Лошата дъщеря

15

На следващата сутрин тя се събуди в зловещо притихнала къща: никакви гласове, никакви стъпки, никакво натрапчиво поклащане.

Минаваше десет часът и вратите, както на Мелани, така и на Ландън, бяха отворени. Робин скришом хвърли поглед към стаята на Ландън и забеляза, че леглото му бе безупречно оправено, постелките опънати, сякаш никой не бе спал в тях.

— Мелани? – провикна се тя, забързана надолу по стълбите към кухнята, с ясното усещане, че сестра й я нямаше. – Мелани? – Имаше налудничавото чувство, че сестра й ще скочи към нея от някой ъгъл на стаята.

В кафе машината бе останало някакво кафе, Робин си наля една чаша и я притопли в микровълновата фурничка. Огледа се през прозореца над мивката към задния двор за Мелани, но там нямаше никого.

Къде бяха всички?

С чаша в ръка тя влезе в килера, провъзгласен някога от Алек за негово лично пространство. „Какво криеш, Алек?“ – запита се Робин. Походното легло, на което той някога спеше, бе сгънато и навряно в един ъгъл. Тясното помещение сега представляваше импровизиран склад за ботуши и най-различни неща, които хората никога не използваха, но и не бяха склонни да изхвърлят, за да ги имат „за всеки случай“. Непосредствено до задната врата, с лице към стената, стоеше празен шкаф със стъклена витрина, а срещу него бе сбутана една паянтова дървена пейка. Върху издрасканата й повърхност лежеше отворена ръждясала жълта кутия за инструменти. Голям чук за вадене на пирони стърчеше наполовина от мястото, определено за отвертката, а самата тя бе небрежно захвърлена върху едни клещи. На Робин й се прииска да постави всяко нещо на мястото му, но се отказа.

На пода в далечния ъгъл на стаята бяха поставени няколко големи кашона. Тя коленичи, пресегна се към първия и извади цял свитък рисунки, направени с молив. Повечето бяха просто драсканици, но няколко се оказаха изненадващо добри. Тя се отпусна на пети и се загледа изумена в една простичка скица на два коня и в друга, на мъж с шлем, седнал на мотоциклет. Най-добрите обаче изобразяваха младо момиче, което постепенно се превръщаше от дете в девойка: Касиди.

Ама че художник бил племенникът ми, помисли си Робин и върна рисунките в кашона, благодарна, че Мелани ги бе запазила. Може би трябваше да й предложи да изпрати Ландън в художествено училище, дори да й помогне финансово…

„Нямаме нужда от твоята помощ“, представи си моменталния отговор на Мелани, още преди да е довършила мисълта си.

Вторият кашон бе пълен със стари книги с меки корици: „Бебето на Розмари“[7], „Целуни момичетата“^[8], „Сиянието“[9]. Явно някой си падаше по психотрилъри. Нищо лошо. Внезапно погледът й бе привлечен от друго заглавие и тя приклекна, за да извади книгата от купчината. Ловци на хора: възраждането на съвременния масов убиец[10].

Мамка му, каза си Робин, потръпна и захвърли книгата обратно в кашона. Какво, по дяволите, означава това?

— Нищо не означава – изрече на глас. В същия момент забеляза от дъното на купчината да се подават няколко по-големи книги и сърцето й се разтуптя, когато осъзна, че това са гимназиални годишници. Тя припряно измести настрани книгите с меки корици и измъкна пет-шест от подвързаните с кожа албуми.

Започна с най-близкия по време – годината, в която двете с Тара бяха завършили. Ако имаше някой на име Том, със сигурност щеше да го открие тук.

Ако имаше някой на име Том, със сигурност щеше да го помниш, сопна й се един глас в главата й.

Тя прелисти страниците, преглеждайки чернобелите снимки в класната стая. Ето я Санди Грант, с вечно отворената й клюка река малка уста, малката Арлийн Кеслър, с огромните й зелени очи, покрития с лунички нос и къдравата червена коса като на сирачето Ани. Кой да предположи, че един ден ще се превърне в уважаваната доктор Арла Симпсън?

Кой да предположи още толкова неща? – каза си Робин. После откри собствената си училищна снимка и взе да разглежда лицата на иначе намусените тийнейджъри, които сега се усмихваха неестествено пред обектива: Вики Питърс, с твърде късата си пола и твърде прилепналия пуловер, седнала на първия чин; зад нея Тейлър Причърд, чийто дълъг бретон почти скриваше полузатворените й очи; Рон Маклин, колкото висок, толкова и глупав; Крие Лорънс, със залепена за кръглото му лице самодоволна усмивка; и в центъра Тара, красива, както винаги, с ръка, преметната върху раменете на Робин.

И тогава, ето го и него, най-отзад висок, едър, с руса коса, сресана назад и разкриваща неособено красива физиономия: Том Ричардс, странно незначителен, въпреки ръста си. Мили Боже, напълно бе забравила за него.

Дори и сега, вторачена в празните му очи, на Робин й бе трудно да си спомни каквото и да било за него. Той се размиваше в декора. Сякаш е тапет, помисли си тя, припомняйки си хапливата някогашна забележка на Тара.

Възможно ли бе двамата с Тара да бяха установили нова връзка през последните пет години? И колкото и да бе невероятно, да бяха станали приятели? Дори любовници?

Робин напъха годишниците обратно в кашона, зарови ги под книгите с тънки обложки и се изправи на крака. Излезе от килера, без да е сигурна какво да прави с новото си откритие.

Озова се във всекидневната – за пръв път от пристигането си в Ред Блъф. Отпусна се на тревистозеления кадифен диван до стената срещу огромния прозорец и си представи как майка й лежеше на него, подпряна на възглавниците, загледана с усмивка на лицето в широкоекранния телевизор, със списание в ръцете и крака, поставени на правоъгълната масичка от дъбово дърво и стъкло. Майка й бе тази, която бе предложила да направят тухлената камина по средата на отсрещната стена, и пак тя бе подбрала фотьойлите в ръждив цвят отпред. Тя бе открила на някаква гаражна разпродажба двата акварела със селски пейзажи, окачени сега от двете страни на камината. „Можеш ли да си представиш?, бе възкликнала с неподправено удоволствие. Някой действително се канеше да изхвърли тези съкровища.“

Робин отпусна глава на възглавницата, вторачи се в картините и си представи как докосва със страната си кожата на майка си. „Винаги си била моята любимка“ чу майка си да шепне и сърцето й се изпълни с гордост.

Накрая майка й вече почти не можеше да я познае.

Робин се изправи и тръгна по коридора към трапезарията. Помнеше я от детството си, с нейните тапети в цвят на слонова кост, изпъстрени със златни точици. Постоя няколко минути в началото на дългата дъбова маса, заобиколена от оранжеви кожени столове с високи облегалки. Всичко си беше съвсем същото, както когато майка й бе още жива.

Дали Тара се бе опитала да промени нещата?

Робин предположи, че поне в началото приятелката й е проявила уважение към паметта на майка й. Но след година-две със сигурност й се е приискало да „сложи своя отпечатък“, както се бе изразила Мелани.

И все пак, никъде нямаше и следа от Тара.

Точно както нищо от нея не присъстваше и в онзи огромен мавзолей в съседство. Сякаш свободният дух, който Робин познаваше и бе обичала през всички тези години, бе напълно изчезнал, щом веднъж се бе омъжила за Грег Дейвис.

Дали загубата на собствената й идентичност не я е тласнала към афера? И дали това в крайна сметка не я е убило?

Робин извади телефона от джоба си и набра 4-1-1.

Информация. За кой град? – попита записаният глас.

— Сан Франциско.

— Домашен номер ли търсите?

— Да.

— На кое име?

— Том Ричардс.

Някакъв телефон почна да звъни.

На Робин й отне време да осъзнае, че звъни телефонът в кухнята, а не този в ръката й. Болницата, помисли си тя, обаждат се да кажат, че баща й е починал през нощта. Бързо затвори мобилния си телефон и се забърза към кухнята. Вдигна слушалката от плота и се обади:

— Ало?

— Ало? – женски глас с мек тон и въпросителна интонация. – Кой е?

— Вие коя сте? – натърти Робин.

— Разбира се. Извинете. Аз съм Шери Лофтъс.

— Коя?

— Шери Лофтъс? – повтори жената повече като въпрос. – От „Макмилън и Лофтъс дизайнс“ в Сан Франциско.

— „Макмилън и Лофтъс дизайнс“ – повтори Робин. Декораторите на новата къща на баща й.

В Сан Франциско.

Разбира се. Това обясняваше всичко. Касиди бе казала, че се натъкнали на Том Ричардс, когато ходили в Сан Франциско при декоратора. Явно той работи за Макмилън и Лофтъс.

— Дали случайно – започна тя обнадеждено – при вас не работи някой си Том Ричардс?

— Том Ричардс ли? Не. Тук нямаме човек с такова име.

— Сигурна ли сте?

— Напълно. Ние не сме голяма компания.

— Мамка му.

— Моля?

— Извинете. Трябва да вървя…

— Моля ви, не затваряйте – изрече жената тъкмо, когато Робин се канеше да затвори. – Важно е.

— Кое е важно?

— Това е ужасно странно – заяви Шери Лофтъс. – Просто… вие имате ли някаква връзка с господин Дейвис?

— Аз съм дъщеря му Робин. Какво мога да направя за вас, госпожице Лофтъс?

— Ами, вижте, както казах, това е ужасно странно, предвид обстоятелствата.

— Значи, навярно би могло да почака, докато настъпи по-малко странно време – подсказа й Робин.

— Не може, за съжаление – възрази Шери Лофтъс. – Става въпрос за билярдната маса, която господин Дейвис поръча.

О, Господи.

— Първо, позволете да ви поднеса искрените си съболезнования. Чухме за случилото се… Всички сме толкова потресени. Господин Дейвис ще се оправи ли?

— Не знаем.

— Каква трагедия. Кой би могъл да направи такова нещо?

— И това не знаем.

— А малкото момиченце?

— Изглежда, че тя ще се оправи.

— Е, слава Богу за това. Такова сладурче, абсолютно обожаваше баща си.

— Споменахте нещо за билярдна маса…

— Да. Да. Тя е тук.

— Къде тук?

— В Сан Франциско. Пристигна тази сутрин, три седмици по-рано от предвиденото, което не се случва почти никога. Но баща ви настоя да се ускорят нещата, и сигурна съм знаете колко той беше… е… много съжалявам… убедителен човек. И ние, ами, чудехме се кога можем да я доставим.

— Моля?

— Повярвайте, разбирам, че това едва ли е времето да водим този разговор…

— Значи правилно разбирате.

— … но се боя, че не разполагаме с други възможности.

— Просто върнете обратно проклетото нещо.

— Боя се, че не мога да направя това. Беше специална поръчка и беше финализирана. Баща ви бе наясно с това, когато я направи.

— Баща ми е в болницата с куршум в мозъка.

— Да, много съжалявам. Такъв прекрасен човек. Прекарахме много часове заедно, разгледахме всеки аспект от проекта на новата къща, избрахме мебелировката. Те толкова се вълнуваха. Той и малкото момиченце…

— Е, просто ще трябва да измислите нещо… Почакайте. Ами госпожа Дейвис?

— Какво за нея?

— Казахте, че сте прекарали часове с баща ми и Касиди и те били толкова развълнувани. А госпожа Дейвис? Тя не се ли вълнуваше?

— Всъщност, аз така и не видях кой знае колко госпожа Дейвис. Тя дойде само няколко пъти в началото. След това остави нещата в голяма степен на съпруга си. – Шери Лофтъс се покашля веднъж, после втори път. – Относно билярдната маса… Предполагам, че бихме могли да я сложим на склад за известно време. Но ще има наем, естествено.

— Чудесно. Направете го.

— И остава въпросът с плащането. Масата струва десет хиляди долара.

— Десет хиляди долара!

— А се дължат пари и за…

— Вижте – прекъсна я Робин, – наистина не мога да се занимавам с това сега. Ще се наложи сестра ми да се свърже с вас по-късно. – И затвори, преди Шери Лофтъс да успее да каже още нещо. Наля си още една чаша кафе и я погълна студена наведнъж, усещайки вътре в себе си надигащата се вълна на тревожност. – Добре. Дишай. Просто дишай, дяволите да го вземат.

— Какво става? – някъде иззад гърба й се разнесе гласът на сестра й.

При този звук Робин изпусна чашата, тя се блъсна в пода и се пръсна на десетки парчета.

— Мамка му. – Падна на колене и почна да събира керамичните отломки с голите си треперещи ръце. – О, Боже. Много съжалявам.

— Я стига. Това да не ти е семейното наследство.

— Ще ти купя друга.

Мелани остави на кухненската маса торбите с покупки, които държеше. Стъпките на Ландън, изкачващ се по стълбите, разтресоха къщата.

Много си напрегната тази сутрин – отбеляза сестра й и почна да разтоварва торбите. – С Ландън ни нямаше само час. Какво се случи?

Робин събра и последните парченца от счупената чаша, хвърли ги в кошчето под мивката и чак тогава й предаде разговора си с Шери Лофтъс.

— Шери! – възкликна Мелани. – Това е то. Знаех си, че името й е нещо такова.

— Мисля, че не схващаш същината.

— И каква е тя?

— Какво ще правим? – попита Робин.

— С билярдната маса ли? – Мелани сви рамене. – Не е мой проблем. Какво друго?

Как така какво друго?

— Не е нужна диплома по психология, за да се види, че нещо друго те безпокои.

Робин бавно и дълбоко си пое дъх. Имаше ли смисъл да споделя с Мелани, че бе на косъм да се свърже с Том Ричардс, когато Шери Лофтъс се бе обадила?

— Свързано е с нещо, което Шери Лофтъс спомена – каза тя вместо това и почака Мелани да попита какво е то. Тя не направи нищо такова. – Спомена, че Тара е отишла с татко в Сан Франциско само няколко пъти, после е загубила интерес.

— И това те безпокои, понеже…?

— Ти каза, че Тара често е ходила там…

Телефонът иззвъня.

— Напрегната сутрин – отбеляза Мелани и се пресегна да вдигне. – Ало? – Демонстративно превъртане на очи. – Е, здравейте, шерифе. Как сте в тази чудна утрин? – Тя закрепи слушалката между ухото и рамото си и се зае да прибира кутията с мляко и маслото в хладилника. – Не. Не съм разговаряла с брат си напоследък. Не, той не се е обаждал. – Тя погледна към Робин за потвърждение. – Не, нямам представа къде би могъл да отиде. Кое ви кара да мислите, че е отишъл някъде?

— Какво казва той? – попита Робин.

Мелани не й обърна внимание.

— Вие какво? И защо бихте направили това?

— Какво е направил?

Мелани отхвърли въпроса й с рязко движение на ръка.

Робин извади мобилния си телефон от джоба и набра номера на брат си. Иззвъня четири пъти и се включи гласова поща.

— Оставете съобщение – гласеше кратката заповед.

— Обади ми се – също толкова кратко заяви Робин. Тя затвори по едно и също време с Мелани. Двете жени се втренчиха една в друга от двете страни на масата. – Какво става? – попита първа Робин.

Мелани се отпусна на най-близкия стол.

— Изглежда, че малкото ни братче е изчезнало.