Лошата дъщеря

28

— Може ли поне да се качим в колата, че да включа климатика? – помоли се Мелани.

Тримата се напъхаха в старата импала – Мелани отпред, Робин и Алек отзад, Робин здраво стиснала дланта на брат си. Мелани запали двигателя и слаб полъх на хладен въздух достигна до задната седалка.

— Това започна преди около година – започна Алек, без подкана. – Тара ми прати имейл, пишеше, че била нещастна, татко се бил върнал към старите си номера, нямала с кого да си говори, липсвал съм й, такива неща. Не исках да й отговарям, но никога не съм имал желязна воля, що се отнася до Тара, и не след дълго вече си разменяхме имейли кажи-речи всекидневно.

— Предполагам, че татко е надушил, че става нещо, че Тара не е щастлива, и навярно почва да се озърта – продължи Алек, защото внезапно се съгласи, че им трябва собствен дом. Тара все го натискаше за това, откакто се бяха оженили, но нали знаете колко инатлив може да бъде той, така че нищо не правеше по въпроса. И изведнъж, ей така от нищото, скача и решава, че тя е права и те имат нужда от свое местенце. Щял да й построи дома на мечтите й, бля-бля-бля. Естествено, тъй като това е татко, той ще построи дома не на нейните, а на своите мечти. Сам взима всички решения – къде ще строят, как ще декорират. Той знае всичко.

— Само че не знае, че престижната декораторска фирма, която наема, „Макмилън и Лофтъс“, се намира само на десет пресечки от моя апартамент в Сан Франциско, което прави твърде лесни срещите ни с Тара. Нищо не стана отначало. Срещнахме се на по кафе. Поговорихме. Дори първият път тя доведе и Касиди със себе си. Преструвахме се на стари приятели, които случайно са се срещнали на улицата. Тара ме представи на Касиди като Том Ричардс, стар съученик. За щастие, Касиди не ме запомни, а и аз навярно нямаше да я позная, толкова е пораснала. Отидохме в моя апартамент, направих на детето топъл шоколад, двамата с Тара се преструвахме, че си припомняме старите години. Както и да е, след този път, Тара вече идваше сама. Не отне много време нещата да се разгорещят. И не след дълго аз почнах редовно да шофирам по три часа до Ред Блъф. Срещахме се в различни мотели около града.

— И татко нищо не заподозря? – попита Мелани.

— Дори и да е подозирал, че Тара има афера, в което, честно казано, дълбоко се съмнявам, предвид егото му, със сигурност и за миг не е допуснал, че е с мен.

— Добре – каза Робин, потяща се силно, въпреки хладния въздух. – Значи двамата с Тара сте имали афера…

— Ние се обичахме – поправи я за втори път Алек.

— Обичали сте се – повтори Робин. – Тя възнамеряваше ли да каже на татко?

— Канеше се да го направи, но тогава се наложи да се местят в новата къща, после пък дойде партито за освещаването. Не искаше да излага татко и да разстройва Касиди, която, по някаква необяснима причина, изглежда искрено обича баща ни. Така никога не настъпи точното време. Плюс това, Тара се притесняваше как ще реагира татко, когато му каже, че го напуска. Предложих да съм там с нея, но тя не мислеше, че това е добра идея. Трябваше да го измислим в онази нощ, да направим конкретни планове, но после тя се обади, каза, че възникнали проблеми, и няма да успее да се измъкне, затова щяла да ми се обади по-късно.

Алек се обърна към прозореца, сякаш виждаше цялата сцена да се разиграва в отражението на стъклото.

— Когато мина полунощ, и тя още не се бе обадила, аз се разтревожих и й звъннах, но тя не вдигна. Затова отидох с колата до къщата. Още щом стигнах там, видях полицейските коли и линейката. Реших, че тя е казала на татко, че го напуска и той е получил инфаркт, или пък че той е направил нещо смахнато, заплашил я е, и тя е повикала ченгетата. Честно казано, не зная какво си мислех. Така че се повъртях с колата наоколо, мъчех се да измисля какво да направя, и в крайна сметка поех обратно за Сан Франциско. Следващото нещо, което си спомням, е как вие двете пращате истерични съобщения на гласовата ми поща.

— Но защо просто не ни каза истината?

— Честно казано, отначало бях прекалено шокиран. Когато ти ми каза, че татко е бил прострелян, първата ми мисъл беше, че Тара го е застреляла. После ми съобщи, че и Тара е била простреляна, и втората ми мисъл беше, че татко го е направил, след което е обърнал оръжието към себе си. Но тогава ти каза невъобразимото нещо, че някой е стрелял и по Касиди, и че изглеждало като нахлуване в дома им.

Както седеше, той се смъкна напред и зарови глава в дланите си.

— Не можех да повярвам. Не знаех какво да правя. Не виждах каква полза би имало, ако кажех на когото и да било за мен и Тара. Предполагах, че това само ще усложни нещата, а те вече си бяха достатъчно сложни. А след няколко дни ти почна да задаваш въпроси за колата ми и аз схванах, че шерифът е разбрал, че съм бил в Ред Блъф, знаех как ще изглежда това и че никой няма да ми повярва. Щеше да бъде само моята дума, че Тара се канеше да напусне татко. Шерифът сигурно щеше да си помисли, че аз съм убил Тара и съм прострелял татко и Касиди, понеже Тара е решила да не го напуска. Щеше да каже, че съм побеснял, задето за втори път са ме направили на глупак и не съм искал да оставя Тара отново да се измъкне по този начин.

— И щеше ли да бъде прав? – попита от мястото си зад волана Мелани.

— Мамка му – изруга Алек и погледна многозначително Робин. – Виждаш ли?

— Само питам – оправда се Мелани.

Алек отново се обърна към Робин.

— Виж. По отношение на мотивите, би било малко пресилено да се мисли, че съм могъл да тая злоба след повече от пет години, особено ако през цялото това време не съм се виждал е Тара. Ако си призная обаче, че сме имали афера, нещата стават съвсем различни. Като прибавиш и това, че в онази нощ съм бил тук, в Ред Блъф, и ето ти абсолютно разрешен случай.

— Какво каза Макалистър?

— Съгласен е. Казва, че има предостатъчно време за истината, ако и когато извършат арест. Междувременно не се налага да върша работата вместо тях.

Робин се отпусна назад в седалката си.

— Мамка му – каза тя. Какво друго оставаше да се каже?

— Съжалявам – заключи Алек. – Прецаках се.

— Меко казано. – Мелани включи на скорост и потегли.

— Не съм ги застрелял, кълна се.

— Аз ти вярвам – заяви Робин и погледна към задното огледало, където зърна присвитите очи на Мелани.

— Благодаря ти.

— Къде отиваме? – отново попита сестра си Робин.

— На същото място, където отивахме преди този малък епизод от „Откровени изповеди“[14]. Всички да затегнат коланите – изкомандва тя с тона на Бет Дейвис от „Всичко за Ева“[15]. – По всичко личи, че ни чака голямо друсане.

След по-малко от десет минути стигнаха до едно усамотено късче земя в предградията на Ред Блъф. Мелани слезе, за да отвори дървената порта, после вкара колата от другата страна на телената ограда, по широкия кален път, обикалящ имота, в който не се виждаха никакви дървета. Беше пълна противоположност на тучните ферми покрай река Сакраменто. Като нищо можем да сме и на луната, помисли си Робин, макар да разбираше, че на туристите тук можеше да им се стори фантастично. Това място придава нов смисъл на фразата „широко отворено пространство“.

Вдясно от пътя имаше яркооранжев обор, вляво – малка дървена хижа, а навсякъде, докъдето поглед стигаше, бе покрито със суха пожълтяла трева. От едната страна на хижичката бе паркиран стар ръждясал шевролет, а от другата, лъскав Харли-Дейвидсън, така че у Робин не остана никакво съмнение чия бе тази собственост.

— Всички да слизат. – Мелани изключи двигателя и отвори своята врата.

В ноздрите на Робин моментално нахлу мирис на коне и я накара да кихне три пъти в бърза последователност.

— Оттук. – Мелани решително закрачи към обора.

— Ще ни кажеш ли защо сме тук? – попита Алек, когато двамата с Робин се помъкнаха след нея.

В отговор Мелани посочи към полето зад обора.

Робин закри с длани очите си от слънцето. Въпреки тъмните очила, светлината беше почти ослепителна, наоколо нямаше нищо, което да хвърля сянка и поне мъничко да предпазва от изгарящото слънце. В далечината тя забеляза двама мъже на коне. Движеха се равномерно и в абсолютен синхрон.

— Това Ландън ли е? – попита тя, мъчейки се да разпознае лицата на мъжете.

— Той е – отговори Мелани е неочаквана, ясно доловима нотка на гордост в гласа.

— А мъжът с него е Дони Уорън?

— Да. – Горделивата нотка още присъстваше.

— Какво става? – обади се Алек. – Кой е Дони Уорън?

Ездачите поеха към тях, единият им помаха.

— Приятел на Ландън – обясни Мелани. – Той го учи да язди.

Робин бе чела изследвания, според които животните – кучета и особено коне – можеха да са ефективно средство в лечението на аутизма.

— Обади се, докато ти беше при Макалистър, каза, че Ландън е при него и да не се притеснявам.

— Много интересно – отбеляза Алек.

В тона на брат си Робин долови нещо, което я притесни.

— Поправете ме, ако греша – продължи той, потвърждавайки най-лошите й опасения, – но не каза ли Касиди на шерифа, че в татковата къща онази нощ е имало двама мъже, високи и мускулести?

— Алек… – предупредително изрече Робин, макар въпросът да не бе съвсем неоснователен.

— Само питам – засмя се лукаво той.

Ездачите наближиха, лицата им вече се виждаха по-ясно. Под широкополата си шапка Ландън се бе ухилил до уши.

Робин си помисли, че за първи път вижда племенника си да се усмихва.

Мелани също се усмихваше. Това също бе рядка гледка.

— Я чакай – присви очи Алек. – Ти чукаш ли се с този приятел?

Мелани рязко извърна глава към брат си.

— Така е – заключи той. – Чукаш го.

— Млъквай – сопна му се Мелани.

— Мелани си има гадже, Мелани си има гадже – взе да припява Алек.

— Предупреждавам те…

— Не ме разбирай погрешно. Мисля, че това е страхотно – избъбра Алек точно, когато Дони Уорън скочи от кафявия си кон, свали шапка и тръгна към тях. – Само хипотетично, разбира се, ако някой мрази достатъчно баща си и Тара, може да използва помощта на любовника и сина си…

— Млъквай, мамка му.

Робин кихна.

— Наздраве – каза Дони Уорън, извади салфетка от джоба на джинсите си и я подаде на Робин.

— Благодаря.

— Аз съм Дони. Ти сигурно си Робин. Струва ми се, че онзи ден те видях до пътя.

Робин кимна.

— Приятно ми е да се запознаем.

— А аз съм братът на Мелани, Алек – представи се Алек, протегна ръка и примигна, когато Дони я разтърси. – Еха, каубой. Ама че хватка имаш.

— Извинявай – Дони отстъпи крачка назад и Робин забеляза, че в профил лицето му не изглеждаше толкова плашещо, колкото в анфас. В черните му като въглени очи имаше мекота, дори пламъче. И въпреки силната жега, той като че ли се чувстваше удобно в кожата си, потъмняла от слънцето, по карираната му риза нямаше и следа от пот. Един мъж, в мир със себе си и окръжаващата го среда, помисли си тя. Не можеше да си го представи да убива някого.

Но тогава се сети, че бе служил два пъти в Афганистан.

— Тъкмо обяснявах, че учиш Ландън да язди – каза Мелани, загледана как Ландън слиза от сивия си петнист кон.

— Да. Той се учи бързо. Днес се справи великолепно. Нали така, Ландън?

Ландън гледаше в земята под краката си и продължаваше здраво да стиска юздите.

— Много мило от твоя страна – обади се Алек, – да прекарваш толкова време е Ландън.

— Ами, хлапето ми харесва. А и двамата харесваме коне и мотори – отвърна Дони. – Плюс това, съм отраснал с брат, който беше бавноразвиващ се, така че за мен наистина не е кой знае какво. Искате ли да влезете за по едно питие?

— Мисля, че е по-добре да се връщаме – каза Мелани.

— Разбира се – съгласи се Дони. – Тогава друг път. – Той погледна към Ландън. – Аз ще го поема, партньоре – каза и хвана юздите.

— Хайде, Ландън – подкани го Мелани.

— Приятно ми беше да се запознаем – каза Дони на Робин и Алек и те се обърнаха да си вървят. – Утре по същото време, Ландън? Ела и ти – обърна се той към Алек, – ако ти се язди.

— Може и да приема – ухили се Алек към Мелани.

— Ако някой не те застреля преди това – сопна му се тя.