Лошата дъщеря

18

Тръгнаха за болницата малко преди десет на следващата сутрин.

— Някой изглежда щастлив – отбеляза Мелани, докато сядаше на задната седалка в колата на Блейк. – Приемам, че двамата сте спали добре.

— Така е – потвърди от предната седалка Робин, закопчавайки ухилена колана си.

— Леглото беше ли достатъчно голямо за двама ви?

— Справихме се – коментира Блейк.

— Да се надяваме, че сте се справили тихичко. Момчетата в пубертета са доста впечатлителни, както предполагам знаете.

— Мисля, че бяхме доста тихи – с лекота й отвърна Блейк. Какво ще кажеш, Робин?

Робин се усмихна. В интерес на истината, бяха заспали веднага. И двамата бяха напълно изтощени – Блейк от дългото си пътуване, Робин от събитията през деня, а и двамата от усилието да заобикалят уловките, заложени им от Мелани. Успяха да си разменят само няколко нежни целувки и ласки, преди да бъдат повалени от умората и безспирното поклащане в съседната стая. Робин бе легнала до него, обгърната от уютната му прегръдка и успокояващия ритъм на сърцето му в гърба си.

— Аз не съм баща ти бе й казал той. – Трябва да престанеш да го проектираш върху мен. Трябва да ми вярваш.

Беше прав, разбира се.

Но нямаше да е лесно. За да го направи, щеше да се наложи да изостави единственото, което я свързваше с баща й, да разхлаби здравата връзка с миналото си. Можеше ли да го стори?

Искаше ли?

Макар и разрушителни, познатите модели създаваха един вътрешен покой. Като терапевт, тя знаеше, че опитите за промяна, за освобождаване от утвърдените навици, обикновено биваха съпроводени от противоположните инстинкти за задържане, за бягство в сферата на познатото.

Миналото е винаги с нас.

Но трябваше ли да бъде така?

Беше се събудила от допира на устните на Блейк до рамото си, от ръцете му, обгърнали гърдите й. Сънуваше ли? Само след секунди той вече вдигаше нощницата й и нежно проникваше в нея, с лице, заровено в основата на врата й. Поклащаха се едновременно, несъзнателно следвайки клатенето, донасящо се от съседната стая. Ако това е сън, помисли си Робин, то той е най-добрият, който съм имала от доста време насам.

Само че, сега вече нямаше съмнение, че са будни. И вместо топлия дъх на Блейк върху врата си, чувстваше само нервните въздишки на Мелани от задната седалка.

— Всичко наред ли е там отзад? – попита Блейк, поглеждайки в огледалото.

— Всичко е тип-топ – отговори Мелани.

— Да разбирам ли, че Ландън няма да ни придружи?

— Ландън не си пада много по болниците.

— Не познавам хора, които да си падат – отбеляза Блейк и подкара надолу по алеята. – Казвайте накъде да карам – обади се той, когато стигнаха пътя.

— С удоволствие – отзова се Мелани.

Робин изпусна една въздишка.

— Може ли да оставим сарказма за няколко часа, моля?

Мелани се ухили.

— О, я стига. – Тя се приведе напред към Блейк. – Я кажи, Блейк. Сестра ми постоянно ли е лишена от чувство за хумор?

— А ти винаги ли си толкова сърдита? – не й остана длъжен той.

— Мислиш, че съм сърдита?

— Не си ли?

— Може и да съм – изненада тя Робин с отговора си. – Ти нямаше ли да си, ако сестра ти подозираше, че синът ти е убиец?

— Какво? – стресна се Робин. – Никога не съм казвала подобно нещо.

— Не и с толкова много думи. Но би предпочела убиецът да е по-скоро Ландън, отколкото скъпоценния ти Алек.

— Ако наистина мислех, че Ландън е убиец – възрази Робин, заобикаляйки същинския въпрос, – нямаше ли да ме е страх да спя под един покрив с него?

— Не непременно – заяви Мелани така спокойно, сякаш обсъждаха времето. Искам да кажа, дори и да е застрелял всички останали, няма причина да убива и теб. Освен ако причината не е, че си пълна досада – добави неочаквано. – Видя ли какво имам предвид, Блейк? – Даже не се усмихна от любезност.

Блейк стисна ръката на Робин, за да й внуши да не отговаря на заяждането на Мелани.

— Имаш ли представа колко време ще останеш в Ред Блъф, Блейк? – попита Мелани.

— Предполагам, че ще зависи от събитията.

— Тоест, зависи от това колко време ще му отнеме на баща ми да умре – уточни Мелани. – В службата нямат ли нищо против? – продължи, без да чака отговор на предишния си въпрос.

— Взел съм си компютъра, взел съм си и телефона – каза той. – Мога да работя откъдето си поискам.

— Бихме могли да се преместим в хотел, ако предпочиташ – предложи Робин.

— Да бе, няма да е лошо. – Мелани се облегна назад. – Пресата и без това май загуби интерес. Тук завий наляво. След две пресечки надясно.

Остатъкът от пътя изминаха в мълчание. За пръв път от дни насам Робин се почувства по-добре при мисълта да напусне къщата на сестра си. Петнайсет минути по-късно влязоха в паркинга на болницата. А след още пет минути отвориха вратата към стаята на баща й.

Една жена – тъмнокоса, елегантна, в средата на петдесетте – седеше на стола до леглото на Грег Дейвис, а протегнатата й дясна ръка бе положена върху чаршафа, покриващ тялото му. Щом чу вратата да се отваря, тя скочи на крака.

— Коя сте вие? – поиска да узнае Мелани, преди още Робин да успее да попита каквото и да било.

Жената бе висока около метър и седемдесет и слаба. Косата й бе прибрана в кок в основата на врата, а копчетата на сакото й бяха изпънати над пълния бюст. Очевидно беше плакала.

— Казвам се Джаки Инграм. Вие сигурно сте дъщерите на Грег. Тя отмести поглед от Мелани към Робин, устните й потрепериха от усилието да се усмихне.

— А каква е вашата връзка с нашия баща? – настоя отново Мелани.

— Аз съм неговата секретарка.

— О. Значи сте спали с него – заключи Мелани.

— Какво? Не…

— О, моля ви. Той спи с всичките си секретарки. За него въпросът бе принципен.

Джаки Инграм доби вид, сякаш не знаеше да се смее ли, или да плаче.

Сестра ми има този ефект върху хората, помисли си Робин и почувства искрена жалост към жената.

— Трябва да вървя.

— Да, най-добре – съгласи се Мелани.

Джаки Инграм изхвърча от стаята.

— Това беше ли необходимо наистина? – попита Робин, когато вратата се затвори зад нея.

— Навярно не – отговори Мелани. – Но пък беше забавно. Хайде де, признай, че изражението й беше смешно.

— Наистина ли мислиш, че е…

— Чукала скъпия ни стар татко? Без всяко съмнение. Според клюките, съпругът й разбрал за аферата преди няколко седмици и изсипал какви ли не заплахи. Питай шериф Прескът, ако не вярваш на мен.

— Значи съпругът й е сред заподозрените?

— Убедена съм, че в списъка има няколко съпрузи. Не е ли така, тате? – Мелани се доближи до леглото му. Много хора ти имаха зъб, нали? Не само членовете на семейството ти. – Тя хвърли поглед през рамо към Блейк. – И в случай че се чудиш кой е този човек, това е годеникът на Робии.

Блейк се доближи до леглото.

— Красавец, нали? – Мелани имаше предвид баща си. – На времето е бил голям пич.

От гърдите на Грег Дейвис се изтръгна дълбок стон, после още един.

— Татко? – доближи го предпазливо Робин. – Татко, чуваш ли ни?

— Дали да не извикаме сестрата? – обади се Блейк.

Сестрата потвърди, че през нощта е имало признаци, че баща им може би възвръща съзнанието си, но ги предупреди да не възлагат големи надежди. Той все още бе в критично състояние. Дори и да се събудеше, мозъкът му бе претърпял тежка травма и щяло да бъде истинско чудо, ако оживее, да не говорим, да стане отново предишния човек.

— Което може да се окаже и хубаво нещо, в зависимост от гледната точка – вметна Мелани с фалшива бодрост.

— Но би могъл да ни каже кой е направил това – изтъкна Блейк.

— Трябва да съобщим на Касиди – обади се Робин.

— Аз мисля да остана тук – заяви Мелани.

— Нали ще ни кажеш, ако нещо…

— Радостните ми възгласи ще огласят целия коридор.

Вратата към стаята на Касиди беше затворена, и когато Робин се приближи, тя чу гласове отвътре. Почука.

— Влезте – чу се гласът на Касиди, по-силен, отколкото беше преди. Седеше изправена в леглото си, косата й бе сресана назад и вързана с розова панделка. В основата на леглото седяха две тийнейджърки, с къси дънкови панталонки и блузи с голи гърбове. На отсрещната стена се бе облегнал Кени Стейпълтън и ги гледаше. – Робин! Влизай. Запознай се с приятелките ми. С Кени мисля, че вече се познавате.

Робин се приближи усмихната.

— Да. Здравей, Кени.

Той кимна и сведе поглед към пода.

— Това са Кара и Скайлър. От училището ми.

— Съученички ли сте? – На Робин й се стори, че момичетата са няколко години по-големи от Касиди.

— Ние сме от гимназията – каза Кара. Но искахме да дойдем на свиждане, да се уверим, че нашата Касиди е добре.

Искаш да кажеш, че сте били любопитни да узнаете какво се е случило, да почерпите вода от извора, помисли си Робин. Да се фукате после пред по-големите момчета.

— Това е Робин – представи я Касиди. – Двете с майка ми са били най-добри приятелки.

— Това, което се е случило с майката на Касиди, е ужасно произнесе с нисък глас Скайлър.

— Да, така е.

— Касиди тъкмо ни разказваше какво се е случило потръпна Кара. – Аз не бих била толкова смела.

— Кой си ти? – обърна се Касиди към Блейк.

— Това е годеникът ми Блейк.

— Приятно ми е да се запознаем, Касиди – каза той. – Изглеждаш забележително добре.

— Нали? – включи се с ентусиазъм Кара.

— Тази сутрин ми махнаха абоката – заяви Касиди.

— Аз съм Кара – обърна се момичето към Блейк.

Въобразявам ли си или тя току-що изпъчи гърди?

— А аз съм Скайлър.

Скайлър, с малкото заоблено дупе, подаващо се изпод твърде късите панталонки.

— Приятно ми е, момичета.

— Много е красив – прошепна Касиди на Робин.

Робин забеляза как гърбът на Кени Стейпълтън се стегна и той се втренчи в Блейк.

— Докторът каза, че може да ме изпишат до няколко дни.

— Това е чудесно, миличка.

— Е, май трябва да си тръгваме – обяви Кара, вторачена в Блейк, увивайки дълъг кичур от кестенявата си коса около пръста си.

Само така. Полита.

— Приятно ми беше, момичета – каза Робин.

— И на нас – обърна се Кара към Блейк, хвърляйки мимолетен поглед към Робин.

— Надявам се да се видим отново – вметна и Скайлър. – А ти, се оправяй бързо – подхвърли тя към Касиди на излизане, явно сетила се в последния момент защо са дошли.

— Много мило от тяхна страна да се отбият – каза Робин, след като бяха излезли.

— Да – съгласи се Касиди. – Изненадаха ме. Дори не подозирах, че ме познават. Ти кога пристигна, Блейк?

— Вчера – отговори той.

— В къщата ли си отседнал?

— Засега.

— Значи, ще си бъдем всички заедно – заключи Касиди.

Толкова по въпроса да се преместим в мотел, помисли си

Робин. Кой ли ще е късметлията, който ще го съобщи на Мелани?

— Имаме новини – обяви тя.

Момичето погледна предпазливо от Робин към Блейк и обратно.

— За тати ли?

— Докторите смятат, че може би идва в съзнание.

— Буден ли е? – попита Кени неочаквано.

Робин се извърна към него. Бе забравила за присъствието му.

— Не, не е буден – заяви на Касиди, която се бе опулила с огромни, бляскави очи. – Но издава звуци и сестрата каза, че имало признаци…

— Че ще се съвземе? – довърши изречението Касиди.

— Че е възможно.

— Значи, ще се оправи?

— Не се надявай прекалено.

— Но ти току-що каза…

— Казах, че може да дойде в съзнание. „Може“ е многозначителна дума.

— Но е наистина добра дума – възрази Касиди. – Мога ли да го видя?

— Трябва да питаме доктора.

— Докторът каза, че мога да го видя, щом ми махнат абоката.

— В такъв случай, предполагам, че няма проблем. Ако смяташ, че си достатъчно силна…

Касиди отметна завивките си и спусна крака от леглото. Кени тутакси се озова до нея.

— Не, всичко е наред – каза му тя. – Ще се справя. Ти си тук цяла сутрин. Прибирай се у дома. Блейк ще ми помогне. Нали, Блейк?

— Абсолютно. – Блейк се приближи и предложи ръката си за опора.

Кени отстъпи, когато Касиди пое ръката на Блейк и се облегна на него така, че да му позволи да обгърне кръста й с другата си ръка.

— Дали да не потърся количка? – предложи Робин.

— Не – каза Касиди. – Докторът каза да се упражнявам, колкото се може повече. Наистина ли смяташ, че има шанс тати да се оправи?

— Моля те, не се вълнувай прекалено – предупреди я Робин и обгърна раменете й, сплитайки пръсти с тези на Блейк, докато я извеждаха от стаята.

— До по-късно, Касиди – подвикна след тях Кени.

Само Робин му отвърна с помахване за довиждане.