Лошата дъщеря

31

Върховният съд на Техама е разположен на улица „Пайн“, номер 445, на една пресечка от окръжния затвор на Техама. За разлика от непретенциозната ниска затворническа постройка от кафяви тухли, съдът представлява внушителна двуетажна бяла сграда от бетон и мрамор, чийто главен вход е украсен с високи декоративни колони и пълзящи вечнозелени растения.

Интериорът е също толкова впечатляващ – широко, открито мраморно фоайе в бяло и бежово, още декоративни колони, прозорци на тавана, вито стълбище, водещо към балкон, който обикаля и гледа към фоайето долу. Мисията на съда е „да дава своевременни и бързи присъди по всички дела и да допринася за повишаване на общественото доверие в съдебната система чрез достъпност, комуникация и образование“. Има общо пет съдебни зали, председателствани от магистратите на окръг Техама.

Робин и Блейк стояха пред зала номер едно и чакаха съдебният пристав да отключи вратите. Беше почти девет и половина. Изслушването на Алек бе насрочено за десет часа.

— Какво мислиш, че ще стане? – попита тя.

— Не зная.

— Мислиш ли, че ще пуснат Алек под гаранция?

— Не зная.

— Мислиш ли, че той е добре? Моля те, не казвай, че не знаеш.

— Мисля, че е добре – отговори чинно Блейк, но очите му отново казваха „Не зная“.

— Горкият Алек. – Робин попипа колана на синята си пола, да се увери, че бялата й блуза е втъкната добре. – Мислиш ли, че изобщо е успял да поспи снощи?

— Навярно повече, отколкото ти.

— Съжалявам. Пречих ли ти да спиш?

— Не се притеснявай за мен.

— Съжалявам – повтори тя. – Просто се чувствам толкова безпомощна. Какво мислиш, че ще стане?

— Макалистър ще пристигне скоро. Би трябвало да може да ни каже нещо.

Робин огледа широкия коридор за някакъв знак от адвоката на брат си, но макар в сградата да прииждаха хора, Джеф Макалистър не бе сред тях.

Тя му се обади веднага след ареста на Алек и му разказа какво се бе случило. Адвокатът я изслуша и каза, че ще поддържат връзка. Когато обаче не се обади в продължение на час, двамата с Блейк сами отидоха до офиса на шерифа, само за да научат, че Алек е бил прехвърлен в затвора на окръг Техама.

— Той е в затвора – съобщи Робин на Мелани, която бе останала вкъщи с Ландън и Касиди. Затворът бе на повече от четирийсет години, с капацитет да поеме двеста двайсет и седем обитатели, както осъдени, така и чакащи присъдите си. Сега Алек бе един от вторите. – Не ни пуснаха да го видим. А изслушването за пускането му под гаранция няма да е преди утре сутрин. Което означава, че ще трябва да прекара нощта на това ужасно място.

— Което може и да е за добро – коментира Мелани. – Той определено не може да се върне тук. Касиди и така е достатъчно разстроена. Не спира да ме пита, дали мисля, че Алек е убил майка й.

— Надявам се да си й казала, че не е.

— Кое те кара да си толкова сигурна?

Робин тутакси й затвори телефона.

Касиди спеше, когато Робин и Блейк излязоха сутринта. Което може и да беше за добро, повтори си фразата на Мелани Робин. Достатъчно трудно бе да се обясни връзката на Алек с Тара.

— Искаш да кажеш, че са имали афера ли? – бе ококорила невярващо очи Касиди. – Тя е мамила тати?

— Тя не беше щастлива, миличка.

— Не, не си права – упорстваше Касиди. – Тя обичаше тати. Те бяха истински щастливи заедно.

Сега Робин заби поглед в бежовите мраморни плочки в краката си и се запита дали Алек е бил напълно откровен с нея. Не се съмняваше, че двамата са имали афера, но какво, ако Тара просто си бе поиграла с него? Ако не е имала никакво намерение да напусне съпруга си, казала е това на Алек онази нощ и той е превъртял?

Не, не беше възможно. Познаваше брат си. Колкото самата тя бе способна да убие някого, толкова и той. Но ако не ги е застрелял Алек, кой тогава?

Някаква млада жена със силно изпъкнали устни и дълга руса коса се приближи към тях. Беше облечена в прилепнали бели джинси и още по-прилепнала кървавочервена блузка. Очевидно не е окръжният прокурор, помисли си Робин.

Жената спря право пред Блейк.

— Здрасти – каза му тя така, сякаш Робин не съществуваше.

— Можем ли да ви помогнем? – попита Робин.

Младата жена дори не погледна към нея.

— Чудех се къде мога да си платя пътната глоба? – В края на изречението гласът й се накъдри флиртуващо.

— Съжалявам – отговори Блейк, – нямам представа.

— Мисля, че този кабинет е ето там – посочи вдясно по коридора Робин.

— Май съм минала точно покрай него. – Жената се помота, усмихвайки се някак очаквателно към Блейк, сякаш бе негов ред да каже нещо. – Добре де. Ами, благодаря – каза тя и се врътна, когато той така и не каза нищо.

— Често ли ти се случва това? – Робин попита Блейк, почти благодарна на блондинката, задето я разсея.

— Кое?

Обичам те, помисли си тя.

Двама души се втурнаха по коридора, единият носеше камера.

— Наведи глава и не поглеждай нагоре – предупредително изрече Блейк, хвана я за ръка, отведе я до близката скамейка и седна до нея. – Прави се, че не ги виждаш.

Седяха в мълчание, Блейк си преглеждаше съобщенията в телефона, Робин бе забила поглед в краката си. Чак след няколко минути вдигна очи и видя Джеф Макалистър да се приближава.

— Това е той. – Тя скочи на крака, щом адвокатът дойде до тях, а репортерът и неговият фотограф го следваха по петите.

— Извинете, господин Макалистър – провикна се репортерът, докато фотографът трескаво снимаше.

— Трябва да ви помоля да се отдръпнете – заяви адвокатът. – По-късно ще направя изявление.

— Мислите ли, че има някакъв шанс вашият клиент да бъде пуснат под гаранция? – пренебрегна желанието му репортерът.

— Както казах, ще направя изявление по-късно. А сега, ако нямате нищо против…

Репортерът и операторът се оттеглиха неохотно. Пред зала номер едно вече бе почнала да се събира малка тълпа.

— Ще пуснат брат ми под гаранция, нали? – попита Робин, перифразирайки въпроса на репортера.

— Много се съмнявам – отговори Макалистър. – Но ще направя всичко по силите си. – Той погледна към Блейк. – А вие сте?

Робин представи двамата адвокати, Блейк се извисяваше като кула над по-ниския мъж. Въпреки жегата навън, Макалистър бе облечен в тъмносин костюм в три части, бяла риза с копчета за ръкавели и вратовръзка на сложни шарки.

— Как е Алек? – попита Робин. – Видяхте ли се с него?

— Не и тази сутрин, не. Но скоро ще го докарат от затвора.

Робин почувства мъничките балончета на паниката да се надигат в гърдите й като шампанско.

— Що за затвор е този с двеста двайсет и седем обитатели? – попита, с надежда звукът на самия й глас да задържи паниката под контрол. – Искам да кажа, кой е измислил точно това число? Защо не двеста двайсет и пет или двеста и трийсет? Що за гений го е измислил това двеста двайсет и седем?

— Робин? – спря я Блейк. – Добре ли си?

— Просто ми изглежда глупаво, това е всичко.

— Може би е по-добре да почакате тук, отвън – предложи Макалистър, когато приставът отключи вратите.

— Не – възпротиви се Робин. – За Алек е важно да знае, че сме тук и вярваме, че е невинен. Брат ми е невинен – обяви тя пред репортерите, които вече се тълпяха пред вратата.

— Знаехте ли за брат ви и Тара? – попита един от тях, докато си проправяха път в залата.

— Вярно ли е, че са имали афера? – подвикна друг.

— Касиди разпозна ли брат ви като човека, който я е прострелял?

— Брат ми е невинен – повтори Робин. Гласът й сега бе с цяла октава по-висок и с много децибели по-силен отпреди малко.

— Добре, достатъчно – предупреди Макалистър, но Робин не бе сигурна дали говори на нея, или на репортерите.

Блейк поведе Робин към една скамейка в предната част на отделението за посетители. Тя огледа подиума на съдията, мястото за свидетелите, бюрото на стенографа, отделението на съдебните заседатели, дългите маси на обвинението и защитата и петте реда скамейки за зрителите. Също като по телевизията, помисли си тя. Може би малко по-светло, понеже точно срещу журито цялата стена бе в прозорци. Имаше изобилие от впечатляващи дърворезби, но липсваше цвят, с изключение на големия американски флаг, поставен на видно място в предната част на залата. И стените, и подът бяха бежови. Нямаше килим. Останалата част от помещението бе мътна, като леко разфокусирана снимка.

— Сигурна ли си, че си добре? – попита Блейк.

— За нищо не съм сигурна.

Блейк хвана ръката й и я държа, докато приставът обявяваше, че съдът започва заседание и нареди на всички да станат за пристигането на съдията. Той се казваше Робърт Уест, имаше достолепна бяла коса и изискан вид. Ниско на носа му се крепяха очила с телени рамки, допълващи образа на народен човек и добронамерен дядо.

— Изглежда мил – изрече с надежда Робин.

Съдията нареди на пристава да доведе първия подсъдим, някакъв мъж, обвинен в кражба от местния супермаркет. Той претендираше, че е невинен и беше пуснат под гаранция до процеса.

— Това е добре – каза Робин, докато водеха втория затворник пред съдията. Обвинението бе просто нападение, и той също бе пуснат да чака процеса си под гаранция. – Добре – повтори Робин. Двама от двама.

Следващият беше брат й. И той, подобно на предишните двама обвиняеми, беше в оранжев гащеризон. След всичките пари, които пръсна по моловете, помисли си Робин. Раменете му се бяха смъкнали пораженчески, също като на Мелани. Робин леко се изправи на мястото си, вдигна дясната си ръка и разпери пръсти, в опит да привлече вниманието му. Само натискът откъм ръката на Блейк я накара да седне отново.

Дори и да беше я забелязал, Алек не го показа. Той беше с гръб към нея, вторачен право напред в съдията, с Джеф Макалистър до себе си. Прочетоха обвиненията и Алек бе попитан какво твърди.

— Невинен, ваша светлост – отговори той.

Също като по телевизията, помисли си отново Робин и се зачуди внезапно, дали пък това не бе още един от необикновените сънища, които й се явяваха, откакто бе пристигнала в Ред Блъф. Моля те, нека се събудя. Нека този ужасен кошмар да свърши.

Но разбира се, не сънуваше и тя го знаеше. Този кошмар беше истински и нямаше да свърши, докато Алек не бъдеше оправдан, а убийците на Тара, които бяха простреляли и баща й и Касиди, не бъдеха хванати и изправени пред правосъдието.

— Обвинението иска задържане – заяви прокурорът. Тя беше около четирийсетгодишна жена, с къса кестенява коса, подчертаваща дълбоките торбички под очите й. Беше облечена в черна разкроена пола и бледожълта блуза, която Робин бе мяркала на корицата на каталога на „Брукс брадърс“. Нямаше друг грим, освен бледорозовото червило. Гласът й потреперваше от справедливо възмущение. – На обвиняемия са повдигнати обвинения в убийство и опит за убийство, както и за нахлуване, кражба и вандализъм. Той хладнокръвно е убил бившата си любовница и жестоко е ранил съпруга й, който бе стълб на тази общност, и който и сега е в болница в критично състояние, без надежда да оцелее. Застрелял е също така едно беззащитно дете. Ако бъде освободен под гаранция, няма съмнение, че ще се опита да избяга от страната, като се има предвид, че вече е пробвал да го направи.

— Ваша чест – започна Макалистър, – няма основания да се смята, че подсъдимият ще избяга. Той има дълбоки връзки с тази общност и е живял тук през по-голямата част от живота си. Понастоящем е отседнал у сестра си, а колата и паспортът му вече са иззети.

— Колата и паспортът му са иззети по време на неуспешния му опит да избяга в Канада – прекъсна го обвинителката. – А е напуснал Ред Блъф преди повече от пет години, след като баща му, за чието прострелване е обвинен, се е оженил за дотогавашната му годеница, за чието убийство също така е обвинен. Той отказва да сътрудничи по какъвто и да било начин…

— Молбата за освобождаване под гаранция се отхвърля – провъзгласи съдията, преди още прокурорката да се е доизказала. До процеса обвиняемият остава с мярка задържане под стража. – Удари с чукчето си и Алек бе отведен от залата.

— О, не – проплака Робин. – Горкият Алек.

— Нямаше вероятност да го пуснат под гаранция – напомни й Макалистър. Репортерите в дъното се разшумяха, в очакване на изявлението, което Макалистър им бе обещал по-рано.

— Какво следва сега? – Блейк попита Макалистър.

— Ще се срещнем следващата седмица, ще определим дата за процеса, ще се запознаем с доказателствата им. Доколкото разбирам дотук, процесът срещу брат ви не е особено силен и е основан изцяло на косвени доказателства. Нищо не го свързва физически с местопрестъплението, няма ДНК, няма очевидци, освен едно травмирано дванайсетгодишно момиче, което дори не е сигурно колко точно мъже е имало в къщата. Враговете на баща ви не са били малко. Според мен, ще се получи добър процес на база основателно съмнение.

В общи линии той повтори същото и пред пресата, като омаловажи мотива и възможността и акцентира върху липсата на твърди доказателства от страна на обвинението. И добави, че след като на Алек е отказано освобождаване под гаранция, ще настоява на правото на клиента му на бърз процес.

— Какво точно означава това? – Робин попита Блейк. – За седмици ли говорим? Или за месеци?

— Бих предположил, че нищо няма да се случи до есента.

— Есента?

— Поне.

— О, Боже. Не можем да допуснем това да се случи. Той ще умре там вътре. Трябва да открием кой е направил това.

Блейк я хвана за ръка и я поведе към изхода на залата.

Шерифът ги чакаше отвън.

— Робин… Блейк – Той докосна с пръсти периферията на шапката си. – Надявах се днес следобед да се отбия при вас…

Робин не забави крачка, нито погледна към него.

— Върви по дяволите – изръмжа тя.