Лошата дъщеря

33

Гробището „Оук хил“ е разположено на „Семитри лейн“, близо до улица „Уолнът“, недалеч от „Лари лейн“. То съществува повече от век и половина, започнато през 1859 и завършено през 1861 година. Няколко десетилетия по-късно бе добавена изящна арка от ковано желязо на входа, върху която бяха изписани думите „Гробище Оук хил“. Навсякъде по плавните завои и меките очертания на пейзажа имаше високи дървета.

— Бях забравила колко е красиво тук – каза Робин, докато колата на Блейк следваше катафалката с тялото на Тара по извития живописен път към гробището. Касиди седеше отзад, до Робин, здраво стиснала ръката й. Мелани бе отпред, до Блейк. Тя бе решила, че за всички ще е по-добре, ако Ландън си остане вкъщи. След като новината за ареста на Алек бе станала публично достояние, необуздано се носеше мълвата, че Ландън е бил негов съучастник.

— Красиво е, да – съгласи се Мелани. Тя отправи многозначителен поглед през рамо към Робин, която си спомни за една шега, която сестра й повтаряше в детството им: „Толкова е красиво, че хората си умират да попаднат там“. Слава Богу, Мелани се въздържа да го изрече на глас.

Робин се извъртя на седалката, за да погледне през задния прозорец. Сред неголямата процесия, която ги следваше, се виждаха колите на шерифа и няколко от помощниците му. Въпреки огромните усилия, положени от семейството, да не раздухват нещата, и призива им към медиите за избягване на публичността, информацията за погребението на Тара бе изтекла. Никой не знаеше колко ли любопитни зрители щяха да се появят. Робин се питаше дали убийците на Тара щяха да са между тях.

Бяха изминали два дни от посещението им в къщата – още два дни, през които Алек гниеше в затвора. Полицията изглеждаше убедена, че е заловила правилния човек. Сега единствената им грижа бе да идентифицират съучастника му.

— И твоята майка ли е погребана тук? – попита внезапно Касиди.

— Да – отговори Робин.

Касиди втренчи очи през страничния прозорец в редиците гробове, всеки бе отбелязан с малък правоъгълник от бял камък, вкопан в земята. Върху сухата почва бяха пръснати букети от изкуствени цветя.

— Къде е тя?

— Не съм съвсем сигурна. – Робин имаше само обща представа в коя част на гробището почиваше майка й, но не можеше да посочи точното място. Не бе посещавала „Оук хил“ от деня на погребението й.

— Ей там. – Мелани махна в посока, обратна на тази, в която се движеха. „Не е редно да сложим двете съпруги на баща ни да лежат прекалено близо една до друга цяла вечност бе разсъдила тя, когато избираха мястото. И макар Робин да не би се изразила точно така, не можеше да не се съгласи.

Катафалката спря под една впечатляваща група плачещи върби, Блейк закова зад нея, а патрулните коли се подредиха след тях.

Робин нежно стисна ръката на Касиди.

— Готова ли си?

Касиди кимна, втъкна прясно измитата си коса зад ушите, приглади гънките на бялата си рокля без ръкави и излезе от колата. Към нея тутакси се втурна мъж с камера в ръце.

— Назад – извика шерифът и заби юмрук във въздуха. – Веднага се махай.

— Обществена собственост, шерифе – викна в отговор операторът.

— А това е частно погребение. Ако се приближиш на повече от петнайсет метра от нас, ще напъхам задника ти в затвора.

— Не можете да го направите.

— Мога, и още как. Съди ме после.

Операторът отстъпи, мърморейки, но не свали камерата и я задържа в готовност.

— Той ме заплаши – съобщи на репортера до него. – Чу ли го?

— Извинявайте за това – каза Прескът, не на някого конкретно, и застана със солидния си ръст между Касиди и посетителите. Робин и Блейк, и двамата в черно, бързо заформиха закрилнически полукръг около детето. Мелани остана настрани, сякаш се чувстваше неудобно в дънковата си пола и синя памучна блуза, докато чакаше да изнесат ковчега на Тара от катафалката.

— О, горката мама – прошепна Касиди, когато видя елегантния семпъл ковчег от светло орехово дърво, който Робин бе избрала.

Малката групичка се събра около гроба и ковчегът с Тара бе положен в прясно изкопания трап. Очите на Робин се напълниха със сълзи при мисълта, че най-жизнерадостният човек, когото бе познавала някога, сега лежеше безжизнен вътре. Въпреки противоречивите чувства към бившата си приятелка, тя не можеше да не признае, че Тара бе природна стихия.

— Не трябва ли да кажем нещо? – попита Касиди. Бяха се отказали както от гражданска, така и от религиозна служба, понеже Тара бе категорично против всяка религия, откакто майка й бе избягала, за да се присъедини към някаква секта.

— Какво например? – попита Мелани.

— Не зная. Нещо. – Касиди се обърна към Робин. – Може би ти би могла…

На Робин й бяха нужни няколко секунди да събере мислите си.

— Аз обичах майка ти – каза накрая тя, предизвиквайки с поглед Мелани да й се противопостави. – Тя ми спаси живота, когато бяхме в началното училище, и аз не познавах никого, нямах приятели, нито пък знаех как да си ги създам. А тя просто ме хвана за ръката и каза, че ще бъде моя най-добра приятелка завинаги. – Млъкна за малко. – Не стана точно така, но въпреки всичко, което се случи, дълбоко в себе си, аз все още я обичах. И ми липсваше. Липсваха ми нейният кураж и дух. Тя беше същински малък фойерверк. – Робин преглътна смеха си, удавен в сълзи. – Така я наричаше баща ми. И макар той ужасно да грешеше за много неща, точно за това бе прав. Тара беше безстрашна, някой би я нарекъл дори безразсъдна. Би се втурнала там, където не само ангелите, ами и дяволът не би пристъпил. И макар да зная, че понякога съжаляваше за прибързаните си решения, единственото, за което никога не съжали, бе това, че стана майка. – Тя се обърна с лице към Касиди. – Все още я виждам как те люшка на ръце като малко бебе. Виждам любовта в очите й и чувствам гордостта й, когато ти направи първите си стъпки и изговори първите си думи. Спомням си колко се притесняваше, когато за пръв път те прати на училище. „Моля те, нека си намери приятелка като Робии, приятелка завинаги“, казваше тя. – От гърлото на Робин се отрони неволен стон и Касиди я хвана за ръката. – Обичах майка ти. Липсва ми. И завинаги ще ми липсва „приятелката ми завинаги“.

Настана миг на абсолютна тишина. Робин тихо си отдъхна, когато Мелани не подметна някоя от нейните обичайни хапливи забележки.

— Благодаря ти – промълви Касиди.

— Майка ти те обичаше повече от всичко на света – увери я отново Робин. – Надявам се, каквото и да стане, никога да не забравяш това.

— Няма.

Двете се прегърнаха.

— О, мамка му – изтърси Мелани, хвана Робин за ръката и я накара да се обърне.

— Мамка му – повтори Робин, клатейки глава изумено при вида на Дилън Кембъл, който се отдели от кръга на посетителите, все още навъртащи се там. Носеше бяла тениска, черни джинси и синя бейзболна шапка е логото на „Янкис“.

— Ще се отърва от него – заяви шерифът, преди още Робин да го бе помолила.

— Кой е този? – попита Касиди, разширявайки очи с всяка стъпка, с която Дилън се приближаваше към тях.

— Това е твоят баща – отговори Мелани.

— Баща ми е в болницата – поправи я укорително Касиди. – Този човек не го познавам.

Робин се помъчи да чуе какво си говорят Дилън и шерифът, но успя да долови само откъслечни фрази.

— Какво си мислиш, че…

— Имам точно толкова право, колкото…

— Ще ти кажа същото, като на онзи репортер…

— … просто искам да видя детето си.

— Блейк – каза Робин, – можеш ли да отведеш Касиди в колата? Аз ще се оправя с това.

— Не – твърдо произнесе Касиди. – Искам да говоря с него.

— Миличка, не смятам, че…

— Всичко е наред, Робин. – Касиди не откъсна очи от Дилън, докато той заобикаляше шерифа и вървеше към нея. – Добре съм.

— Това е то, моето момиче. – Дилън свали бейзболната си шапка и протегна ръце, сякаш се канеше да я прегърне.

— Не съм твоето момиче – сопна се Касиди и го накара да се закове на място.

Той се засмя, при което на страните му се появиха дълбоки трапчинки.

— Ти си моята плът и кръв.

— Да не си направил и крачка повече – предупреди го Робин, когато забеляза, че се кани да го направи.

— Какво искаш? – попита Касиди.

— Искам да те видя.

— Видя ме преди дванайсет години. Тогава това ти се стори повече от достатъчно.

— Времената се променят.

— Но не и хората.

Дилън посочи с палец Робин.

— Тя ли ти каза това?

— Не се налагаше да го прави. Само един поглед към теб ми казва всичко, което искам да знам.

Той се засмя.

— Звучиш толкова зряло.

— Какво искаш, Дилън? – попита на свой ред Робин.

— Виж – не й обърна внимание той, – мога само да си представя какво ти е наговорила майка ти за мен, но…

— Каза, че не струваш.

— Ах…

— Каза, че си я биел.

— Ами, добре, ама и тя умееше да нанася доста подли удари.

— Каза, че си боклук – продължи Касиди, разгорещявайки се все повече.

— Боклук е малко силно…

— Каза, че си нищожество, лъжец и крадец.

Дилън се намръщи.

— Майка ти си я биваше в приказките.

— Каза, че никога не си й пращал издръжката, която съдът е определил.

— Защото не ми даваше да те видя.

— А опита ли се някога?

— Знаех, че няма смисъл.

— И сега няма смисъл.

— О, я стига, Каси. Аз съм ти татко. Единственото истинско семейство, което ти е останало.

Касиди сграбчи ръката на Робин.

— Не е вярно. Имам си тати, и Робин, и Мелани, и Блейк.

— А аз имам права. – Дилън пристъпи от крак на крак. – Хайде де, Каси. Не бъди такава. – Той погледна към шериф Прескът. – Можеш ли да налееш малко ум на това момиче, шерифе?

— На мен ми изглежда достатъчно умна – отвърна Прескът.

— Виж, ще ти кажа какво – заяви Дилън, погледна обратно към Касиди и си сложи шапката на главата. – Май сбърках, като дойдох тук днес. Исках да покажа уважението си – към теб, към майка ги, към тези мили хора тук, които се грижат за теб. Но сега виждам, че не беше нито мястото, нито времето да се опознаем и да си простим. Ти си опечалена и не мислиш трезво. Затова ще се оттегля, ще ти дам няколко дни да премислиш нещата и ще пробвам отново. Това как ти звучи?

— Колко искаш, Дилън? – попита Касиди.

— Какво искаш да кажеш?

— Колко пари трябват, за да те накарат да се махнеш?

— О, скъпа. Разбрала си ме съвсем погрешно. Тук не става дума за пари.

— Нима? Ами, в такъв случай предполагам, че няма за какво да си говорим.

— Е, да де – добави бързо Дилън. – Това не е причината да дойда, но ако дъщеря ми иска да ми помогне мъничко във финансово отношение, ами, не бих й отказал.

— Колко? – повтори Касиди.

— Сто хиляди? – Той метна бърз поглед към шерифа. – Това не е изнудване или нещо такова. Чухте я. Сама го предложи.

— Сто хиляди – повтори Касиди. – И какво ще правиш с всичките тези пари?

— Мислех си евентуално да започна някакъв бизнес.

— Яко. Какъв бизнес?

— Е, не съм мислил толкова напред. – Дилън се помъчи да изобрази най-очарователната си усмивка, но успя само да изкриви лице.

Настана дълга пауза.

— Не съм съгласна – заяви Касиди накрая. После се обърна към Робин. – Вече можем да си вървим.

— Добре де. Чакай – не се отказваше Дилън, – това може би беше малко прекалено. Петдесет хиляди сигурно ще ми свършат работа.

— Не – каза Касиди и се улови за ръцете на Робин и Блейк. – Мама беше права. Ти си боклук.

— Малка кучка такава – възкликна Дилън с някаква смесица от ярост и възхищение. – Само си играеше с мен, нали?

— Шерифе – обърна се към него Касиди, – моля ви, погрижете се този човек да не ни безпокои повече.

— Време е да се омиташ, Дилън – заяви му шерифът.

— Ще си наема адвокат – изсъска той.

Касиди се засмя.

— Дай всичко от себе си.