Лошата дъщеря

1

Изтръпването започна ниско долу в стомаха й, неясно чувство за стягане, което бързо си проправи път до гърдите и се разпростря във всички посоки, докато не стигна до врата. Невидими пръсти я сграбчиха за гърлото, силно притиснаха трахеята й, спряха притока на кислород и тя изпита замайване и световъртеж. Получавам сърдечен удар, помисли си Робин. Не мога да дишам. Ще умра.

Насреща й седеше жена на средна възраст, но тя като че ли нищо не забелязваше. Бе твърде вглъбена в собствените си грижи, свързани с властна свекърва, трудна дъщеря и безразличен съпруг.

Добре, овладей се. Съсредоточи се. Жената – какво й беше името, по дяволите? – не плащаше по сто седемдесет и пет долара на час за един празен поглед насреща си. Тя очакваше от Робин поне да я слуша внимателно. Човек не отива при терапевт, за да гледа как той получава нервна криза.

Не получаваш нервна криза, скастри сама себе си Робин, разпознала вече симптомите. Това не е сърдечен удар. Чисто и просто паник атака. И преди си ги имала. Един Господ знае защо още не си свикнала с тях.

Минаха обаче повече от пет години, помисли си тутакси тя. Паник атаките, които някога изпитваше почти всекидневно, бяха част от миналото й. Само че миналото е винаги с теб, нали така?

Робин нямаше нужда да се чуди коя бе причината за внезапната й атака. Знаеше точно какво – по-точно кой, – бе виновен за това. Мелани. Представи си сестра си, по-възрастна от нея с три години. Не за първи път й мина през ума, че бе достатъчно само да махне буквата „л“ и името вече звучеше като „подла“[1].

— Добре ли сте? – попита я жената, седнала на тапицирания стол. Беше се привела напред и я гледаше подозрително. – Изглеждате някак странно.

— Ще ме извините ли за минута? – Робин изхвърча от мястото си, преди тя да успее да отговори. Върна се в малката стаичка зад кабинета си и затръшна вратата. – Добре – прошепна и се облегна на бюрото, положила двете си длани на него, старателно избягвайки да гледа към телефона. – Дишай. Просто дишай.

Добре. Разбра какво става. Знаеш кое го предизвика. Сега трябва само да се отпуснеш и да се концентрираш върху дишането си. В съседното помещение те чака клиент. Нямаш време за тези глупости. Стегни се. Какво казваше майка й в такива случаи? И това ще отмине.

Само че не всичко отминаваше. Най-много да те заобиколи и да те захапе за задника.

— Добре, поеми си дълбоко дъх – посъветва се сама отново. – Още веднъж. – Направи го три пъти поред и дишането й почти се нормализира. – Добре – повтаряше си Робин. – Добре.

Но не беше добре и тя го знаеше. Мелани не се обаждаше без причина и със сигурност не е добра причина. Двете сестри едва ли бяха разменили и няколко думи, откакто майка им почина, и нито една, откакто Робин напусна Ред Блъф окончателно, след прибързания втори брак на баща им. И така, вече шест години. Нямаше поздравление, когато Робин успешно завърши магистратура по психология в Бъркли, нямаше добри пожелания, след като започна собствена практика на следващата година, нямаше дори едно „честито“, когато двамата с Блейк обявиха годежа си.

Най-накрая, преди две години, с насърчението и подкрепата на Блейк, Робин преустанови всякакви опити да общува със сестра си. Самата тя винаги съветваше клиентите си да престанат да си блъскат главите в стената, когато насреща си имат твърди обекти и непреодолими препятствия. Не беше ли време сама да послуша собствените си мъдри съвети?

Но да даваш съвети е винаги по-лесно, отколкото да се вслушаш в тях.

А сега, ей така от нищото, сестра й се обади и остави мрачно съобщение на гласовата й поща. Като тумор, който си мислиш, че е бил успешно отстранен, само за да те връхлети обратно с всичка сила, по-зловещ отвсякога.

— Обади ми се – гласеше загадъчното съобщение, което Мелани бе оставила, без да си дава труда да се представи, явно убедена, че Робин ще познае гласа й дори след всичкото това време.

И тя, разбира се, го позна. Не беше лесно да изтриеш гласа на Мелани от главата си, без значение колко години са минали.

Какъв ли нов ад се задава? – запита се Робин, пое си още няколко пъти дълбоко дъх и прекъсна мислите си. Опитът я бе научил, че въображението й не може да се мери с реалността.

Замисли се, дали да не се обади на Блейк, но се отказа. Той беше зает, нямаше да му се понрави да го безпокоят. „Ти си терапевтът“, щеше да й каже с поглед, зареян някъде зад главата й, като че ли там внезапно се е появило нещо, по-интересно от нея.

Отхвърлила мислите за Блейк и Мелани, Робин втъкна русата си, къдрава, дълга до брадичката коса зад ушите и се върна в другото помещение с неестествено ведра усмивка.

— Извинете за прекъсването – каза на чакащата я жена, клиентка, която идваше за пръв път, чието име Робин така и ме можа да си припомни. Ема или Емили. Нещо такова.

— Наред ли е всичко? – попита жената.

— Всичко е наред. Просто за миг ми прилоша.

Жената присви очи.

— Нали не сте бременна? Ужасно би било да почна всичко това, само за да видя как излизате в отпуск по майчинство.

— Не. Не съм бременна. – Трябва да си правила секс, за да забременееш, помисли си Робин. А двамата с Блейк не бяха правили секс повече от месец. – Добре съм потвърди тя, в отчаян опит да си припомни името на жената. – Продължете, моля. Тъкмо казвахте, че…

Какво, по дяволите, бе казала тя?

— Ами, да, казвах, че съпругът ми е неузнаваем, когато става дума за майка му. Сякаш отново е на десет години и го е страх да си отвори устата. Тя ми говори страшно обидни неща, а той се държи така, като че ли нищичко не е чул. А после, като го питам, заявява, че преувеличавам и че не бивало да й позволявам да ми се качва на главата. Естествено, дъщеря ми попива всичко това. И сега се държи също толкова грубо. Само да я чуете как говори с мен.

И ти си мислиш, че имаш проблеми? – каза си Робин. Мислиш, че твоето семейство е трудно?

— Не зная защо свекърва ми ме мрази толкова много.

Тя няма нужда от причина. Ако е като сестра ми, значи те презира по принцип. Защото съществуваш.

Вярно беше. Мелани бе намразила малката си сестричка от мига, в който я видя. Моментално бе изпитала ревност, заради поделеното внимание на майка им. Щипеше я, докато Робин спеше в креватчето си, и не престана, докато бебето не се покри с многобройни дребни синини; отряза с ножици красивите й къдрици, когато бе едва двегодишна; а когато Робин стана на седем, Мелани я блъсна в стената, докато уж играеха на „Сляпа баба“, и й счупи носа. Непрекъснато критикуваше дрехите й, увлеченията й, приятелите й. „Това момиче е тъпа курва“, бе изсъскала Мелани по адрес на Тара, най-добрата приятелка на Робин.

О, тук се оказа права.

— Направих всичко възможно да се помиря с тази жена. Излизам с нея на пазар. Водя я на обяд. Каня я на вечеря минимум три пъти седмично.

— Защо? – попита Робин.

— Как защо? – повтори жената.

— Ако е толкова неприятна, защо си давате този труд?

— Защото съпругът ми смята, че така е редно.

— Тогава го оставете той да излиза да пазарува с нея и да я води на обяд. Тя е неговата майка.

— Не е толкова просто – възрази жената.

— Точно толкова е просто – настоя Робин. – Тя е груба и надменна. По никакъв начин не сте длъжна да се примирявате с това. Спрете да я каните на пазар и на обяд. Спрете да я каните на вечеря. А ако ви попита защо, кажете й.

— А какво ще кажа на съпруга си?

— Че ви е писнало да ви унижават и няма повече да се примирявате с това.

— Не мисля, че мога да го направя.

— Какво ви спира?

— Ами, сложно е.

— Всъщност, не е.

Искаш ли да знаеш какво е сложно? Чакай да ти кажа: родителите ми бяха женени трийсет и четири години и през това време баща ми изневеряваше на майка ми с всяка пачавра, която му хващаше окото, в това число и с най-добрата ми приятелка, Тара, за която се ожени едва пет месеца след смъртта на майка ми. И за да станат нещата още по-интересни: по онова време Тара беше сгодена за брат ми, Алек. Това вижда ли ти се достатъчно сложно?

О, почакай, ще чуеш още.

Тара има дъщеря, резултат от проваления й първи брак, когато беше още тийнейджърка. Сега Касиди би трябвало да е на дванайсет. Сладко дете. Баща ми я обожава, показва към нея повече обич, отколкото някога е показвал към собствените си деца. И като стана дума за тях, споменах ли, че не си говоря със сестра си от почти шест години?

— Някои хора са токсични – каза на глас Робин. – Най-добре е да имаш колкото се може по-малко общо с тях.

— Дори, ако са от семейството ли?

— Особено ако са от семейството.

— О – възкликна жената. – Мислех си, че от терапевтите се очаква да задават въпроси и да те оставят сам да се ориентираш в нещата.

Нима? Боже, това може да отнеме години.

— Просто реших да спестя и на двете ни малко време.

— Вие сте корав човек – отбеляза жената.

Робин едва не се изсмя. „Корав“ бе навярно последната дума, която би използвала, за да опише себе си. Мелани беше коравата. А може би „гневна“ бе по-правилната дума. Откакто Робин се помнеше, Мелани винаги беше гневна. Към света като цяло. Към Робин в частност. Макар че, честно казано, на Мелани невинаги й е било лесно. По дяволите, всъщност никога не й е било.

— Сигурна ли сте, че сте добре? – попита жената. – Лицето ви…

— Какво му е на лицето ми? – Дали все пак не получавам сърдечен удар? Да не би да е фациалис? Какво му е на лицето ми?

— Нищо. Просто цялото се сгърчи за момент.

— Сгърчи ли се? – Робин тутакси си даде сметка, че крещи.

— Извинете. Не исках да ви тревожа…

— Ще ме извините ли за още една минута? – Робин скочи от стола си с такава сила, че едва не го преобърна. – Връщам се веднага. – Тя отвори вратата на кабинета си и се втурна към тоалетната по тесния коридор, застлан със сив килим. Изстреля се право към мивката и се втренчи в огледалото. Срещна погледа на привлекателна трийсет и три годишна жена с тъмносини очи, плътни устни и сърцевиден овал на лицето. Нямаше никакви грозни изкривявания, дефекти или аномалии. Всичко си беше на мястото, макар и малко несиметрично, заради леко изкривения нос. Но нямаше нищо „сгърчено“. Даде си сметка, че косата й се нуждае от пипване тук-там, но изглеждаше достатъчно прилично, дори професионално, в розовата си блуза и права сива пола. Нямаше да е лошо да качи няколко килограма. Представи си как Мелани й натяква, че въпреки „страхотната диплома“, пак си остава „плоска като палачинка“ и „тънка като пръчка“.

Усети наченките на нова паник атака и превантивно почна да диша дълбоко. Това не подейства, затова наплиска лицето си със студена вода.

— Добре, успокой се каза си Робин. Успокой се. Всичко е наред. Само дето лицето ти е цялото сгърчено. Още веднъж огледа отражението си, забеляза нацупените устни и хлътналите страни, направи усилие да се отпусне. – Не можеш да позволиш на Мелани да ти се качи на главата. Направи още една серия от дълбоки вдишвания – навътре през носа, издишване през устата, вдишване на положителна енергия, издишване на отрицателна. – Оттатък една жена търпеливо чака мъдрия ти съвет, – напомни си тя. – А сега се върни при нея и й го дай. – Каквото и да беше името й, по дяволите.

Но когато се върна в кабинета, жената я нямаше.

— Хей? – подвикна Робин, след като отвори вратата към вътрешния офис, но и там нямаше никого. – Аделин? – Излезе във външния коридор. И там нямаше никой. Браво. Намери кога да си спомниш името й.

Аделин очевидно си беше отишла. Уплашена от „коравия“ й подход и „сгърченото“ лице. Не, че Робин я обвиняваше. Сеансът беше пълен провал. Кое й даваше право да си мисли, че може да дава съвети на другите, щом самата тя се бе прецакала тотално?

Пльосна се на синия фотьойл, зает доскоро от Аделин, и огледа грижливо аранжираното помещение. Стените бяха боядисани в бледо, но слънчевожълто, с идеята да вдъхват оптимизъм. На стената срещу входната врата бе окачен постер с пъстри цветя, чиято цел бе да навява мисли за израстване и личностно развитие. А до вратата към вътрешния кабинет бе окачена фотография на есенни листа, бегъл намек, че промените са неизменни, но са за добро. Личният й фаворит бе един колаж – къдрокоса жена с очила и угрижена усмивка сред вихър от щастливи физиономии и редки капки дъжд. Над главата и с главни букви бе изписано: „ЗАЩО СЕ ВЪЛНУВАМ ТОЛКОВА?“. Колажът заемаше почетното място зад стола, на който обикновено седеше Робин. Трябваше да създава весело настроение и да помага на клиентите да се отпуснат. Беше го открила на една гаражна разпродажба у съседи, скоро, след като с Блейк се събраха да живеят заедно. А сега той все по-често оставаше „да работи до късно“. Колко ли време щеше да мине, докато й предложи отново да заживеят поотделно?

— Защо ли се вълнувам толкова наистина? – попита тя жената от колажа.

Жената й се усмихна с тревожната си усмивка и не каза нищо.

Телефонът във вътрешния кабинет на Робин иззвъня.

Мамка му – измърмори тя, когато звънът се повтори още два пъти, после се включи гласовата поща. Мелани ли беше? Сигурно се обажда да я смъмри, че не е върнала навреме първото й обаждане. Робин бавно се изправи на крака. Дяволите да го вземат, по-добре да се свършва с това.

Първото нещо, което видя, когато влезе във вътрешната стая, бе мигащата червена светлинка на телефона. Отпусна се в удобния кожен фотьойл в бургундско червено зад малкото бюро от дъбово дърво, което Блейк си беше взел, когато започна да практикува право. По-късно обаче, когато се издигна в по-голяма фирма, с по-голям офис, изискващ и по-импозантно бюро, го отстъпи на нея.

Дали пък тук не се криеше причината, дето така и не осъществиха плановете си за женитба? Може би тя не бе достатъчно подходяща за толкова проспериращ мъж?

А може причината да се криеше в хубавката нова асистентка, която бе наел, или в привлекателната млада адвокатка от съседния офис? Или някоя жена, на която се е усмихнал на опашката в Старбъкс, е предизвикала мисли за нещо повече от негова страна?

Колко време още ще пренебрегвам познатите признаци? – запита се Робин.

Вдигна слушалката и чу записът да я информира, че има едно ново и едно запазено съобщение.

— За да чуете съобщението, натиснете едно-едно.

Робин направи, каквото й бе наредено.

— Здравейте, аз съм Аделин Съливан – произнесе гласът. – Обаждам се, да се извиня, че побягнах така. Просто, не мисля, че си пасваме, а и, за да цитирам една позната терапевтка, „реших да спестя и на двете ни малко време“, и да си тръгна. Надявам се, че не се сърдите. Ще ви платя за сеанса. Всъщност, вие ми казахте някои неща, върху които ще си помисля. – Тя продиктува адреса, на който да се изпрати фактурата. Робин тутакси изтри съобщението. Де да можеше всичко останало да се изтрива така лесно. Затвори очи, пръстите й се поколебаха над бутоните на телефона.

— Хайде – подтикна се сама. – Можеш да го направиш. – И тя натисна копчето, за да прослуша още веднъж съобщението от сестра си.

— Първо запазено съобщение – обяви записът. Тутакси го последва рязката заповед на сестра й:

— Обади ми се.

Нямаше нужда да търси номера на Мелани. Знаеше го наизуст. Беше издялан в мозъка й. Бързо набра цифрите, преди да си е променила мнението.

Отсреща вдигнаха почти незабавно.

— Доста време ти отне – каза сестра й, без предисловия.

— Какво има? – попита Робин.

— По-добре седни – каза Мелани.