Лиценз за убиване

20.

Рап спря в подземния паркинг, под сградата на старата щабквартира в Ленгли, и паркира до бронирания линкълн таункар на Кенеди. Местата в този сравнително малък подземен паркинг бяха високо ценени. Един от бюрократите в Центъра за борба с тероризма му го беше казал преди няколко години. Оказа се, че някакъв новоназначен директор в Научно-техническия отдел беше бесен, задето Рап използвал неговото място за паркиране. На Рап не му пукаше — било за мястото, било за разстроения бюрократ. Държеше обаче на отделния асансьор, с който заобикаляше главното фоайе и хората, желаещи да си побъбрят с него. Това беше едно от първите неща, които му направиха впечатление, когато от оперативната работа се премести тук. В щабквартирата хората работеха с друго темпо. Имаха много време за празни приказки, за срещи, за сърфиране из Интернет. Тъй като си беше вълк-единак, Мич се отнасяше с неудоволствие към всякакви форми на социализация и общуване. Той се стремеше да прекарва колкото се може по-малко време в щабквартирата и когато идваше тук, полагаше усилия да избягва всякакви разговори.

Асансьорът, който свързваше директно подземния паркинг с кабинета на директора, му помагаше значително за това. Асансьорът не спираше на междинните етажи — отиваше направо на седмия. Рап се качи в него и тръгна нагоре. Погледна към малката камера, монтирана в ъгъла. Вдигна дясната си ръка пред лицето. Точно преди асансьорът да спре, Мич направи крачка настрани и стисна дръжката на пистолета в раменния му кобур. Вратите се отвориха и той се изправи лице в лице с подобие на негов двойник, но с петнайсет години по-възрастен. Мъжът също като него беше стиснал дръжката на пистолета в раменния си кобур. Името му беше Винс Делгадо. Той беше началник на личната охрана на Кенеди и двамата с Рап много обичаха да се шегуват.

— Добро утро, Ванеса — с дрезгав глас го поздрави Рап.

— Добро утро, Мишел.

— Тя в кабинета си ли е?

— Не, горе на покрива е, пие чай с препечена питка, задник такъв.

— Тази сутрин сме малко изнервени? Още ли не ти пускат мадамите?

Петдесет и две годишният италиано-американец от Филаделфия се разсмя гърлено.

— Не, не е вярно, Мич. — Той се приближи до Рап и след като се огледа да не ги чува някой, добави: — Трябваше да ме видиш снощи. С онова момиче, дето се запознах в клуба. Бях като рок звезда. Чудя се изобщо как се държа на краката си днес. Казвам ти, неуморима е. — Погледна към вратата на кабинета и се приближи още до него. — Чуй само.

Рап рязко вдигна ръка като пътен полицай.

— Стоп. — Затвори очи и поклати глава, за да изтрие от съзнанието си картината, която големият и космат Винс Делгадо се опитваше да му втълпи.

Доближи се до вратата на кабинета и почука.

— Хей, уговорката за стрелбата остава ли за днес? — Делгадо беше бивш разузнавач от морската пехота и феноменален стрелец, което беше отчасти причината да се познават толкова добре с Рап.

— Да, ще се видим в два.

Рап влезе в кабинета и я завари седнала зад бюрото, съсредоточена в четенето на червена папка.

— Добро утро.

— Добро утро — отвърна Кенеди, без да вдигне очи от секретния документ.

— Как е Томи? — Мич имаше предвид осемгодишния син на Кенеди.

— Много е зает, но му липсваш. Снощи пак пита за теб.

— В събота ще играе ли? — Томи тренираше американски футбол.

— Да, в единайсет.

— Ще отида да го гледам.

— Благодаря ти. — Шефката му свали очилата за четене. — Вземи и Ана с теб. Тя обича да се издокарва и да се показва.

— О… ама той вече навърши ли тази възраст?

— Мисля, че не е на себе си, откакто миналото лято я видя по бански костюм.

— То и аз оттогава не съм на себе си.

Кенеди избута стола си от бюрото.

— Определено се променя. Изведнъж стана много суетен. Трябва да си реши косата по определен начин… тази дреха била супер, онази не… на всичкото отгоре е станал много устат.

— Хрумна ли ти, че проблемът може да е в твоя стил на ръководство? — попита я Рап с престорена сериозност.

— Много смешно, няма що.

Той сви рамене.

— Всички деца минават през този етап.

— Очевидно. А ти защо си изключение? — Кенеди го погледна в лицето и не за пръв път си представи колко хубаво би било да има мъж като него в дома си. Разбира се, не и Рап. Двамата с него бяха като брат и сестра. Но Томи се беше привързал към него и се вслушваше в думите му. Перспективите й обаче не бяха никак обнадеждаващи. Работеше по най-малко шейсет часа седмично и не й оставаше много време за срещи с ухажори. Фактът, че беше директор на ЦРУ, до известна степен плашеше мъжете и ги отблъскваше.

— Сега ти демонстрираш чувството си за хумор — каза Рап.

Кенеди кимна. Беше с модерно, но консервативно кафяво сако и панталон в същия цвят. Тя попита:

— Какво си намислил този път?

Рап седна на един стол.

— Искам да уредим един административен въпрос.

— О, не… какво пък сега?

— Рос.

Кенеди затвори папката. Конфликтът беше част от работата й, особено след единайсети септември. Предстоеше концентрация на власт и затова тя трябваше да прояви предпазливост. Надяваше се, че ще се сработят с новия директор на Националното разузнаване. Тя уважаваше Рап, но арогантното му поведение и подход „право куме в очи“ лесно можеха да я изправят на нож с Рос.

— Та той е съвсем отскоро на поста, кога успяхте да се спречкате?

— Не си права.

— Какво е направил?

— Първо, той е наредил да се обадят в Пентагона и да поискат личното досие на Скот Коулман.

— И?

— Пентагонът му е изпратил окастрената версия, но Рос не се е вързал. Той или неговият заместник се е обадил отново и се е опитал да притисне някакъв капитан да им предаде пълното досие, особено що се отнася за операциите на ЦРУ. Капитанът го е насочил към Обединеното командване за специални операции, откъдето са го прехвърлили чак до генерал Флъд.

— Флъд дал ли им е досието?

— Шегуваш ли се? Единствените хора, които са по-ядосани от мен от създаването на „Национално разузнаване“, са тези от Пентагона. Флъд им е заявил, че единствено президентът може да му нареди подобно нещо и да вървят на… знаеш къде.

Да, тя знаеше. Генерал Флъд караше последните си месеци като председател на Обединения щаб и, изглежда, много се забавляваше, като казваше на някои хора какво мисли за тях.

— Обърнали ли са се към президента?

— Не или поне аз не знам. Съмнявам се, че ще го сторят.

— Защо Рос се интересува толкова много от Коулман? — Шефката му остави очилата си на бюрото. — Да не би да е правил нещо, за което не знам?

— Не, той е чист.

— Моментът никак не е подходящ.

— Съгласен съм. Има и още един проблем. Вчера данъчните са цъфнали във фирмата на Коулман. Искали да погледнат счетоводните му документи.

Бръчките на челото на Кенеди станаха по-дълбоки.

— Какво, по дяволите, е намислил той?

— Или до него е стигнала някаква информация, че искаме да възобновим екип „Орион“, или е тръгнал на лов и стреля напосоки.

Тя набързо обмисли възможните причини и възможност за действие. Дали Рос беше чак толкова дързък, че да постави подслушвателни устройства в кабинета й? Колкото и параноична да беше подобна мисъл, нямаше да е за пръв път. Историята беше пълна с примери, в които господарите на разузнавателните служби са подслушвали своите подчинени. Рос беше на този пост от по-малко от месец. Едва ли беше способен да действа толкова експедитивно, но Айрини си отбеляза да нареди на екипа на Делгадо да проверят кабинета й.

— Нещо ми подсказва — каза, — че по-скоро стреля напосоки.

— Ами ако някой ни е предал?

— Кой?

— Сенатор Хартсбърг.

Кенеди поклати глава.

— Не. Ако Хартсбърг искаше да ни изпързаля, нямаше да отиде при Рос. Мисля, че стреля напосоки.

— Защо?

— Марк Рос е добър човек. Той няма намерение да ни унищожи, нито иска да унищожи Коулман.

— Извинявай, но аз не споделям твоето мнение.

— Мисля, че поначало недолюбва оперативната работа. Самият той е възпитаник на аналитичната школа и хора като теб и Коулман го правят неспокоен.

— Защо?

— Предполагам, защото си мисли, че ще го злепоставите. Той е новият директор и мнозина се надяват да се провали на поста си.

— И отново възниква въпросът, какво общо имам аз с това?

Кенеди въздъхна. Рап беше много добър професионалист, но абсолютен аматьор по отношение на политиката във Вашингтон.

— Слава богу, че по-голямата част от твоите операции са засекретени. Ти имаш изумителна биография, но ако сега отново изровиш томахавката и отидеш в Близкия изток, боя се, че ще предизвикаш грандиозен скандал.

— Благодаря ти за доверието.

— Знаеш, че ти имам доверие.

— Е, който играе, печели. Не можем да седим със скръстени ръце и да чакаме другите да ни харесат.

— Така е. Аз ще измисля как да се оправим с Рос, но междувременно ти по-добре задръж малко с проекта.

Рап не остана доволен от тези думи.

— Колко малко?

— Не знам. Дай ми време поне до края на седмицата.

Той нямаше намерение да бави плана си. Просто щеше да е малко по-внимателен.

— А данъчните?

— Ще видя какво мога да направя. Но веднъж започне ли ревизията, оттам нататък положението ще бъде много деликатно.

Рап се наведе напред и се подпря с лакти на коленете си.

— Искам данъчните да се разкарат от Скот Коулман до утре сутринта или ще направя живота на някои хора ад. Всеки път, когато го повикаме да оправя нашите бакии, той е на линия. И нито веднъж не се е оплакал.

Той не се шегуваше и Кенеди си каза, че е по-добре да не му противоречи.

— Ще направя всичко възможно. — Подаде му едно розово листче. — Още нещо. Обади ми се твоят стар приятел Саид. Тя имаше предвид Али Кайер, шефа на йорданското разузнаване.

Рап веднага се разтревожи какво ли е станало. Саид можеше да се свърже и лично с него. Щом беше минал през Кенеди, значи сериозно беше ядосал някого.

— И как е старият ми приятел?

— Добре е. Праща ти поздрави. Каза, че сега, след като си женен, нямаш време за забавления. — Кенеди повдигна въпросително едната си вежда. — Какво значи това?

— Значи, че след като съм женен, нямам време за забавления.

— Колко мило. Хубаво е, че най-накрая си се укротил… Както и да е. Помоли ме да ти предам важна информация. Изглежда, още си популярен в Саудитска Арабия.

— Чудесно. Парад ли ще правят в моя чест?

— Не точно. По-скоро обратното… за главата ти има награда.

— От кого?

— Не знаем. Саид в момента работи по въпроса.

— Това ли е всичко?

— Засега да.

Рап се замисли. Не за пръв път попадаше в нечий черен списък и едва ли щеше да е за последен. Погледна часовника си.

— Ще трябва да тръгвам за сутрешното съвещание в ЦБТ.

Кенеди изненадано го погледна.

— Тази новина не те ли тревожи?

Мич сви рамене.

— Айрини, винаги ще се намери някой луд, който да иска да ме убие. Не чувам нищо ново.

Кенеди кимна.

— Само ми обещай, че ще внимаваш.

— Аз винаги внимавам. Винаги.

— И ми обещай, че щом забележиш нещо подозрително, ще поискаш охрана.

Рап стана и закопча сакото си.

— Непременно. — Тръгна към вратата, но се сети нещо и се спря. — Айрини, ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се.

— Ще съм ти признателен, ако кажеш на момчетата от Сикрет Сървис да наглеждат Ана. Особено когато влиза и излиза от Белия дом.

Тя вече беше решила да го стори.

— Ще кажа на Джак Уорч още сега.

— Благодаря ти.

След като излезе от кабинета, умът му веднага запрепуска… сякаш беше по време на акция. Щеше да е по-спокоен, когато се преместеха в новата къща. Тя щеше да е по-сигурна и от Форт Нокс. Ненормалниците можеха да го щурмуват и освен ако не носеха със себе си много експлозив, невъзможно беше да проникнат вътре. А ако проникнеха… той им беше приготвил интересни изненади.