Лиценз за убиване

65.

Луи целуна Клаудия по челото и я прегърна. Тя се извърна и се обърна на другата страна. Той внимателно се измъкна изпод завивките и стана. Отиде в тоалетната и после излезе на терасата. Подпря се на парапета и се загледа към океана. Небето над него беше сиво, а небето на запад — черно.

Беше доволен, че разумът у него се бе събудил и се бе отказал да довърши работата. Да изгуби Клаудия след всичко, през което бяха преминали, щеше да е изключително глупаво. Преди да е станало късно, осъзна, че неговото силно его го е подтиквало да довърши поръчката. Желанието някой ден да стане известен като човека, победил великия Мич Рап, съчетано с вътрешната му потребност да не оставя нищо недовършено, го беше заслепило до такава степен, че не можа да види реалното положение. Професионалистът в него заговори отново, когато минаваше през паспортния контрол на международното летище в Хюстън. Разполагаше с един комплект документи за самоличност, една кредитна карта, почти осем хиляди в брой и не носеше никакво оръжие. Вероятността успешно да види сметката на Рап, който сега вече беше нащрек и под засилена охрана, беше доста малка. Шансовете му да го убие и да се измъкне от Щатите, без да остави следи, бяха близки до нулевите.

В крайна сметка обаче трезвият разум се завърна заедно със спомена от деня, в който случайно се бяха натъкнали на Рап. Луи беше прекарал целия си съзнателен живот сред войници. Мъже, които непрекъснато се обучаваха и подготвяха да влязат в бой и да се бият. Някои притежаваха внушителна физическа сила и присъствие, но бяха тъпи. Луи ги беше използвал като товарни мулета. Караше ги да носят тежките картечници или минохвъргачките. Други бяха слаби, жилави и дребни, но имаха изострени инстинкти или организационни умения. Те ставаха писари, а ако преминеха успешно тестовете за издръжливост, се обучаваха за снайперисти или скаути-разузнавачи. Мускули винаги можеха да се натрупат, а теглото да се стопи. Основните умения можеха да се набият и в най-глупавата глава, но инстинктът беше нещо, което не можеше да се научи. Човек или се раждаше с него, или не.

Докато чакаше на хюстънското летище самолета, който щеше да го отведе обратно в района на Вашингтон, Луи си спомни начина, по който Рап го беше погледнал и как беше вдигнал ръката си в готовност над чантичката на кръста, в която несъмнено беше скрил пистолета си. По-късно бяха разбрали от подслушаните разговори на жена му, че в същата тази сутрин е усетил силна болка. Луи си спомни как жена му разказваше на нейна приятелка, че никога не е виждала съпруга си да изпитва такава болка. Когато Луи обмисляше как да използва травмата в своя полза, на него му убягна обстоятелството, че въпреки жестоката болка благодарение на инстинктите си Рап успя да долови нещо подозрително в онази сутрин на пътя край къщата му. Като всеки хищник той притежаваше изострени сетива и непрекъснато регистрираше и най-малката промяна в заобикалящата го среда.

Когато наближи времето за отлитане, Луи неочаквано се изнерви и започна да губи търпение. Подобно нещо му се случваше за пръв път откакто двайсет и една годишен беше преживял инцидент по време на водолазно обучение. Последвалите му пътувания в океана бяха изпълнени със страх и ако не бяха бойните му другари парашутисти, които стояха зад него и му вдъхваха кураж, без съмнение щеше да се откаже. Единственият му страх, по-силен от този от водата, беше страхът да подведе братята си по оръжие. Но в момента не можеше да разчита на никого да поддържа бойния му дух. Мислите му се върнаха към Клаудия и детето в утробата й. Оттам нататък, без изобщо да се замисли, той отиде и върна билета си на гишето на „Континентъл Еърлайнс“ и го смени с билет за Икстапа.

Погледна надолу към вълните, които се разбиваха в скалите, и се усмихна. Той беше сигурен, че е взел правилното решение. Само като си помислеше, че почти беше зарязал Клаудия, когато тя най-много се нуждаеше от него, и изпитваше срам. Луи непрекъснато се кълнеше, че никога няма да стане като баща си. Да я остави ей така, сама на летището, бременна и душевно травмирана, беше постъпка, която би прилягала повече на баща му.

В далечината нежно се поклащаха платноходки. Това място беше особено. Жалко, че не можеха да останат тук и да създадат семейство.

В този миг Клаудия обгърна кръста му с ръце.

— Защо си станал толкова рано?

— Ходих до тоалетната и реших да изляза малко на терасата и да погледам океана. — Луи се обърна и хвана дланите й. — Това място е страхотно.

— С теб е още по-страхотно.

Те се прегърнаха. Стояха така, загледани в залива. Луи въздъхна и каза:

— Жалко.

— Кое?

— Че трябва да напуснем.

— Защо? — попита тя разочаровано.

— Знаеш защо. Прекалено рисковано е да оставаме на едно място за по-дълго. Особено в момента.

Сърцето й се сви, след като си спомни какъв труден път им предстои да извървят. Тя още не му беше казала какво е сторила през дните, в които бяха разделени. Бремето на тази тайна започваше да става непосилно. Не знаеше как ще реагира той, когато му каже, но едно беше сигурно: колкото повече отлагаше, толкова по-трудно щеше да й бъде. Допря глава до гърдите на Луи и понечи да заговори, но изведнъж загуби кураж.

Той забеляза, че нещо я измъчва, и я попита:

— Какво има?

Тя се притисна по-силно към него.

— Обичаш ли ме?

— Много добре знаеш — отвърна й с лека насмешка.

— Трябва да ти кажа нещо. — Целуна го по гърдите и добави: — Но искам да си наясно какво преживявам.

Луи я хвана за раменете и отстъпи назад. Познаваше я достатъчно добре и веднага разбра, че този тревожен тон не е случаен.

— Какво си направила?

Тя го погледна в очите, потрепери, събра смелост и призна:

— Свързах се с ЦРУ.

Говореше истината, личеше си по очите й.

Луи колкото можа по-спокойно я попита:

— Защо?

— Сложно е. Всичко започна, защото исках да изразя съжалението си за смъртта на жената. Освен това знаеш, че не харесвам Абел. Не ми се понрави още в мига, в който го зърнах.

— Не ми пука за Абел. Искам да знам какво си направила.

— След като се разделихме, той изпрати още няколко заплашителни писма. Реших, че щом иска така да играе, ще дам на ЦРУ името му. Да види какво ще му е, когато Мич Рап го погне.

Луи кимна. Част от него се възхищаваше на Клаудия за този ход. Беше предупредил Абел да внимава в действията си. Германецът изобщо не беше в положение да ги заплашва, но явно доста силно го бяха притиснали да върне парите. От онзи вид натиск, под който понякога хората постъпват много глупаво.

— ЦРУ е голяма служба. С кого точно се свърза? — попита той.

— С директора.

Това го изненада.

— Какво точно имаш предвид, като казваш, че си се свързала?

— Писахме си писма по електронната поща.

— Колко пъти?

— Изпратих й четири писма.

Луи я пусна и едва не си прехапа езика.

— И защо?

Големите кафяви очи на Клаудия се насълзиха. Тя виждаше как Луи се опитва да овладее гнева си. Остави последния му въпрос без отговор и продължи със следващата част от разказа, която щеше да го вбеси.

— Моля те, запази спокойствие, докато свърша. После, ако решиш да ме напуснеш, ще те разбера.

— Няма да те напусна — каза той, сякаш искаше да убеди себе си в това твърдение.

Клаудия го стисна за ръцете.

— Винаги сме делили всичко… нали?

Той кимна.

Нямаше по-лесен начин как да го каже. Затова изстреля:

— Внесох пет милиона долара на сметка на Мич Рап в швейцарска банка.

На Луи му се стори, че главата му ще се пръсне.

— Пет милиона долара. — Полагаше всички усилия да остане спокоен. Обичаше жената, която стоеше пред него, с цялото си сърце. В противен случай щеше да я хвърли през терасата и с удоволствие щеше да гледа как ще си разбие главата в скалите. — Защо?

— Заради детето ни.

— Какво общо има това с нашето дете?

— Исках да се опитам да поправя нещата… и да спечеля малко време.

— Да спечелиш време. — Той се намръщи. — И как ще спечелиш време?

— Знаеш, че ще ни преследва.

— Нека — отвърна Луи тихо, но сърдито.

Клаудия поклати глава.

— Помисли пак. Той не е обикновен човек. Ние убихме жена му. Бременната му жена. Ти какво би направил, ако някой ме убие? — Изгледа го изпитателно. — И двамата знаем, че не би се спрял, докато не убиеш виновника с голи ръце. Ако Мич Рап ни открие, ще ни убие и двамата.

— И мислиш, че понеже си му дала пет милиона долара, ще ни прости?

— Не. Както ти казах, така само ще спечелим време.

— Време? — намръщено повтори той. Не разбираше накъде биеше тя.

Клаудия постави длан върху издутия си корем и отговори:

— Помолих го за девет месеца. Помолих го да пощади бебето. Искам да родя детето и да го подържа в ръцете си. После каквото ще да става. Тези пет милиона долара дори не са наши — добави с отвращение. — Никога не съм искала тази поръчка, а и освен това не я довършихме. Ако зависеше от мен, бих му дала всичките пари.

— Тези пари ни трябват — изрече Луи с изненадващо спокоен тон.

Вече започваше да разбира силата на майчинския инстинкт, който беше взел надмощие в случая. Нейните думи бяха събудили у него бащинското чувство — необходимостта да защити Клаудия и нероденото им дете. Беше категорично несъгласен със стореното от нея. Тя беше изложила и двама им на риск. Но стореното не можеше да се върне назад. Мотивите й бяха кристално чисти нравствено.

Целуна я по челото и каза:

— Още те обичам.

— Благодаря ти за разбирането, скъпи.

Двамата стояха безмълвни в продължение на няколко минути. Накрая Клаудия каза:

— Да се върнем в леглото.

Луи поклати глава.

— Не.

— Защо? — попита тя и се уплаши, че той наистина ще я напусне.

— Трябва да се махнем оттук веднага. Приготви багажа си.