Лиценз за убиване

78.

Абел не се притесняваше за проследяващи устройства. Колата беше нова и беше престояла в гараж. Невъзможно беше някой да е разбрал, че я е държал там. Въпреки всичко шпионската му природа го накара да прояви известна предпазливост. На излизане от Цюрих два пъти слиза и се качва на аутобана. След като се увери напълно, че никой не го следи, полетя напред като ракета. Мощният четиристотин деветдесет и три конски сили двигател изстреля сребристия мерцедес по швейцарския аутобан със скорост, достигаща на моменти до двеста и петдесет километра в час. Но само на правите отсечки. Полицията гледаше снизходително на бързото каране, но не и на безразсъдното. Когато магистралата отстъпи място на планинските проходи, виещите се и стръмни шосета, трябваше значително да намали. Пътуването от Цюрих до Блуденц му отне два часа и четирийсет и седем минути.

Абел влезе в спокойното градче и веднага беше обзет от ужасна меланхолия. Той обичаше това място. Стана му тъжно, че ще трябва да се лиши от неговите обикновени удоволствия и приятни изживявания само заради някакъв саудитец садист и някакъв побъркан американец. Импулсивно спря колата пред малък магазин за хранителни стоки. Беше гладен и нямаше да е лошо да си напазарува от любимите си храни. Звънецът на вратата оповести за влизането на новия клиент. Абел вдиша от ароматите. Сладкарските изделия, месата, прясното кафе… това място беше истински рай. Продавачът стоеше на поста си до щанда, завързал на кръста чисто бяла престилка. Абел го изгледа внимателно, за да види реакцията му. Ако в града бяха идвали непознати и бяха питали за него, щеше да разбере по лицето му. Кой знаеше на какво бяха способни американците? С тяхната нова война беше много вероятно да уведомят Интерпол и полицейските служби в Швейцария и Австрия.

Продавачът му се усмихна топло. Погледна го в очите и макар да не го познаваше, му каза, че се радва да го види отново. Абел облекчено въздъхна. Засега беше една крачка пред своите преследвачи. Взе кренвирши, зеленчуци, кашкавал, мляко, прясно кафе, малко сладки и яйца. Когато плати за покупките, вече реши да пренощува тук. Знаеше, че не бива, но също така знаеше, че ще се наслади на любимата си алпийска хижа за последен път.

Абел потегли със сребристия мерцедес нагоре по планинския завой с отворен люк на покрива и със свалено стъкло. Навън беше хладно, но беше толкова приятно да вдишва от чистия планински въздух. Щяха да му липсват величествените панорами и идиличната атмосфера на селцето. Само да имаше някакъв начин да се скрие тук, в Алпите с надеждата, че никой няма да го намери. Петров обаче знаеше за това му убежище, а американците рано или късно щяха да разберат, че руснакът му е бил ръководещ офицер през всичките години, когато Желязната завеса още разделяше Европа.

Абел се замисли за миналото и се запита къде е направил грешка. Дали когато се съгласи да поеме задачата от Саид? Или когато упражни натиск върху убийците и ги заплаши да ги убие? Тогава му се струваше единственият възможен начин за действие, но сега намираше постъпката си за глупава и провокирана от емоционалното му състояние. Нямаше никаква представа кои са те, а те знаеха доста за него. Сега беше ясно, че са реагирали отбранително. Той ги беше заплашил, а те, вместо сами да тръгнат да го преследват, както се закани мъжът, са насъскали по следите му ЦРУ и онова чудовище Мич Рап. От тяхна страна това беше брилянтен ход — ход, който Абел с всичките си претенции би трябвало да предвиди. Втората му грешка беше, че остави парите в сметките си. Трябваше да ги премести. Като си помислеше, че се е оставил единайсетте милиона да му се изплъзнат, и го заболяваше сърцето.

Направи последния завой. Нямаше мантинела, само тънък каменен бордюр, отвъд който склонът падаше стръмно в дерето. Неговата къща се намираше отпред вдясно. Асфалтът под гумите се смени с чакълената настилка на автомобилната алея. Спря пред къщата и се огледа. Всичко изглеждаше както го беше оставил. Извади ключовете и слезе от колата. За миг се спря и се вгледа нагоре към хълма, през дебелите борови клони и златистите есенни листа на трепетликите. Освен лекото шумолене на сухите листа други звуци не се чуваха.

Остави покупките си на задната седалка и влезе в къщата. Заключи вратата и веднага слезе по стълбите. Къщата беше построена на планинския склон и на първия етаж винаги миришеше на пръст. От единствената врата с три прозорчета се откриваше изглед към долината. Горният етаж беше издаден и хвърляше сянка. Още нямаше четири следобед. Германецът се насочи към друга врата в дъното на етажа, отвори я и включи осветлението.

В ъгъла имаше печка и бойлер. Бетонният под беше боядисан в червено и се беше напукал. На закачалка висяха ски и щеки. Обувките, ръкавиците, очилата, шапките и куп други най-различни спортни аксесоари бяха подредени на два рафта. На дървена поставка в ъгъла срещу печката бяха наредени кутии с боя. Абел помести поставката в средата на стаята. Взе лост, закачен на стената, и го вкара в малкия процеп на пода. Изведнъж половината под се надигна. Той се наведе и отмести плочата, откривайки голям вграден сейф. Набра комбинацията, завъртя дръжката и отвори. Извади от сейфа черен найлонов плик, после втори, трети и накрая четвърти.

Върна всичко на мястото му, затвори пода и се качи с четирите плика по стълбите. Когато стигна до антрето, вече дишаше тежко. За миг се уплаши, че е вдигнал много прах долу в склада и в резултат е получил нов астматичен пристъп. Изправи се, хвана главата си и дълбоко си пое въздух. След половин минута се почувства по-добре. Виновен беше разреденият планински въздух. Сети се за покупките в колата. Беше изгладнял като вълк.

Издърпа резето и отвори тежката дървена врата. Излезе на дървената веранда и оттам на чакълената настилка. Огледа се и се качи на склона. Това беше най-любимото му място на света. Може пък да останеше за една нощ. Да си сготви вкусни ястия, да си запали огън, да пийне коняк. Имаше бутилка „Луи XIII“. Грехота беше да отива нахалост. Напомни си да изпразни цялата винарна и да вземе всичко ценно със себе си. В багажника щеше да има място. Щеше да остане през нощта и да се сбогува с това място както си му е редът.

Отвори задната врата на мерцедеса и взе торбата с покупките. Хвана торбата под лявата си мишница, а с дясната ръка затвори вратата. Когато се обърна, за да се върне в къщата, се озова пред дебел черен заглушител и лицето на човека, когото най-малко искаше да види. Пусна на земята торбата с покупките.

— Мога да обясня — каза.

— Сигурен съм. — Рап отстъпи половин крачка назад и изрита Абел между краката. Германецът се преви и се свлече на земята.