Лиценз за убиване

64.

Синьото екранче на огледалото за обратно виждане показваше температура трийсет и девет градуса по Целзий. Белият микробус нямаше странични стъкла, само две малки затъмнени прозорчета на задните врати. Колата с нищо не се открояваше от другите, а Рап искаше точно това. Уахид Ахмед Абдула лежеше отзад на пода, завързан, с парцал в устата и с превръзка на очите. До този момент Рап се беше отнасял към него с уважение и внимание. Което не беше никак лесно, имайки предвид извършените от него престъпления и подозираната роля на баща му в смъртта на Ана Райли. Думата „подозирана“ беше избрана от Кенеди. Тя искаше да се уверят, че Саид Ахмед Абдула наистина е замесен в удара, а не е само нафукан самохвалко. На Рап повече доказателства не му бяха необходими. Той беше във война и изобщо не биваше да се отпуска. В секундата, в която чу за наградата, обявена за главата му, трябваше да отлети в Саудитска Арабия и да убие Саид Ахмед Абдула, но вместо това взе информацията за поредното арабско перчене.

Сега като се замислеше, беше добре, че преди шест месеца запази живота на сина. Тогава причините му бяха съвсем банални. След като беше измъчван, Уахид издаде на Рап изключително важна информация, която помогна да бъдат осуетени ядрени атентати във Вашингтон и Ню Йорк. Рап великодушно беше решил да не екзекутира фанатика. Установи, че саудитецът е доста тесногръд и ограничен. Вместо да застреля Уахид, той го остави в един от затворите на Северния алианс с надеждата, че може би след време той ще преосмисли екстремистките си позиции и след десетина години няма да бъде опасен и ще бъде освободен. Съвсем естествено решиха да кажат на саудитското правителство, че Уахид е умрял. Бащата на Уахид разполагаше с твърде много влияние и с твърде много пари. Ако разбереше, че синът му е жив, нямаше да се спре пред нищо, за да си го върне. Онова, което не можа да предвиди Рап тогава, беше, че бащата няма да се спре пред нищо, за да отмъсти. Мич се беше заблуждавал, че Саид ще обвинява сина си, задето се е свързал с „Ал Кайда“ и задето е бил замесен в план за избиването на милиони невинни граждани. Бащата беше уахабит и ревностен привърженик на борбата срещу неверниците. Кенеди можеше да си търси доказателствата колкото иска, но за Рап това нямаше никакво значение. Той не можеше да си върне Ана, но със сигурност щеше да накаже всички, отговорни за смъртта й.

По време на полета от Мазар-и-Шариф до Катар Рап взе приспивателно и успя да поспи няколко часа. Пътуването им отне няколко часа повече от необходимото, защото трябваше да заобиколят иранското въздушно пространство. Когато кацнаха в Доха, слънцето изгряваше откъм Персийския залив. Коулман държеше офис и самолетен хангар на летището в Доха и ги използваше за транспортиране на хора и техника за действия в този район на света. Той вкара самолета в хангара и големите врати се затвориха. Докато се появи местният митнически служител, който беше „подхранван“ от Коулман, Абдула вече беше прехвърлен в товарния микробус. Митничарят набързо погледна паспортите им, удари необходимите печати, върна им ги, взе си плика с „хонорара“ и си тръгна.

Рап искаше да тръгнат възможно най-скоро. Пътят от Доха до Рияд щеше да им отнеме цели пет часа и той искаше да пристигнат до пладне. Но нещата леко се усложниха. Коулман искаше да го придружи в града. Рап категорично отказа. Започнаха да спорят. Коулман настояваше Рап никъде да не ходи сам. Мич му отговори, че заради русата коса и сините очи Коулман привлича внимание, докато той с неговия перфектен арабски и мургава кожа няма проблем да мине за местен. Уахид беше приспан и Рап лесно щеше да се оправи с него. Не очакваше да го разкрият, но ако това все пак се случеше, последиците щяха да са, меко казано, неприятни. Съюзници или не, саудитците не се славеха с хуманно отношение към пленниците си. Рап беше много благодарен за помощта, която беше получил до този момент, но тази част от операцията си държеше да проведе сам. Коулман го познаваше достатъчно добре, за да се заблуждава, че ще промени намерението си. Затова накрая отстъпи. Щяха да се срещнат в покрайнините на Рияд, където Рап щеше да изостави микробуса.

Уахид, още в безсъзнание, беше съблечен чисто гол и преоблечен в нови дрехи, включително арабски елек и роба. После го върнаха в микробуса и му биха още една инжекция, която щеше да го държи приспан приблизително още три часа. Рап планираше да го държи в несвяст, докато прекосят границата, и да е в полусвяст, когато стигнат Рияд. Той прикри Уахид с хладилни чанти, пълни с морска храна и сух лед. После даде на Коулман за съхранение фалшивия си американски паспорт и няколко други вещи. Скри пистолета, заглушителя и патроните на дъното на една от хладилните чанти, а също така десет хиляди долара в брой, дрехи за смяна и отделен комплект документи за самоличност и кредитни карти.

Пресичането на границата мина лесно. Рап носеше със себе си поизтъркан йеменски паспорт, както и работна виза за Катар и Саудитска Арабия. Между Доха и Рияд имаше приличен трафик от коли и граничните власти не ги беше грижа дали някой ще иска да се промъкне нелегално в Саудитска Арабия. Граничарят погледна бегло паспорта и му махна да продължи. Два пъти между границата и Ал Хуфуф Рап спря микробуса в отдалечени места, за да провери как е Уахид и да се отърве от част от хладилните чанти. Щеше да му трябва допълнително място, когато стигнеше до крайната точка на пътуването. Между Ал Хуфуф и Рияд спря на една бензиностанция, за да зареди с бензин и да провери за последно Уахид. Саудитецът беше буден, но замаян. Рап свали парцала от устата му и му даде вода и шоколад. Остави ръцете му завързани, както и превръзката на очите му. Обясни му как ще стане размяната. Уахид остана смирен и леко неадекватен. Това до известна степен притесни Рап. За целта на плана му беше необходимо саудитецът да може да стои изправен и да върви.

Ако Уахид не можеше да върви, щеше да се наложи да измисли друг план. Тъкмо се чудеше какво да прави, когато на хоризонта се показа Рияд. Миг по-късно зазвъня сателитният му телефон. Беше Кенеди. Той вдигна и я изслуша много внимателно, докато тя му разказваше какво е открила в Швейцария. С две думи, двайсет и два милиона долара бяха прехвърлени от сметка в швейцарска банка на името на Саид Ахмед Абдула към пет различни сметки, също швейцарски, на името на Ерих Абел. Кенеди беше открила нейното доказателство.

— Кой е този Абел? — попита той.

— Не знам повече, отколкото снощи. Наредих да ми изготвят подробен доклад за него и до час очаквам да получа информацията.

— Имаш ли представа къде е сега?

— Не, но държим под наблюдение апартамента му във Виена и следим кредитните му карти.

Рап замислено се загледа напред, в пустинния пейзаж.

— Нещо не се връзва, Айрини.

— Какво например?

— Тези писма, които си получила… нещо изпускаме. Хората в този бранш нямат навика изведнъж да се впускат в изповеди и да преживяват нравствен катарзис. Мисля, че в случая излиза така, както го каза Скот. — Беше обсъдил анонимните електронни писма с Коулман по време на полета им от Вашингтон до Афганистан. — Те са ме мислели за мъртъв. Получили са си остатъка от парите по договора и тогава дойде новината, че съм жив. Саид е побеснял и си е поискал парите обратно. Затова е наговорил всички онези глупости на този Абел, а той на свой ред е поискал парите от наемния убиец. Вместо да върне парите… убиецът издава Абел с надеждата, че аз ще го убия, а той ще задържи парите.

— Логиката ти е желязна, но аз не ти споменах някои подробности.

— Като например?

— Снощи получих четвърто писмо. Беше доста дълго. От него проумях няколко неща.

Рап погледна назад през рамо, за да види в какво състояние е Уахид.

— Слушам те — каза.

— Абел е наел двама души за задачата.

Рап кимна.

— Не ме изненадва.

— Е… това, което ще чуеш, ще те изненада. — Тя тежко въздъхна. — Тази сутрин един от тези двамата внесе пет милиона долара на сметка в швейцарска банка на твое име.

Стори му се, че не чу добре.

— Я повтори.

— Един от двамата, които Абел е наел да те убият, е внесъл пет милиона долара в швейцарска банка на сметка, открита на твое име от него.

— Но защо?

— Малко е сложно, но ще се опитам да ти обясня накратко. Убийците са имали известни разногласия помежду си. Единият от тях още в началото не е искал да приемат поръчката. Естествено, той си кореспондираше с мен чрез писмата. Когато Ана загинала по погрешка, взаимоотношенията им доста се охладили и се разделили.

— И как това обяснява петте милиона долара?

Кенеди отново въздъхна.

— Жената е бременна.

— Жена? — повтори объркано Рап. Беше останал с впечатлението, че говорят за мъже.

— Да, жена. Изглежда, че е бременна и знае, че Ана е била бременна. Изпитва огромна вина.

Рап вече слушаше само с половин ухо. Умът му трескаво търсеше нещо. Нещо, което знаеше, че е важно. Травмата на главата му беше заличила някои от спомените му и някои от събитията преди атентата той помнеше съвсем бегло.

— Тя е жена — каза повече на себе си, отколкото на Кенеди.

— Да — отвърна Айрини. — Обикновено жените забременяват.

Рап не обърна внимание на тона й.

— А партньорът й е мъж.

— Предполагам. — Тя въздъхна. — И вероятно е баща на детето й.

Сцената се появи пред очите му.

— Аз ги видях — промърмори.

— Какво?

— Видях ги на пътя ден преди операцията на коляното ми. Бях тичал и се връщах вкъщи. Завих по пътя и ги видях. — Картината се изясни и образите сякаш оживяха пред него. Изведнъж си припомни как мъжът го беше накарал леко да застане нащрек. Имаше стройно и атлетично тяло, което е характерно за командосите от специалните части. Кенеди му говореше нещо, но Рап не я слушаше. Беше се съсредоточил върху възпроизвеждането на срещата им. Мъжът му беше казал нещо. Той чу гласа му, сякаш беше вчера. Беше му казал, че тя е бременна. Жената повръщаше. Спомни си тъмните очила, както и че поиска да види очите му. Беше им задал няколко въпроса, като с него разговаря предимно мъжът. Накрая жената се изправи и също каза нещо. Имаше нещо необичайно в думите й. Рап се помъчи да си спомни. Необичайното беше не в думите, а в начина, по който ги беше изрекла. Жената имаше френски акцент.