Лошата дъщеря

39

Харлито на Дони Уорън бе паркирано на обичайното си място отстрани на хижата, когато малката процесия зави по алеята му. Старият му шевролет бе оставен по-надолу по пътя, по-близо до обора.

— Май си е вкъщи – каза Мелани, докато Блейк паркираше зад колата на шерифа.

Миризмата на коне удари Робин веднага, щом отвори вратата. Тя кихна няколко пъти.

— Наздраве – каза Мелани и всички слязоха.

— Вие останете тук – нареди шерифът.

— Ами Ландън?

— Ако ми потрябвате, ще ви извикам.

— Моля ви, не го наранявайте – проплака Мелани.

Робин видя как шерифът и полицаите обградиха малката дървена колиба и приближиха до вратата е ръце на кобурите си. Тя зарея поглед наоколо, но не видя нищо, освен декари суха, пожълтяла трева. В далечината не се виждаха никакви ездачи, галопиращи радостно сред празното пространство. Ако Ландън и Касиди бяха тук, те се намираха или в къщата, или в обора.

Шерифът почука на вратата и тя се отвори почти моментално. Появи се Дони, по джинси и бяла тениска, подчертаваща бицепсите му. Косата му бе несресана и падаше небрежно на челото.

— Шерифе – поздрави той и вдигна ръка, която спря по средата на движението си. – Какво мога да направя за вас?

— Ландън тук ли е?

— Ландън? Не. Защо? Случило ли се е нещо?

— Само се опитваме да намерим момчето. Помислихме, че може да е тук.

— Не е тук.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен.

— Има ли шанс да е в обора?

— Поне аз не зная за такова нещо. Можете да проверите лично, ако желаете.

Шерифът направи знак на единия от полицаите да го стори.

— Какво става? – попита Дони и измести очи към Мелани.

— Кога за последен път видя Ландън?

— Преди няколко дни. Защо?

— Ами Касиди?

— Касиди ли? Какво за нея?

— Виждал ли си я?

— Не. Не съм виждал Касиди отпреди…

— … да я прострелят?

— Точно така – отговори Дони.

— И ти нямаш нищо общо с това, нали? – почти небрежно попита Прескът, сякаш му бе хрумнало случайно.

Лицето на Дони първо замръзна, после се разля в широка усмивка.

— Това някаква шега ли е? Да не е скрита камера?

— Не е шега, Дони.

— Я, почакай. Да не си мислиш, че имам нещо общо със стрелбата? – Той се втренчи в Мелани. – Да не мислиш, че съм застрелял баща ти?

Мелани пристъпи напред.

— Не, не мисля. Честно.

— Стой настрани – предупреди я шерифът.

Робин се пресегна да хване сестра си за ръката, но Мелани я отблъсна и продължи напред.

— Нито за миг не съм си помислила, че имаш нещо общо със случилото се – заяви Мелани на Дони. – Нито, че Ландън има нещо общо.

Вторият полицай й препречи пътя.

— Ландън? – Дони отново насочи вниманието си към шерифа. – Ти мислиш, че Ландън има нещо общо?

— Те смятат, че сте го направили заедно – обясни Мелани. – И с Алек също.

— Брат ти ли? Това е абсурдно. Аз току-що се запознах с човека.

— Опитах се да им кажа…

— Каза повече от достатъчно – предупредително изрече шерифът към Мелани. – Връщай се в колата, преди да съм те арестувал за възпрепятстване на полицейско разследване.

— В момента вадят заповед за претърсване на къщата и имота ти – продължи Мелани, заобикаляйки полицая.

— Нямат нужда от заповед – каза Дони. Той направи плавно движение с ръка към хижата си. – Заповядайте.

— Може би трябва да се посъветваш с адвокат – подсказа Блейк.

— Не ми трябва адвокат. Нямам какво да крия.

— Ще го направим като по учебник – обяви Прескът, когато първият полицай се върна от обора и с поклащане на глава показа, че не е открил нищо. – И ще изчакаме заповедта. Междувременно ще обявим Ландън за издирване, а вие се пръждосвайте оттук и се прибирайте вкъщи, докато не ви повикам. Ясно ли е?

Робин кимна.

— Хайде, Мелани.

Мелани пристъпи от крак на крак, сякаш се чудеше, дали да не се втурне покрай полицая. После спря и се обърна към Робин, позволи й да я хване за ръка и да я поведе към колата.

— Сега какво? – попита тя, щом отново се настаниха на задната седалка. – Ще се приберем вкъщи и ще чакаме добрият шериф да застреля сина ми ли?

— Не точно – отговори Робин. – Имам друга идея.

— Кое те кара да си мислиш, че са тук? – попита Мелани, докато наближаваха западналия паркинг за каравани „Лома виста“.

— Не се сещам къде другаде може да са – призна Робин. – Щеше ли да ми кажеш изобщо за теб и шерифа?

— Сигурно не. Защо?

— Нямаше да е лошо да зная. Това е.

— Защо? – повтори Мелани. – За да имаш още една причина да ми се присмиваш ли?

— Не ти се присмивам.

— Нима? Виж се само. Цялата ти физиономия се…

— … сгърчва?

— Това някакъв термин ли е?

— Просто това става с лицето ми, когато се тревожа.

Мелани изобрази своята версия на сгърчено лице.

— Ами, виж, не е нужно да се тревожиш за мен. Тук завий наляво. Има паркинг. Неговата каравана е надолу по този път.

— Обичаше ли го? – попита Робин, докато Блейк паркираше в тясното пространство между една сравнително нова тойота и стар, ръждясал додж.

— За шерифа ли говорим все още? – попита Мелани.

— Колко време вие двамата бяхте… заедно?

— Четири месеца, плюс-минус две седмици. Един следобед той ме спря за превишена скорост. Подехме разговор. Попита ме как върви къщата на татко, как е Ландън. Каза ми, че двамата с жена му се били разделили. Едното доведе до друго. Четири месеца по-късно се върна при жена си. Край на историята.

— А Дони?

— Навярно и на тази история й дойде краят, благодарение на току-що случилото се. – Мелани отвори вратата на колата и стъпи върху пясъчната настилка на тесния паркинг. Пред тях се виждаха пет-шест редици разнебитени каравани. – Ако не ме лъже паметта, неговата каравана е натам.

Робин хвана Блейк за ръка и двамата последваха Мелани, която зави надясно след първата редица, после пак надясно.

— Мамка му. – Мелани спря внезапно. – Не съм сигурна. Може да е насам. Чакайте. Това е. „Магнолия лейн“. Оттук. Номер 24. Ето тук. – Тя се упъти към втората от четири грохнали каравани, отчаяно нуждаещи се от ремонт, и почука на вратата.

Никой не отговори.

— Кени? – Мелани почука отново. – Кени? Има ли някой вкъщи? – Тя отстъпи крачка назад, почака за миг, после се изправи на пръсти и погледна през високия прозорец. – Тъмно е. Май няма никой.

— По дяволите – изруга Робин. – Наистина си помислих, че има шанс Касиди да е дошла тук.

— Добра мисъл – призна Мелани. – О, Господи. – Тя се свлече на стъпалото пред вратата. – Ами ако Прескът е прав? Ако Ландън е участвал? Ако е бил един от стрелците? Ако Касиди наистина е в опасност? – Дълбок стон се отрони от устните й. – Ако вече е твърде късно?

Вратата на караваната внезапно се отвори и удари Мелани по гърба. Тя отскочи. Кени стоеше на прага, гол до кръста, с полупразна бутилка бира в ръка. Мирисът на марихуана обгръщаше главата му като ореол.

— Госпожо Дейвис? – изненада се той. – Какво правите тук?

— Ландън при теб ли е? – попита Мелани.

— Не. – Той се озърна, сякаш да провери.

— Ами Касиди?

— Не.

— По дяволите. Добре. Извинявай, че те притеснихме.

— Те си тръгнаха преди малко – добави той, точно когато тримата се бяха обърнали да си ходят.

Мелани се завъртя обратно.

— Били са тук?

— Преди колко време? – попита Робин.

— Няколко часа, може би.

— Как са дошли дотук? – попита Блейк. – Не може да са вървели пеша.

— Касиди се обади рано сутринта. Беше много разстроена и каза да ида да я взема.

— А Ландън?

— Той е като нейна сянка, човече. Не я пуска никъде, без него. Знаеш какъв става…

— Какво правиха те тук?

Кени сви рамене. Ребрата му ясно се очертаха под тънката кожа.

— Сещаш се.

— Не се сещаме – озъби се Мелани. – Точно затова те питаме.

— Поотпуснахме се, пушихме малко трева.

— Дал си на сина ми марихуана?

Да не говорим, че я е дал и на дванайсетгодишно момиче, помисли си Робин.

— Не е като да е за първи път – оправда се Кени.

— Не мога да повярвам – каза Мелани. – Това е последното, което му трябва на шерифа.

Тялото на Кени се стегна.

— Кой говори нещо за шерифа?

— Знаеш ли къде са Ландън и Касиди сега? – попита Робин. Кени сви рамене.

— Вкъщи, предполагам. Качиха се на колата на един мой съсед.

— Кога тръгнаха?

Кени гледаше объркано.

— Колко е часът?

Робин си погледна часовника.

— Наближава дванайсет.

— На обяд?

— Не, полунощ – вбеси се Мелани. – Разбира се, че на обяд, идиот такъв.

— Хей – каза Кени, като изглеждаше едновременно обиден и на ръба на безсъзнанието.

— Да вървим – каза Блейк.

— Чакайте – намеси се Кени. – Ще дойда с вас.

— Не – възрази Робин. – Ти оставаш тук. Ако Ландън или Касиди се върнат или се свържат с теб, ще ни се обадиш незабавно. Става ли? Разбираш ли ме?

Кени вдигна ръка, отдавайки подигравателно чест, но пръстите му се разминаха с челото с няколко сантиметра.

— Йес, капитане.

Мелани бе вече наполовината път надолу.

— Да вървим, хора – провикна се тя. – Нямаме цял ден на разположение.