИ, безпощадната и страховита източногерманска държавна сигурност, той беше единственият, който прогнозира вярно краха на комунизма и падането на Берлинската стена. Беше предал докладите си нагоре по бюрократичната верига, но всички му казваха, че е твърде млад и не разбира. Да, млад беше — когато стената падна, беше на двайсет и девет години. По-висшите офицери от щабквартирата на ЩАЗИ в Берлин гледаха на него като на твърде образован интелектуалец. ЩАЗИ се гордееше с грубата си жестокост, каквато Абел не притежаваше. В интерес на истината той би подхождал повече на британската служба за външно разузнаване МИ-6. Абел изпитваше дълбоко уважение към британците. Те подхождаха творчески към операциите и изпитваха интелектуално удоволствие, когато надхитрява противника. ЩАЗИ приличаше повече на жестока американска мафиотска фамилия. Така или иначе, никой не искаше и да слуша прогнозите му, според които царството на терора скоро щеше да свърши.

Като малък Абел беше болнаво дете и непрекъснато беше по болници. Когато излезеше от болницата, лежеше вкъщи, защото имаше сили само да чете. Докато връстниците му се развиваха физически, той се развиваше интелектуално. Завърши университета рано, на двайсет години и с дипломи по математика и икономика. Оттам го вербуваха в ЩАЗИ. Възможностите за професионална реализация в Източна Германия в началото на осемдесетте години на миналия век не бяха кой знае какви. Това обстоятелство, съчетано с желанието най-накрая да бъде от позицията на силния, след като години наред беше търпял унижения, наклониха везните и той прие да работи за разузнаването.

През първите три години в ЩАЗИ настояваше непрекъснато да го прехвърлят от аналитичния отдел в оперативния, но здравето му винаги му пречеше да достигне целта си. Абел беше висок метър и седемдесет и пет, но по онова време тежеше само седемдесет килограма. Постепенно качи килограми и положи големи усилия, за да мине успешно изпитите по физическа подготовка.

На четвъртата година от службата си успя да се прехвърли в оперативните служби и започна да участва в системните отвличания на западни граждани, които посещаваха Източна Германия. Абел обикновено идентифицираше потенциалните мишени и понякога ги примамваше да влязат в капана. Детинското му лице и слабовато тяло му позволяваха да минава за тийнейджър. Бизнесмените с хомосексуални наклонности, които пътуваха на Изток, бяха лесни за изнудване. Абел обикновено се мотаеше около определена улица, парк или бар и чакаше мъжът да се приближи към него и да му направи неприлично предложение. После даваше тайно сигнал с ръка, хората на ЩАЗИ изскачаха и светкавично мятаха жертвата в микробус без опознавателни знаци. Водеха го в стаята за разпити и му предлагаха да избира: да лежи в затвора и да бъде публично заклеймен или да откупи свободата си. За всичките тези години само един не се съгласи да плати откуп. Този твърдоглав кучи син беше отведен на едно място с много сурови условия. Там след месец на постоянни побои той беше удушен от офицер от ЩАЗИ — пълен садист и човекомразец.

Печалбата от всяко отвличане беше няколко хиляди марки. ЩАЗИ имаше връзки в почти всички западни банки и правеше подробно проучване, преди да назове сумата на откупа. Големият им удар беше един западногермански аристократ, който им плати петстотин хиляди долара. Човекът беше държан в пленничество по-малко от двайсет и четири часа. Абел беше пресметнал, че само неговият екип е донесъл на държавата над пет милиона долара за период от две години и половина.

След това го повишиха и го преместиха в контраразузнаването. Благодарение на новата си служба можеше да пътува безпрепятствено и по-често в Западна Германия. Тъкмо навлизаше сериозно в шпионския занаят, когато всичко се разпадна. Той предупреждаваше началниците си от месеци, че признаците за краха са налице, но проклетите бюрократи бяха твърде заети да сноват между Берлин и Москва и да целуват задниците на господарите им от КГБ. Последното нещо, което те искаха, беше да признаят на автократите от КГБ, че постепенно губят контрол над най-западния европейски сателит на Съветския съюз. Ако го стореха, най-вероятно щяха да ги изритат или да ги застрелят в тила.

Абел беше изучавал икономиката на Изтока и Запада. Знаеше много добре, че статистиката, съчинявана от правителствата на Източна Германия и Съветския съюз, не е вярна. За да получи приблизително верните стойности, той разделяше числата на две. Западът обаче беше друго нещо. Лошите капиталисти разполагаха с онези чудеса, наречени корпорации. Те имаха задължението да бъдат напълно честни и откровени със своите акционери. Изумително голяма част от информацията беше публична и достъпна за всички. Всеки път, когато Абел преглеждаше показателите, неизменно стигаше до един и същи извод: скоро щяха да се провалят под тежестта на собствените си лъжи и икономически безумия. Реалните стойности бяха налице за всеки, който можеше да ги забележи. Сами по себе си тези данни бяха достатъчни, но вниманието на Абел беше привлечено и към нещо друго, не по-малко тревожно.

Властта на комунистическите диктатори се крепеше на две средства. Първото беше страхът. Благодарение на мрежата си от тайна полиция, подслушване на телефоните и информатори-доносници хората живееха в постоянен страх, че ако критикуват открито правителството, ще бъдат арестувани посред нощ и ще изчезнат завинаги. Другото средство бяха контролираните от държавата средства за масова информация. Постоянният пропаганден поток, който Джордж Оруел беше предсказал в „1984“, се лееше всекидневно от държавните радио и телевизия и от вестниците. Абел съзираше революция в информационните технологии и си даваше сметка, че Германската демократична република рано или късно ще изгуби монопола си над новините, а с това и над мислите на хората. Цяла година преди да падне стената, младият шпионин вече мислеше реално за обединението на двете Германии.

Шестнайсет години по-късно Абел имаше същото чувство за Саудитска Арабия. Промяната чукаше на вратата и нищо не беше в състояние да я спре. Въпросът не беше дали щеше да се случи или не, а кога. Крайно несправедливото разпределение на благата сред населението постепенно водеше страната към точката на кипене. Като се прибавеха и наелектризираните с фанатизъм мюсюлмани, Абел беше готов да се обзаложи, че Саудитска Арабия я очакваха доста сериозни катаклизми.

В световен мащаб в икономиката също щяха да настъпят промени. За повечето хора тези промени предизвикваха само стрес, но за Абел те даваха страхотни възможности. Той вече беше натрупал милиони, но все още имаше грандиозни планове за живота си, макар и да беше на четирийсет и седем. В думите му вече се вслушваха големи мултинационални корпорации, международни банки, инвестиционни фондове, енергийни концерни и дори няколко правителства. Всички те му плащаха за неговите качествени услуги и прогнози, но това не му беше достатъчно. Като истински германец той беше убеден, че човек трябва вечно да се стреми към усъвършенстване и перфекционизъм, за да постигне пълна реализация на личните си качества. По-голямата част от капиталите му идваха от тлъстите хонорари от консултантските договори за изготвяне на анализи и прогнози. Някои от тези договори изтичаха следващата година и на Абел никак не му се нравеше перспективата да се окаже прав, но да е закъснял. Революция щеше да има. Неизбежно беше. Така че поне можеше да извлече печалба от нея.

Той се спря пред входа на „Абдула Телекомюникейшънс“ и впери поглед в солидната монолитна шестетажна сграда. За човек, израснал в Лайпциг, град, известен с ренесансовата си архитектура, едва ли би го впечатлило подобно нещо. Колкото и да се опитваше бившият шпионин да приеме саудитската култура, тукашната архитектура не струваше и пукната пара.

След като съобщи за пристигането си, мъжът на рецепцията любезно го помоли да почака. Не минаха и трийсет секунди и от асансьора слезе някакъв доста развълнуван арабин, който бързо се приближи и се представи на английски като един от вицепрезидентите на „Абдула Телекомюникейшънс“. Тъй като познаваше добре арабските делови среди, Абел не се впечатли ни най-малко. В компания като тази работеха десетки, ако не и стотици вицепрезиденти. Повечето от тях бяха роднини с главния шеф Саид Ахмед Абдула. Всички те получаваха огромни заплати, държаха разкошни кабинети и с изключение на шепа от най-кадърните роднини на Абдула не се бъркаха много на западните консултанти, които ръководеха дейността на компанията. Абел и неговият придружител се качиха с асансьора до последния етаж, където влязоха през две позлатени врати. Там го въведоха в стая, която беше пропита с атмосфера на арабска мъжественост. На облицованите с махагоново дърво стени бяха окачени главите на екзотични животни. В средата, на не повече от три метра от него, го гледаше със стъклените си очи главата на петнист леопард. Хищникът имаше напрегнат вид, който се предаваше най-вече от оголените му остри като бръсначи зъби. Над камина, която Абел предположи, че никога не е била използвана, висеше голяма маслена картина с пустинен пейзаж. Целият интериор беше замислен така, че да излъчва могъщество и мъжественост. Това беше очевидно, но до каква степен Абел разчиташе всички белези, той не беше сигурен. Някои от тези араби се възползваха от подобни декорации, за да утвърдят ясно и категорично позициите си в своите династии. Други просто подражаваха и плащаха баснословни суми на някой френски архитект да обзаведе по подобен начин кабинета им. Що се отнася до съдържанието и стила обаче, те не се отличаваха с особена оригиналност.

Вратата в другия край на стаята се отвори и оттам се показа възрастен мъж, облечен в традиционни арабски одежди. Лицето му беше напрегнато. Абел го посрещна в средата на стаята, точно до озъбения леопард.

— Аз съм Саид Абдула — представи се мъжът и протегна ръка за поздрав.

Абел не се изненада, че той говореше английски. Това беше езикът на бизнеса в Саудитска Арабия.

— Аз съм Ерих Абел. — Германецът се здрависа със Саид. — Принц Мухамад ме помоли да се видя с вас. Каза ми, че двамата с него сте много близки приятели.

— С Мухамад се познаваме от деветгодишни. — Саид направи знак на госта си да седне. — Искате ли нещо за пиене?

— Едно кафе, моля. — Абел седна на един диван.

Саид натисна бутона на телефона до него, издиктува нарежданията си на арабски и седна на съседния диван. Почти моментално се появиха двама индонезийци с бели сака и количка за сервиране. Те поднесоха кафето заедно с малки чинийки със сладкиши и си излязоха така безшумно, както бяха влезли.

— Принц Мухамад е мой много добър приятел. — Саид отпи от кафето. — Според мене той е незаслужено пренебрегван от брат си, краля.

Абел веднага си каза, че е доста неразумно така открито да се изказва пред непознат подобно мнение. Винаги верен на принципа си да бъде предпазлив, той отговори:

— Изпитвам голямо уважение към принц Мухамад.

Саид понечи да вземе чинийка със сладкиш, но се отказа.

— Той разказа ли ви за моята трагедия?

Очевидно домакинът беше много припрян и изнервен.

— Не, само ми спомена, че сте му много скъп приятел, и ме помоли да му направя услуга, и да ви посетя.

Саид плесна с ръце и погледна към пустинния пейзаж на стената.

Абел отпи от кафето и реши да говори по същество:

— Господин Абдула, позволете ми да бъда откровен с вас. Не се плаша лесно и не се гнуся. Съмнявам се, че бихте могли да ме изненадате или шокирате с нещо. Кажете ми направо за какво потърсихте услугите ми и аз съм сигурен, че ще успеем да се споразумеем.

Саид погледна германеца в очите и отвърна:

— Искам да убиете един човек.

Германецът кимна спокойно, с което показа, че искането не го изненада.

— И кой е човекът, когото искате да премахнете?

— Той е американец.

Вече ставаше интересно. Абел отпи от кафето.

— Слушам ви.

— Работи за тяхното правителство.

„Работата загрубява“ — каза си Абел.

— Името му?

По челото на Абдула беше избила пот.

— Името му е Мич Рап.

Щом чу това, германецът спря да пие кафето и остави чашата с чинийката на масата, за да не забележи домакинът, че ръката му трепери.

— Мич Рап — повтори.

— Чували ли сте за него?

— Боя се, че да. Съмнявам се, че в моя бизнес има някой, който да не е чувал за него.

Нетърпелив и изнервен, Абдула не му даде много време за размисъл.

— Значи приемате задачата?

Абел почувства как сърцето му се разтуптя.

— Почакайте малко, господин Абдула. Да се убие човек като Мич Рап не е лесна задача. Трябва да се обсъдят много неща, да се уточнят подробностите, но дори и тогава не бих обещал със сигурност, че ще приема.

— Да не би да ви притеснява заплащането? Кажете ми колко ще поискате за подобна поръчка. Да се спазарим.

Трудно или не, с достатъчно подготовка можеше да бъде убит всеки, пък бил той и Мич Рап.

— Ще струва много скъпо.

Саид се приведе напред и натисна бутона на интеркома. Каза бързо нещо на арабски и секунда по-късно двама необичайно едри саудитци влязоха с четири черни куфарчета. Те оставиха куфарчетата на масата, отвориха ги пред германеца и излязоха.

— Пет милиона долара в брой, ако приемете задачата. Още пет милиона, след като я изпълните.

Абел се вторачи в парите и започна да обмисля възможностите за действие. След секунди стигна до извода, че ще е много трудно, но не и невъзможно. Разбира се, друг щеше да свърши черната работа. Детайлите можеха да бъдат уговорени и по-късно, затова се спря на мисълта за цената. И преди се беше занимавал с поръчкови убийства, но никога досега не му бяха предлагали десет милиона долара. Очевидно Рап беше засегнал много лично Абдула. Трудно беше да се оценят несметните богатства на тези саудитци, но по приблизителна преценка на Абел състоянието на Абдула възлизаше на два милиарда долара. Десет милиона бяха за него като джобни пари.

Абел съзнаваше, че ако приеме сделката, връщане назад няма да има, но той и не искаше да се отказва. Колкото и налудничаво да звучеше, убийството на Рап щеше да бъде върховно признание за неговите професионални умения. И след като беше обзет внезапно от еуфория, той реши да приеме, но първо да увеличи вече и без това щедрата цена.

— В днешно време платените убийства са доста трудни за изпълнение в Америка, а когато мишената е човек като Мич Рап, проблемите се усложняват неколкократно.

— Назовете вашата цена, господин Абел — каза спокойно арабинът.

— Двайсет милиона долара. Десет сега… десет след изпълнението.

Абдула протегна ръката си.

— Съгласен, двайсет милиона долара.

Двамата си стиснаха ръцете.

— Колко време ще отнеме? — попита Абдула.

— Ще се заема с подготовката веднага, но на ваше място не бих очаквал резултати поне до един месец.

— Колкото се може по-скоро, господин Абел — отвърна арабинът сухо. Омразата му към Мич Рап беше почти осезаема.

— Ще ми позволите ли да попитам, господин Абдула, какво ви е сторил господин Рап, за да ви причини такава болка?

— Той уби сина ми.

Ама, разбира се, как не се сети по-рано.