Лошата дъщеря

9

— Готова ли си? – провикна се от входната врата Мелани. Беше девет и две-три минути сутринта.

Робин отпи последна глътка кафе, вдиша дълбоко, издиша и стана от масата. Изтри потните си длани в джинсите и отиде до мивката.

— Оп-оп – изрече предупредително Мелани, когато Робин понечи да изплакне чашата си. – Миялната.

— Извинявай. Забравих.

— Да тръгваме – нареди Мелани. – Не бива да караме шерифа да ни чака.

Робин постави чашата си в миялната, а безпокойството, което пареше под краката й, я приковаваше на място.

— Добре ли си? – попита Мелани.

— Трябва ли да ида там наистина? Искам да кажа, аз никога не съм влизала в тази къща. Не бих могла да зная, дали нещо липсва.

— Искаш да отида сама ли?

Да.

— Не. – Да. – Просто не съм убедена, че ще се справя с това.

— Виж, зная, че няма да е лесно – подхвана Мелани. – Но колкото по-бързо идем там, толкова по-бързо ще се върнем.

Може би точно от това се боя.

— Може би трябва да вземеш още едно хапче. Не ми се ще пак да ни сервираш някой припадък.

— Вече глътнах едно. – Две, всъщност. За жалост, трябва им още време, за да подействат.

— Да вървим тогава – заяви Мелани, наблягайки на думата „вървим“, и Робин бе принудена да се подчини.

Единият крак пред другия. Стъпка по стъпка.

— Не мога да разбера защо си толкова разстроена – каза Мелани. – Та ти не си говорила с тези хора повече от пет години. Почти се отрече от тях. Мен не ме виждаш да се разпадам, нали? А аз съм тази, която стоеше тук всеки шибан ден…

— Идвам, за Бога.

— Добре. Не можеш ли да побързаш? Ландън! – провикна се по посока на стълбището Мелани, докато двете вървяха по коридора към външната врата. – Излизаме. Ще се върнем след около час. През това време недей да вдигаш телефона. Не пускай никого вътре. Чуваш ли ме?

— Дали те чу? – попита Робин, когато сестра й отвори вратата, без да дочака отговор.

— Той чува всичко. – Двете излязоха на яркото слънце. Макар и рано, жегата беше тежка, Мелани крачеше отривисто, докато Робин се мъчеше да я догонва.

Хвърли поглед през рамо към къщата и видя Ландън да ги гледа през прозореца на стаята си.

— Какво има пък сега? – попита Мелани, тъй като Робин рязко спря.

— Ти току-що каза, че той чува всичко – каза Робин и видя как Ландън изчезна зад завесите. – Чул ли е нещо в онази нощ?

— Какво например?

— Например изстрели. Татко и Тара са били простреляни много пъти. Ландън чул ли е някакви изстрели? – Робин издиша дълбоко, дъхът й сякаш се удари в тежкия въздух навън, като в тухлена стена. – Или ти?

— Това е било след полунощ. Спала съм дълбоко. – Мелани навря ръцете си навътре в джобовете на дънковата пола и продължи да крачи, както преди.

— Но може Ландън да не е спял. – Робин пак подтичваше да я догони. – Къщата е в непосредствена близост. Може да е чул изстрели и да е отишъл до прозореца. Той постоянно стои там. Може да е видял нещо. Може да е видял човека, който…

— Нищо не е видял.

— Откъде знаеш? Питала ли си го?

— Шериф Прескът го разпита. Ландън нито е чул, нито е видял нещо. Приключи ли с въпросите? Нямам желание да се разправяме за тези неща пред всички.

— Нямах намерение…

— Дай просто да приключим с това, става ли?

Робин почувства как струйка пот се стича между гърдите й и си проправя път под бялата риза. Тя мълчаливо последва Мелани през обширното пространство, покрито със суха трева, към малкия замък в съседство. На алеята вече бяха паркирани две полицейски коли, толкова близо една зад друга, че почти се допираха, за да оставят повече място за други коли и за други любопитни очи. Шерифът стоеше пред входната врата, широкополата каубойска шапка предпазваше голото му теме от слънцето.

— Здравейте, дами – поздрави ги той и докосна с пръсти шапката си.

— Шерифе – отвърна Мелани.

— Добро утро – прошепна Робин едва чуто.

— Настанихте ли се вече? – попита я той.

Робин успя да изобрази слаба усмивка, благодарение на ативана, който бе започнал да действа. Благодаря ти, Господи.

— Настаних се – потвърди тя и отпусна бавно рамене. – Това камера ли е? – посочи с брадичка към охранителната камера над входа. Ако има камери, то сигурно има и записи…

— За съжаление, нито една от камерите не е била включена все още – поясни шерифът. – Изглежда, че техниците е трябвало да дойдат тази седмица, за да приключат с инсталирането на охранителната система, която, доколкото разбрах, е произведение на изкуството. Ако бяха успели…

— Може ли просто да приключваме с това? – намеси се Мелани.

— Разбира се. Ще се справите ли? – обърна се към Робин той.

— Ще се справи – отговори вместо нея Мелани.

— Просто искам да сте подготвени. Има много кръв.

О, Боже!

— Ще се справя – потвърди Робин.

— Добре. Той отвори вратата. – След вас – каза и отстъпи крачка назад да ги пропусне. – Това е водещият разследването Уилсън – представи младия униформен полицай, който ги очакваше в кръглото фоайе, чийто под представляваше обширна мозайка от миниатюрни черно-бели плочици. Климатикът бе пуснат на максимум.

Робин кимна за поздрав. Вниманието й бе грабнато от гигантския кристален полилей, висящ от високия таван. От двете страни на централното фоайе се извиваха две стълбища, водещи към втория етаж.

— Стига бе!

— И така може да се каже – отбеляза шериф Прескът и посочи надясно. Всекидневната е натам. Трябва да ви предупредя да не докосвате нищо.

Робин видя кръвта, още щом прекрачи прага на просторната правоъгълна стая. Беше навсякъде – цели локви се бяха просмукали в белия килим, струи се стичаха по флоралната кретонена дамаска на дивана и огромния прозорец зад него, пръски имаше дори по белите клавиши на черния роял, поставен до един фотьойл, който пък като по чудо бе пощаден.

— Кой свири на пианото? – попита Робин.

— Касиди щеше да почва да взима уроци – обясни Мелани.

Робин видя, че полицай Уилсън си записа тази информация.

— Забелязвате ли нещо да липсва? – попита след няколко секунди шериф Прескът.

— На пръв поглед не – отговори Мелани. – Но те си купиха почти всичко чисто ново, така че е трудно да се каже със сигурност. Може би трябва да попитате техния декоратор.

— И кой е той?

— Не си спомням името й. Шийла, или Шели. А може би Сюзън. От някаква снобарска фирма в Сан Франциско. Касиди може да знае. Понякога Тара я взимаше със себе си, когато татко бе твърде зает, за да я придружи.

Твърде зает с какво? – зачуди се Робин.

От всекидневната се влизаше в официална трапезария, пълна с тежка дъбова мебел – дълга маса с предостатъчно място, за да се поберат около нея дванайсет кожени стола в ръждив цвят. Следваше огромна кухня, обзаведена с най-модерни уреди от неръждаема стомана. Лъскави бели шкафчета и черни плотове от гранит заграждаха внушително централно тяло, с окачени над него най-различни медни тенджери и тигани. Както и в останалата част от къщата, прозорците изпълняваха ролята на стени. Малкото същински стени около тях бяха голи.

Мелани беше права. Въпреки размера и впечатляващата си фасада, въпреки кристалния полилей и витите стълби, въпреки рояла и скъпите мебели, въпреки уредите от неръждаема стомана и гранитните плотове – или точно, заради всички тези неща, – в тази къща имаше нещо странно безлично. Как го бе описала Мелани? Скъпо и тъпо. Приличаше повече на хотел, отколкото на дом.

Разбира се, баща й винаги бе имал слабост към хотелите.

Но Тара?

Тара бърчеше нос, когато видеше безвкусни полилеи. Мразеше кретонени дамаски. Медната посуда не й правеше впечатление.

Робин се опита да си представи как Тара се влачи след декораторката – Шийла, Шели, или може би Сюзън – по различните дизайнерски студиа, и се мъчи да избере измежду милиардите изложени платове и мрамори. Дали не е била твърде объркана, за да си създаде мнение? Дали просто не е свила прекрасните си рамене и не се е съгласила с избора на съпруга си? Дали не е била респектирана от славата и професионализма на декораторката си?

Само че, Тара никога не свиваше рамене и не се водеше по чужд ум. Не беше лесно да бъде объркана и рядко се респектираше от каквото и да било.

А може друго да е било в ума й. Или пък да не й е пукало. Може обзавеждането да я е отегчавало. Може да не й е било присърце.

Може сърцето й да е било другаде.

Верни ли бяха слуховете?

— Оттук. – Шерифът ги изведе от кухнята през една странична врата и те отново се озоваха в главния коридор.

Робин последва шериф Прескът в някаква голяма празна стая вляво. Още прозорци. Още голи стени.

— Очакваха да пристигне една билярдна маса, направена по поръчка. Трябва да е готова следващия месец – съобщи Мелани.

Върнаха се в коридора и се отправиха към кабинета на баща им.

— Компютърът му го няма – тутакси заяви Мелани.

— Ние го взехме – обясни шерифът. – Техниците ни преглеждат файловете му.

— Имате ли право? – попита Мелани. – Без заповед?

Шериф Прескът остана изненадан от въпроса.

Баща ви е жертва, Мелани. Не заподозрян. Опитваме се да установим кой е виновен за случилото се. Съдържанието на компютъра му може да ни е от полза.

— Не и ако някой е нахлул в дома им.

Шерифът кимна.

— Ще се постараем да ви го върнем скоро.

Докато оглеждаше облицования с дървена ламперия кабинет, Робин почувства приятното жужене да се заражда в основата на врата й. За разлика от другите стаи обаче, които изглеждаха недокоснати, тази явно бе претършувана. Чекмеджетата на огромното орехово бюро, което се намираше в средата на стаята, бяха отворени, а съдържанието им разпръснато по пода. Книги, които би трябвало да са подредени по вградените рафтове, бяха разхвърляни върху зелено-кафявия кариран килим на пода. Голяма черно-бяла снимка на баща им, прегърнал от двете си страни Тара и Касиди, лежеше преобърната пред отворения празен сейф.

— Сейфът се намираше зад снимката – поясни ненужно шериф Прескът.

Не може да се каже, че е най-оригиналното място на света да се скрие сейф, помисли си Робин. Особено, когато стените са съвършено голи и единственото нещо върху тях, е тази глупава снимка. Сведе поглед към преобърнатите усмивки на баща си и младото му семейство. Изглеждат толкова щастливи, каза си тя. Били ли са наистина такива?

— Имате ли представа какво е имало в този сейф? – попита шерифът.

Робин поклати глава.

— Пари в брой, вероятно – отговори Мелани. – Той обичаше да има много пари на разположение.

— Някаква идея колко може да са били?

— Пет, може и десет хиляди долара. У дома винаги държеше толкова.

— Нещо друго?

— Бижута – предположи Мелани. – Колкото вие знаете, толкова и аз.

— Ами завещанието му? – попита шерифът.

— Какво за него?

Имате ли представа кои може да са наследниците му?

— По-добре да говорите с неговия адвокат. – И Мелани съобщи на шерифа името на адвоката. – Но баща ми още не е мъртъв, нали знаете?

— А оръжия?

— В смисъл?

— Баща ви притежаваше ли такива?

— Няколко. Няма ли ги?

Прескът кимна.

— Знаете ли какви бяха?

Един „Смит и Уесън“, струва ми се. Също и… как се казваше онзи, големият?

— А .357?

Май е същият. Това ли е оръжието на убийството?

— Възможно е. Да се качим ли горе?

— Защо не? Кое стълбище предпочитате? – попита Мелани, когато се върнаха в коридора.

— Да почнем от това вдясно?

— Добър избор.

— Уау – възкликна Робин, когато влязоха в главния апартамент. Тя пристъпи в първата от трите огромни стаи и ходилата й потънаха в плюшения килим с цвят на слонова кост, който погъделичка пръстите на краката й в сандалите. Три малки, сини, кадифени канапета ограждаха голям син кожен диван. В стената беше вграден грамаден телевизор с плосък екран. Тежки сини завеси ограждаха панорамния прозорец с изглед към задния двор.

— Предполагам, че са смятали това за своя спалня-всекидневна – подметна Мелани и влезе в самата спалня.

— Два пъти уау – прошепна Робин, когато видя гигантската спалня с балдахин от бели шифонени завеси в центъра на необятната стая. Пред леглото имаше син кадифен диван, който си подхождаше със столовете, всичките, разположени в друга зона за почивка пред поредния просторен прозорец. – Стига бе произнесе тя, когато изуменият й поглед попадна на голям портрет на голата Тара.

Тя бе седнала на люлка, с дясната си ръка се държеше за едното въже, около което се виеха цветя, лявата стратегически бе положена в скута й, а пълните й гърди бяха гордо изложени на показ.

Картината бе разсечена по диагонал от горе до долу.

Струва ми се, че поне един човек е имал добър вкус – отбеляза Мелани.

— Защо някой би направил това? – попита Робин и се приближи към картината.

И ние това се чудехме – каза шериф Прескът и застана зад нея. – Изглежда като нещо лично, нали?

— Не непременно – обади се Мелани. – Искам да кажа, че постоянно чуваме за вандали, които вършат подобни неща. Чупят разни работи, изхождат се върху килими, режат картини…

Шерифът кимна.

— Да. Възможно е. – Той отвори вратата на гигантския вграден гардероб, който приличаше по-скоро на стая, пълна с гардероби, всичките отворени, дрехите бяха смъкнати от закачалките, а десетки обувки лежаха разхвърляни по пода. По средата на помещението бе поставен отделен скрин, чиито чекмеджета бяха издърпани и явно претърсени. Върху ръчно изрисуваната му повърхност лежеше празна кутия за бижута. – Сещате ли се какви бижута липсват?

— Май че всичките – вдигна рамене Мелани.

— Може ли по-конкретно?

— Тара имаше огърлица с диамантено сърце и чифт диамантени обеци, които баща ми й подари за рождения ден. Няколко златни верижки и обеци, които принадлежаха на майка ми, брошка пеперуда с изумруди и рубини, също на майка ми.

Робин разсеяно попипа пръстена с аметист на синджирчето около врата си, представяйки си брошката пеперуда, която баща й подари на майка й по повод двайсетата им годишнина. Майка й рядко я носеше, понеже не искаше да се изтъква. Тара обаче нямаше подобни задръжки.

— Може да е имало и някои евтини джунджурии – добави Мелани. – Тара нямаше кой знае какъв вкус.

— В болницата вие казахте, че изглежда някой е взел годежния и сватбения й пръстен – обърна се Робин към шерифа, понеже не искаше да се противопоставя на сестра си. Тя винаги се бе възхищавала на вкуса на Тара, макар да признаваше, че стилът й бе самобитен.

И точно това липсва в тази къща, даде си сметка тя.

Тара.

Въпреки голото си присъствие, Тара отсъстваше.

— Така изглежда, заради нараняванията по пръстите й, да – каза шерифът в отговор на въпроса, който тя вече бе забравила, че му бе задала. – Оттук – насочи ги той към стъклено-мраморната баня. – Макар да няма нищо особено за виждане.

Пред голям прозорец, който гледаше странично към къщата, имаше джакузи с много екстри, стъклена душ-кабина за двама, бежов мраморен под и също такива плотове, две мивки от двете страни на помещението, отделна тоалетна, биде, позлатени кранчета. „Биде? Позлатени кранчета? Сериозно ли?“ – би възкликнала Тара с презрение, сигурна бе Робин.

Тя последва сестра си по коридора на горния етаж към другото крило.

— Добре ли сте? – попита шериф Прескът, когато наближиха стаята на Касиди.

— Била съм и по-добре – отговори Робин, макар в интерес на истината да не се чувстваше толкова зле, колкото очакваше. Ативанът си вършеше работата.

Тоест, вършеше си работата, докато тя не видя кръвта, покриваща леглото на Касиди, и не си представи малкото момиченце, проснато отгоре с телефон в ръката. Паниката избухна в гърдите й като изстрел.

— О, Господи.

Чак по-късно, когато бяха приключили с обиколката на горния етаж, където имаше стая за гости, домашен фитнес и стая за телевизия, и си казаха довиждане на входа, чак тогава Робин осъзна колко по-различна бе новата стая на Касиди от старата. Нямаше ги вече меките розови тонове и снежните стъклени глобуси, те бяха заменени от скучни цветове и рафтове, пълни с видеоигри. Местата на Бионсе и Тейлър Суифт бяха узурпирани от плакати на ръмжащи хип-хоп изпълнители и полуголи модели. Касиди бе пораснала, даде си сметка Робин, бе станала тийнейджърка и от момиче неизбежно се развиваше в жена.

А някой се бе опитал да попречи това да се случи.

Що за чудовище ще стреля по дванайсетгодишно момиче?

— Довиждане, шерифе – каза Мелани и в същия миг телефонът му звънна.

Той им направи знак да почакат малко, извърна се настрани и се заслуша.

— От болницата – съобщи им, когато отново се обърна към тях.

О, Боже, помисли си Робин. Баща им беше мъртъв.

— Касиди се е събудила – съобщи им шерифът. – Тя говори.

Тя говори? – повтори Мелани. – Какво е казала?

— Изглежда, че е питала за Робин.