Лошата дъщеря

40

Мелани изскочи от колата, преди още Блейк да е спрял напълно на алеята пред дома й. Полицаят, когото Прескът бе оставил в къщата, не се виждаше никакъв, нито пък колата му.

— Ландън? – провикна се Мелани, щом отвори входната врата. Робин я следваше по петите. – Касиди?

Никакъв отговор.

— Ландън? – викна отново тя и се втурна нагоре по стълбите.

Робин провери набързо стаите на долния етаж.

— Касиди? – извика и тя. Но от нея нямаше и следа.

— Тук горе – изкрещя Мелани на ръба на паниката.

— О, Боже – изпъшка Робин и сграбчи ръката на Блейк, който бе дотърчал до нея.

Мелани ги чакаше горе на стълбите, с треперещи ръце и посивяло от напрежението лице. Вратата към стаята на Ландън бе отворена. Стаята беше празна.

— Какво? – попита Робин.

Мелани посочи на другата страна, към отворената врата на стаята на Касиди.

— Какво има? – попита отново Робин. – Тя там ли е? Тя…?

— На леглото е. Не мърда.

Робин се откъсна от Блейк, втурна се в стаята на Касиди и се приближи към дребната фигурка, просната с лицето надолу върху леглото.

— Касиди – повика я тя и протегна треперещата си ръка към рамото на момичето. Очите й обходиха леглото за следи от кръв. – О. Боже. – Да не би Ландън да я бе удушил с голи ръце?

— Робин?

Робин ахна, когато Касиди се извърна и я погледна.

— Какво има? Добре ли си?

— О, Боже. О, Боже – проплака Робин, сграбчи детето в прегръдките си и направи знак на другите да влязат. – Тя е добре. Тя е добре!

— Мамка му – изруга Мелани. Изплаши ни до смърт, по дяволите!

— Не разбирам – каза Касиди.

Робин долови слабата миризма на марихуана в косата й.

— Къде е Ландън? – попита Мелани.

— Не зная. Той тръгна с онзи полицай.

— За какво говориш?

Касиди разтри сънливите си очи.

— Когато се прибрахме вкъщи, онзи полицай чакаше отпред. Той каза на Ландън да се качи в патрулната кола и потеглиха. На мен не ми беше добре и се качих да си легна. Май съм заспала.

— Кога се случи това?

Тя погледна към часовника на Робин.

— Може би, преди около час.

— Трябва да вървя – заяви Мелани.

— Почакай – спря я Робин. – Къде отиваш?

— В управлението. Да се надяваме, че не са арестували Ландън все още.

— Защо ще арестуват Ландън? – попита Касиди.

— Обади се на Макалистър – разпореди се Мелани. – Кажи му да дойде там.

— Аз ще те закарам – предложи Блейк. – Не си в състояние да шофираш.

Поне веднъж Мелани не започна да спори.

— Аз ще остана с Касиди. Обадете ми се веднага, щом узнаете нещо – провикна се след тях Робин. После бръкна в джоба на джинсите си, извади мобилния телефон, звънна в офиса на адвоката и предаде на асистентката му инструкциите на Мелани.

— Нищо не разбирам. Защо ще арестуват Ландън? – попита отново Касиди.

Робин й разказа за обиска и какво бяха намерили.

— Намерили са бижутата на мама в стаята на Ландън?

— Да.

— И ски маска?

— Да.

Касиди поклати глава.

— Не. Не го вярвам.

— Зная. Невъобразимо е.

— Значи, мислят че Ландън и брат ти…

— И Дони Уорън, може би – добави Робин, потресена от думите, които сама бе произнесла.

— Те са убили мама? Простреляли са мен и тати?

Робин не каза нищо. Колкото и да бе невъобразимо, доказателствата срещу тримата мъже се умножаваха с всеки изминал ден: Алек бе имал както мотив, така и възможност да осъществи атаката; Ландън имаше очевидни поведенчески проблеми, а някои от откраднатите бижута на Тара бяха открити в стаята му; Ландън е бил с Дони в нощта на стрелбата; еднакви ски маски бяха открити, както в стаята на Ландън, така и в апартамента на Алек. Един бог знае какво щяха да открият при претърсването на хижата на Дони.

— Много съжалявам – отрони тя, като не знаеше какво друго да каже.

— Струва ми се, че ще повърна. – Касиди изхвърча от леглото и се втурна вън от стаята.

Робин остана на място, неспособна да помръдне. Събитията от деня натежаха като котва, която я прикова. Взираше се напред с празен поглед, умът й се рееше, главата й се въртеше.

Постепенно стаята се върна на фокус: тесният прозорец, гледащ към задния двор, голите кремави стени, бавно въртящият се вентилатор на тавана, двойното легло с бежова кувертюра, огледалното нощно шкафче до леглото, купчинката модни списания отгоре му, познатият снежен глобус до тях.

Робин се пресегна и взе глобуса. Обърна го и се загледа в снежинките, които затанцуваха около миниатюрната балерина в центъра.

Усети тънка нишка на тревожност.

— Ужасно беше – обяви Касиди, когато се върна.

— Добре ли си?

Момичето се пльосна на леглото.

— Да. Мразя да повръщам. А ти?

— Не мисля, че на някого му харесва.

— Спомням си веднъж, когато бях много малка – каза Касиди, – изядох всичките тези боклуци – шоколади, желета и цял пакет червени дъвчащи бонбони – и мама ме предупреди, че ще ме заболи коремът, обаче въпреки това аз ги изядох всичките, и после цяла нощ повръщах. Това беше най-лошото. Оттогава не съм поглеждала дъвчащи бонбони.

Робин се удиви на способността на детето да разделя нещата. В един момент осъждаше убийството на майка си, в следващия говореше за дъвчащи бонбони. Искаше й се и тя да можеше така.

— После, всяка вечер, щом си легнех – продължи Касиди, – си стисках зъбите, щото мислех, че така няма да повърна. Правех това дълго време, докато зъболекарят не каза на мама, че си разрушавам зъбите и трябва да престана. – Тя посочи към купчината модни списания. – Някои от тези манекенки имат хранителни разстройства. Те нарочно повръщат. Умишлено. – Тя изглеждаше ужасена от мисълта. – Това е наистина брутално. Не мислиш ли?

— Брутално – съгласи се Робин и отново преобърна снежния глобус. Снежинките пак се завъртяха около главата на балерината. – Може би ти стана лошо и повърна от марихуаната.

Касиди замръзна.

— Каква марихуана?

Робин положи глобуса в скута си.

— Подушвам я в косата ти.

Касиди проговори едва след дълга пауза.

— Това стана, понеже много се разтревожих, че си тръгваш, а Кени каза, че ще се почувствам по-добре – призна наивно тя. – Дръпнах си само няколко пъти. Кълна се. Не ми хареса и обещавам, че няма да се повтори.

— Хубаво. Това е добре. Прекалено малка си за тези неща. – Робин отново вдигна глобуса. – Откъде взе това?

— Имам цял куп. Преди ги колекционирах. Но този винаги ми е бил любим.

— Виждала съм го и преди – каза Робин.

— Сигурно има стотици като него.

— Видях го в стаята на Ландън.

— Така ли? – попита Касиди. – Беше си тук, на нощното шкафче, когато се прибрах от болницата. Може той да го е сложил. За да го имам.

— Може – съгласи се Робин.

— Което означава, че никога не би ме прострелял – заключи Касиди. – Нали разбираш? Дълбоко в себе си Ландън е мил и чувствителен, и ме обича. Никога не би ме наранил. Не ме интересува какво са намерили в стаята му.

— Дано си права.

— Права съм. Поне така си мисля, де. – Касиди скочи на крака.

— О, Боже. Вече не зная какво да си мисля. Толкова съм объркана.

— Аз също, миличка – каза Робин и прегърна момичето. – Ще ми се да можех да кажа нещо, което да те утеши. – Да утеши и двете ни.

— Не зная на кого да вярвам.

— Можеш да вярваш на мен.

— Но ти си тръгваш – възрази Касиди.

— Не и докато не разберем какво става – заяви Робин. – Не и без теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Двамата е Блейк си поговорихме по този въпрос. Решихме, че ако баща ми не се възстанови, ти ще дойдеш да живееш с нас в Лос Анджелис. Исках да ти го кажа още снощи, но…

— О, Боже мой! О, Боже мой! – Касиди затанцува из стаята развълнувано. – Не мога да повярвам! Това е толкова прекрасно! Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Може ли да тръгнем веднага? Моля те. Можем да преместим тати в болница в Лос Анджелис.

— Не мисля, че това е възможно.

— Не искам да стоя тук повече. Искам да се махна веднага.

— Ще тръгнем скоро, обещавам, но…

На външната врата се позвъни.

Робин и Касиди се вкамениха.

— Кой ли е? – попита Касиди.

Робин я остави и отиде в голямата спалня в предната част на къщата. Погледна към алеята долу, долавяйки присъствието на Касиди зад себе си. Момичето положи брадичка на рамото й.

— Кени е – каза Касиди. – Това е неговата кола. – И още преди Робин да се обърне, момичето бе изчезнало от стаята на Мелани.

— Касиди, почакай! – провикна се Робин, но чу само стъпките й надолу по стълбите.

В главата на Робин се заблъскаха множество мисли, като рояк скакалци. Настойчивото им жужене ставаше все по-високо и по-силно. Според Мелани, Тара се е притеснявала от интереса на Кени към дъщеря й. Дали Тара бе казала на младежа да престане да се мотае наоколо? Дали той не се е ядосал? Достатъчно, че да я убие?

За него би било толкова лесно да обвини за всичко Ландън, ако възникнат съмнения. Кени бе идвал в къщата многократно от стрелбата насам. Бе имал безброй възможности да скрие както бижутата, така и маската, сред нещата на Ландън.

Аз претърсих онази стая, помисли си Робин и мислено повтори стъпките си от онази нощ. Проверих всеки джоб и всяка обувка. Претърсих всичко и не намерих нищо. Никаква ски маска в дъното на чекмеджето, никакви бижута в маратонките. И макар да е възможно да съм пропуснала едното или другото, няма начин да съм пропуснала и двете. Сигурна съм.

— Касиди – викна отново тя. – Почакай. Не отваряй.

Но беше твърде късно. Касиди вече отваряше външната врата. Кени влезе в къщата.