Лошата дъщеря

21

Офисът на шерифа на окръг Техама е разположен на булевард „Антилоуп“, близо до мястото, където се пресичат магистрали 99 и 36, далеч от центъра на града. Според уебсайта му, той е призван да пази живота и собствеността на повече от 63 000 местни жители на окръг Техама, включващ град Ред Блъф, както и на хилядите посетители, дошли тук да се наслаждават на лова, риболова и да прекарат ваканцията си в обширната дива природа. Офисът се обслужва от шерифа, заместник-шерифа, един капитан, трима лейтенанти, девет сержанти, седем следователи и двайсет и девет помощник-шерифи, като всички те гордо носят седемлъчевата звезда отпред на униформите си. Девизът на отдела, изписан ярко по цялата ширина на скучната ниска сграда от кафяви тухли, гласеше: „Служим на общността с Г.О.Р.Д.О.С.Т.“, като главните букви бяха абревиатура на Годност, Отдаденост, Респект, Достойнство, Отруденост, Скромност и Тържественост.

— Да бе, да – – измърмори Мелани и бутна тежката стъклена врата.

Шериф Прескът ги чакаше във фоайето, пред високия плот на рецепцията, зад който в двете посоки на широкия коридор се редяха остъклени кабинети.

— Къде е той? – каза Робин, вместо „здрасти“.

— Защо да не седнем за минута? – Шерифът посочи към редицата кафяви кожени столове. – Починете си, поемете дъх…

— Защо просто не пропуснете глупостите и не ни пуснете да видим брат си? – попита Мелани.

Помощникът зад тезгяха вдигна очи при думата „глупости“ и ръката му инстинктивно се насочи към кобура. Шерифът се засмя и се обърна към Блейк.

— Аз съм шериф Алан Прескът. А вие сте?

— Блейк Ъптън. – Блейк му стисна ръката, неговата собствена изчезна в огромната длан на шерифа.

— Моят годеник – поясни Робин. – Той пристигна вчера от Лос Анджелис.

— Радвам се да се запознаем, въпреки че ми се щеше това да е при по-други…

— Да, да – прекъсна го пренебрежително Мелани. – По-добри обстоятелства и така нататък. Не са ли това думите, които хората си разменят на погребения?

— И както винаги, за мен е удоволствие да те видя, Мелани.

— Шериф Прескът отново направи жест по посока на столовете. – Моля всички да седнат. Скоро ще имате възможност да се видите с брат си.

Робин нервно огледа коридора. Някога белите му стени сега бяха покрити с дипломи, цитати и снимки на мъже и жени, униформени и цивилни, както и с вездесъщия девиз Г.О.Р.Д.О.С.Т. Видя врати, всичките затворени, с табелки като „Граждански отдел“, „Оперативни дейности“ и „Затворническо отделение“, въпреки че самият затвор се помещаваше в отделна сграда. Поне не са закарали Алек там, помисли си тя, докато двамата с Блейк заемаха местата си.

— Брат ми арестуван ли е?

— Не още. За момента е само лице, към което има интерес. – Шерифът се настани на един стол срещу тях.

— Винаги съм харесвала този израз – каза Мелани, като упорито продължи да стои права и да се помайва около стола на шерифа. – Сякаш останалите сме вън от всякакъв интерес.

— Ако не е арестуван, тогава защо е тук? – попита Блейк. – И защо е под полицейска охрана?

— Той не ни остави голям избор – отговори Прескът. – Изглежда, че се е бил запътил към Канада, ако се съди по това, че е носил в себе си паспорта си, както и значителна сума в брой.

— И откога е престъпление да носиш пари и паспорт? – попита Робин.

— Какво ви каза той? – намеси се Мелани.

— Не ни каза нищо – отговори шерифът. – Боя се, че брат ви напълно отказа да сътрудничи.

— Което е негово право – напомни Блейк.

— Да, но ако е невинен, защо създава трудности?

— Може би вашето така наречено лице от интерес, няма интерес да ви върши работата – отбеляза Мелани.

— Вижте – започна шерифът.

От напрежението в гласа му Робин прецени, че едва се сдържа, сякаш самото усилие да говори спокойно му костваше свръхчовешко усилие. Да беше само ти, идеше й да му каже. Мелани постига този ефект върху повечето хора.

— Разбирам, той е ваш брат и вие инстинктивно искате да го защитите – продължи Прескът. – Но той не си прави услуга като отказва да говори с нас. Надявах се да можете да го убедите, че е в негов интерес…

— В интереса на човека от интереса – прекъсна го Мелани. – Интересно.

Шерифът погледна към Блейк с израз, казващ: „Ние двамата сме мъжете тук. Помогни ми.“

— Прочетохте ли му правата? – попита вместо това Блейк.

Шериф Прескът прокара длан по темето си.

— Да.

— Той поиска ли адвокат?

— Не.

— Е, все пак май си има такъв, – заяви Блейк и стана на крака. – Сега бих искал да се видя с клиента си, ако не възразявате.

Прескът стана от стола си и въздъхна победено.

— Не споменахте, че сте адвокат.

— Надявах се да не се наложи.

Шерифът се обърна към рецепцията.

— Майк, би ли разпоредил да доведат господин Дейвис, ако обичаш?

Помощникът предаде молбата по телефона.

— Какво следва сега? – попита Робин.

— От вас зависи – отговори й Прескът. – Както и от брат ви.

— Но той свободен ли е да си върви?

— Стига да не напуска града, да.

— Значи, няма да го арестувате?

— Не и сега. Не.

— Не разполагат с достатъчно доказателства, за да го арестуват – изсумтя Мелани. – Всичко, с което разполагат, е видеозапис, на който се вижда колата му.

— Имаме мотив – напомни им Прескът. – Както и възможност.

— Това с мотива е доста слабо – възрази Робин. – Минаха почти шест години, откакто той за последно се видя с Тара и баща ми. А останалите ви доказателства са все косвени.

— Заседателите са осъждали и за по-малко.

В този град има поне десетина души, в това число и аз, които са имали както мотив, така и възможност да ги застрелят – обяви Мелани. – Бих казала, че ще е повече от достатъчно да се породи основателно съмнение в главите на съдебните заседатели.

— А аз не съм изключил никого от списъка на заподозрените. В това число и вас – подчерта шерифът.

И тогава се появи Алек. Застана пред тях сякаш по магически начин, отляво на един униформен полицай, пред рецепцията. Мъчеше се да си придаде предизвикателен и невъзмутим вид, но всъщност изглеждаше потресен и изтощен. Тясното му лице имаше нужда от бръснене, меките му сиви очи бяха подпухнали и зачервени, сякаш бе плакал. Бе облечен в протрити провиснали джинси и измачкана бяла тениска, чиято предница бе зацапана с дъговидна следа от кафе.

— Алек! – проплака Робин и се хвърли в обятията му.

— Хей, ти – измърмори той, хвана ръцете й и отпусна глава на рамото й.

— Добре ли си?

— Бил съм и по-добре.

— Здрасти, братле – приближи се Мелани, но не направи опит да го прегърне, дори и след като Робин отстъпи няколко крачки назад. – Отдавна не съм те виждала.

— Мелани – погледна я за кратко и отклони поглед към Блейк.

— И Блейк. Уау, самият той. Не очаквах да те видя тук, в Ред Блъф.

— Бих казал същото и за теб. – Блейк го потупа по ръката.

— Да се махаме оттук – предложи Мелани.

Шериф Прескът ги спря, преди да направят и крачка.

— Само дума, ако позволите.

— Дадено, шерифе – каза Алек, макар стиснатите му устни да показваха, че няма да каже нищо повече.

— Разбирате, че нямате право да напускате града…

— Разбирам.

— … и че ако опитате, ще бъдете арестуван незабавно.

Алек потърка брадичката си.

— И това разбирам.

— Надявам се, че след като поговорите с адвоката си тук, ще бъдете по-склонен да сътрудничите.

— Адвокатът ми. – Устните на Алек се извиха в половинчата усмивка.

— Приключихме ли? – попита Блейк.

— Засега.

Отправиха се към паркинга. Робин стискаше здраво ръката на брат си, Мелани и Блейк ги съпровождаха от двете страни, а шериф Прескът вървеше най-отзад.

— Хубава кола – отбеляза Прескът, когато наближиха лексуса на Блейк, открояващ се сред полицейските коли.

— Седни отпред с Блейк – насочи брат си Мелани и се настани отзад. – Робин ще седне при мен. – Тя потупа мястото до себе си.

— Ще държим връзка – подвикна след тях шерифът, докато Блейк потегляше.

— Ще чакам с нетърпение – махна му с ръка Алек.

— Какво ви става на вас двамата? – сопна се Блейк, местейки поглед от Алек към Мелани и обратно. – Трябва ли да ти напомням, че си заподозрян в дело за убийство? Човекът, към когото се отнесе така високомерно, е шериф. Не влизай преднамерено в конфликт с човек, който има властта да хвърли задника ти в затвора.

— Те нямат достатъчно доказателства да го арестуват – каза отново Мелани.

— И кога това ги е спирало?

— А ти откога взе да се занимаваш с наказателно право? – попита искрено заинтригуван Алек.

— Не се занимавам. Но засега ще свърша работа. Ако, и когато дойде време… – Блейк огледа пустеещата околност, мяркащите се в далечината планини. – Къде съм, по дяволите?

— На следващото кръстовище завий наляво – инструктира го Мелани.

За миг настана тишина, после всички заговориха едновременно.

— Благодаря ти, че правиш това – каза Алек.

— Сигурно си изтощен – предположи Робин.

— Какво стана с колата ти? – попита Блейк.

— Е, ти ли го направи? – поинтересува се Мелани.

— Уау – възкликна Алек, и почна да отговаря на въпросите им един по един. – Да, изтощен съм. Полицията на Сан Франциско прибра колата ми. И не, не съм го направил. Благодаря ти, че попита.

— Но си бил тук, в Ред Блъф, в нощта на стрелбата – настоя Мелани.

— Не мисля, че съм длъжен да отговарям на това, нали така, господин адвокат?

— Какво си правил тук? – не се отказа Мелани.

— Как е Ландън? – пренебрегна въпроса й Алек.

Робии усети как тялото на Мелани до нея се стегна.

— Недей така, Алек – намеси се Робин, ядосана не по-малко от сестра си. – Баща ни е в кома, Тара е мъртва, а едно дванайсетгодишно момиче остана без майка. Полицията има доказателство, че ти си бил тук в нощта на стрелбата. Не е време нито за увъртания, нито за казуистики.

— Уау, „увъртания и казуистики“. Впечатляващи думички.

— Какво ще кажеш за „простотии“? Тази дума повече ли ти харесва? – заяде се Мелани.

Алек се завъртя на мястото си и извърна поглед към задната седалка.

— Вижте. Разбирам, че сте загрижени и съм ви благодарен.

— Не се нуждаем нито от разбирането, нито от благодарностите ти – отсече Мелани.

— Аз пък нямам нужда от кръстосан разпит – Алек се обърна отново с лице към предното стъкло.

— За Бога, Алек! – възкликна Робин. Защо създаваше толкова трудности? Възможно ли бе да е виновен? – Ние сме едно семейство. Искаме само да ти помогнем.

— Не можете. Повярвайте, колкото по-малко знаете, толкова по-добре.

— Какво означава това? – попитаха в един глас Робин и Мелани.

— Мисля, че сме гледали достатъчно серии на „Закон и ред“, за да знаем, че всичко, което ви кажа, може да бъде използвано срещу мен в съда. Ако ме арестуват и това действително стигне до съда, вие ще бъдете призовани и задължени да свидетелствате срещу мен. Прав ли съм? – обърна се той към Блейк.

— Прав си. От друга страна – продължи Блейк, – аз съм твой адвокат. Поне за момента. И всичко, което кажеш на мен, е строго поверително.

Алек въздъхна звучно, облегна се назад, масажирайки нервно челюстта си и затвори очи.

— В такъв случай, ще говорим по-късно – заяви той.