Лошата дъщеря

37

— Е, какво ще правим? – попита Робин. Тя лежеше до Блейк и сърцето й прескачаше от тревога.

— Ти какво искаш да направим? В крайна сметка, решението е твое.

— Не. То засяга теб толкова, колкото и мен. Трябва да го решим заедно.

— А ако кажа, че не съм готов?

— Това ли казваш?

— Не зная.

Наближаваше полунощ. От вечеря не бяха престанали да се лутат, преглеждаха отново възможностите си, изреждаха всички „за“ и „против“. Никой, освен Мелани, не беше гладен, и по-голямата част от огромната пица, която бяха поръчали, си остана в кутията. По някое време Ландън бе слязъл и бе хапнал няколко парчета, но Касиди си остана заключена в стаята, въпреки непрестанните опити на Робин и Блейк да я накарат да говори.

— Добре – каза Блейк, – дай да вземем компромисно решение. Да предложим Касиди да остава с нас за част от времето.

Робин се надигна и седна до него, размишлявайки над думите му.

— Няма да стане, дори Мелани да се съгласи, което тя няма да направи. На Касиди й е нужна стабилност. Трябва й любов. – Затвори очи и си пое дълбоко дъх. – Нужни сме й ние.

Настана дълго мълчание.

— В такъв случай, нещата са уредени – заяви Блейк. – Решението е взето.

— Правилното ли е?

— Времето ще покаже.

— Ами ние? – попита тя.

— Какво за нас?

— Не искам да те загубя.

Нова дълга пауза.

— Няма да ме загубиш – каза Блейк. – Не си ли го разбрала вече?

Робин се извърна към него.

— Толкова те обичам.

— И аз те обичам.

Отпуснаха се на възглавниците, прегърнати.

— Да ида ли да събудя Касиди и да й кажа? – попита тя.

— Разбира се. Защо не?

Робин стана от леглото, наметна един халат над нощницата си и излезе от стаята. Мина на пръсти по коридора, ослуша се до вратата на Касиди и се накани да почука.

В този момент чу звук от отваряща се врата. Обърна се в очакване да види Блейк, но вместо него видя Ландън, само по долнище на пижама и гол от кръста нагоре. Бе още по-едър, отколкото си го бе представяла, с дебел врат, плочки на корема и мускулест.

— Ландън – каза тя, – извинявай. Аз ли те събудих?

— Остави Касиди на мира.

— Аз само…

— Остави я на мира. – Дланите до тялото му се свиха в юмруци.

— Нося й добри новини, Ландън. Мисля, че би се радвала да чуе…

— Остави я на мира. – Гласът му бе близък до шепот, но притежаваше силата на крясък.

На прага на стаята им се появи Блейк. Местеше поглед от Робин към Ландън и обратно.

— Някакъв проблем ли има?

— Ландън не мисли, че трябва да будя Касиди.

Тийнейджърът пристъпи заплашително напред.

— Добре – реши Блейк. – Може би Ландън е прав. Стана късно. Касиди има нужда от почивка. Можем да говорим с нея и сутринта.

— Защо не се опитаме всички да поспим? – съгласи се Робин и се върна в тяхната стая. – Ти също, Ландън – добави, като видя, че не помръдва. – Обещавам, че няма повече да се опитвам да говоря с Касиди тази нощ.

Ландън се поколеба, но накрая влезе в своята стая и затвори вратата след себе си.

— Това беше зловещо – каза Робин, докато си лягаше.

Блейк се намести до нея.

— Сестра ти е права – прегърна я той. – Време е да се махаме оттук.

— Вие сте откачили – заяви Мелани на закуска, когато Робин я осведоми за решението им.

— Мислех, че ще си въодушевена. – Робин допи кафето си и се усмихна на Блейк през масата. – При положение, че състоянието на татко остане непроменено и Касиди се съгласи, всички ще ти се махнем от главата още в неделя сутринта.

— И какво ще кажеш на шерифа?

— Истината. Че вземаме Касиди с нас в Лос Анджелис, и ако иска да разговаря с нея, знае къде да ни намери.

— А Алек?

— Ще се връщам, колкото мога по-често, и ще правя каквото мога да му помогна.

— Какво например?

Де да знаех, помисли си Робин.

— Стана малко късничко – погледна си часовника тя. – Мислиш ли, че всичко с Касиди е наред?

— Това дете преживя куршум – отбеляза Мелани. – Няколко по-остри думи няма да го убият.

Робин стана от масата.

— Ще ида да проверя.

— Както искаш.

Робин тръгна по стълбите, най-горе спря и се ослуша за потропването на Ландън. Но нямаше нищо. Това означава, че сигурно стои до прозореца, реши тя и отиде на пръсти до стаята на Касиди. Не й се искаше повторение на снощната сцена.

— Касиди – повика я, като почука леко на вратата. – Касиди, аз съм, Робин. Имам да ти съобщя нещо. Касиди? – Почука по-силно. – Събуди се, миличка. Трябва да ти кажа нещо.

Завъртя топката на бравата. Вратата се отвори.

Още преди да пристъпи вътре, Робин знаеше, че стаята е празна. Отиде до прозореца, дръпна завесите и стаята се обля в светлина. Лъчите очертаха кръг около празното, неоправено легло. О, Боже. Къде си?

Робин се втурна обратно по стълбите в кухнята.

— Няма я.

— Как така я няма? – попита Мелани.

— Така. Няма я.

— Излязла е, значи. Сигурна съм, че няма за какво да се безпокоим.

— Снощи Касиди беше много разстроена. Тя си мисли, че никой не я иска.

— Може Ландън да знае къде е – предположи Мелани.

Робин се втурна обратно по стълбите, Блейк по петите й.

— Ландън! – Тя яростно заблъска по вратата му. – Ландън, трябва да говоря с теб. – После бутна вратата и тя се отвори.

Той не беше вътре.

— Мамка му.

— Спокойно – каза Мелани, когато се върнаха в кухнята. – Явно са заедно, а щом Ландън е с нея, няма страшно.

Робин си помисли за сблъсъка им предишната нощ.

— Може би трябва да се обадим на шерифа.

— Малко е раничко да призоваваме силите, не мислиш ли?

На входната врата се позвъни, последваха силни удари.

— Ето. Видя ли? – каза Мелани. – Блудната дъщеря се завърна.

Робин се втурна към вратата и я отвори.

Отсреща й стоеше шерифът.

— О, Боже. Касиди…

Шериф Прескът доби объркан вид, веждите му се съединиха над носа.

— Някакъв проблем ли има?

— Какво правите тук?

— Сестра ви вкъщи ли е?

— Сестра ми ли? – Робин погледна през рамо към кухнята. – Мелани – викна тя. – Шериф Прескът е тук. – Обърна се към него отново и едва сега забеляза, че не беше сам. На алеята имаше още две коли, паркирани до неговата.

— Случило ли се е нещо? – приближи се до нея Блейк.

— Имам заповед за обиск. – Шерифът протегна ръка с лист в нея.

— Заповед за обиск ли? – повтори Робин. – Какво искате да кажете?

— Това е заповед, която ни дава право да претърсим къщата.

— Той направи знак на придружаващите го полицаи.

— Може ли да я видя? – Блейк протегна ръка.

Тогава се появи и Мелани, намръщена, е ръце на хълбоците.

— Какво става?

— Имат заповед да претърсят къщата – обясни Робин.

— Дай да видя. – Мелани грабна заповедта от ръцете на Блейк.

— Изглежда редовна – каза Блейк.

— Не ме интересува колко е редовна – сопна се Мелани. – Кракът ви няма да стъпи в тази къща.

— Стига, Мелани – каза Прескът. – Дай да не правим нещата още по-неприятни, отколкото са. Не ми се иска да те арестувам.

— Не разбирам – каза Робин. – Защо искате да претърсвате къщата? Какво търсите?

— Търсят доказателства, очевидно – обясни Мелани. – Мислят, че Ландън е бил съучастникът на Алек.

— Но Алек не е направил нищо.

— Нито пък Ландън.

— Ландън вкъщи ли си е? – попита Прескът.

— Не – отговори Робин.

— А Касиди?

— Не е тук – каза Робин, решавайки, че това навярно не бе най-подходящият момент да се обяснява.

— Добре. Тогава ни пуснете вътре да си свършим работата – заяви Прескът. – Да се надяваме, че ще сме си тръгнали, докато се върнат. Ще се постараем да не създаваме голяма бъркотия. – И той даде знак на полицаите да влизат.

— Лайно такова – просъска Мелани, докато влизаха вътре. – Няма да намерите нищо.

— Започваме от втория етаж – обяви шерифът, като спря на горната площадка. – Ще бъдете ли така любезни да ми посочите стаята на Ландън?

— Ти си тоя, със заповедта за претърсване – отсече Мелани. – Сам си я намери.