Лошата дъщеря

10

Петнайсет минути по-късно те бяха в болницата.

— Не разбирам – измърмори Мелани, когато двете сестри слязоха от колата на шерифа. – Защо ще иска да говори с теб? Аз съм тази, с която живя през последните шест години, която слушаше оплакванията й всеки път, щом се скарваха с майка й, която я заведе да й купи тампони, когато й дойде цикълът миналата година. Теб не те е виждала от малка. Та тя едва те познава, за Бога.

Робин поклати глава, объркана колкото сестра си.

— Ти всъщност никога не си харесвала Касиди – произнесе тя, припомняйки си изначалната антипатия на Мелани към детето на Тара. – Може да го е усетила.

— Просто нямам доверие на деца с по-богат речник от моя.

Истина бе, че Касиди винаги бе изглеждала по-зряла за възрастта си. Тара бе убедена, че трябва да се отнася с нея като с равна, презираше бебешкото говорене и я караше да се изразява със завършени изречения. Робин се усмихна, като си спомни изумлението, изписано на лицето на баща й, след като бе прекарал едва няколко минути с двегодишната Касиди. „Сякаш си говоря с възрастен бе се удивил той. „Което е малко зловещо, ако питаш мен. “ – коментира тогава Мелани. „Обаче никой не те пита “ – отговори баща й.

— Изобщо ли не сте се свързвали с нея през тези години? – прекъсна мислите й шерифът, докато влизаха във фоайето на болницата. – Нито имейли, нито телефонни разговори?

— Никакъв контакт не сме имали – Робин увери както шерифа, така и сестра си.

— В това няма никакъв смисъл – просто недоумяваше Мелани. Отправиха се към източното крило.

Нищо от това няма смисъл, каза си Робин, когато наближиха стаята на Касиди.

— Хей – провикна се някой от другия край на коридора.

Обърнаха се едновременно и видяха един младеж да се тътри към тях, с ръце в джобовете на прилепналите си джинси.

— Кени – каза изненадана Мелани, когато той спря пред тях. – Какво правиш тук?

— Надявах се да видя Касиди. – Погледът му се местеше между Робин и сестра й, но старателно отбягваше шерифа. – Обаче не ме пускат. – И той кимна към униформения пазач пред вратата.

— Кой си ти? – попита шериф Прескът.

— Кени Стейпълтън? – произнесе момчето така, сякаш не беше сигурно. То отметна кичур тъмна коса от челото си, все още отбягвайки погледа на шерифа.

— Каква е връзката ти с Касиди?

Момчето пристъпи от крак на крак.

— Тя ми е приятелка.

Шерифът присви очи, веждите му отново се събраха.

— Не е ли прекалено малка да ти е приятелка?

— Е, не е точно приятелка.

А каква е точно?

— Познавам я покрай Ландън.

— Ландън – повтори шерифът и погледът му се премести към Мелани.

Ръцете на Кени потънаха по-дълбоко в джобовете и придърпаха джинсите му още по-надолу по хилавите бедра.

— Просто Ландън много се притеснява за нея и ме помоли да видя как е.

— И кога те помоли?

— Снощи. – Кени погледна към Робин и Мелани за потвърждение. – Когато бях у вас.

— На никоя от вас ли не й хрумна да ми спомене за това посещение? – обърна се към жените и шерифът.

— Беше доста натоварена сутрин – отговори за двете им Мелани. – Предполагам, че ни убягна от ума.

— Хмм. – Шерифът отново насочи вниманието си към момчето. – Защо не седнеш някъде по-нататък? Там има чакалня…

— Да, зная. Точно там чаках, но…

— Но?

Май трябва да си вървя. И да дойда друг път.

— Май трябва да поостанеш – заяви шерифът, давайки да се разбере, че това не е молба. – Бих искал да ти задам няколко въпроса.

— Дадено. Кени се насили да покаже слаба усмивка. – Ще кажете ли на Касиди, че съм се отбил?

— Дадено – повтори шерифът.

Робии проследи с поглед младежа, докато се отдалечаваше по коридора.

— Има ли още нещо, което би трябвало да зная, и което да ви е убягнало от ума? – натъртено ги попита шерифът.

— Нищо – отново отговори и за двете им Мелани.

— И отсега нататък оставете аз да преценявам кое има значение и кое не. – Той си записа името на Кени в тефтерчето, което извади от джоба на ризата си, и всички отново поеха към стаята на Касиди.

— Разбира се – обеща Робин.

— Копеле – измърмори Мелани полугласно, пронизвайки с очи гърба на шерифа.

Спряха пред затворената врата на стаята. Робин си пое дълбоко дъх.

— Дами – покани ги шерифът и отвори.

Касиди лежеше в леглото със затворени очи, обърната към обедното слънце, което се процеждаше през щорите на страничния прозорец. Косата й бе прибрана назад от слабото бледо лице и прихваната с фиба. В този вид изглеждаше още по-безпомощна от предишния ден. Робин усети как въздухът в гърдите й се стяга като свит юмрук.

— Касиди? – тихо я повика шерифът.

— Тя спи – прошепна Робин и се дръпна, едва удържайки се да не избяга. – Може би не бива да я безпокоим.

— Касиди – повтори шерифът и я докосна по голата ръка над абоката, поставен във вената от вътрешната страна на лакътя й.

Изпъстрените със златни точици кафяви очи на момичето се отвориха широко. Тя изхлипа стреснато.

— Аз съм шериф Прескът – побърза да се представи той. – Няма от какво да се боиш, Касиди. Вече си в безопасност.

— Робин? – попита момичето, въртейки очи наоколо.

— Тя е точно пред теб – съобщи шерифът. После хвърли поглед през рамо към Робин, подканяйки я мълком да се приближи.

— Тук съм. – Краката не я слушаха, но тя успя да застане до шерифа.

— И аз съм тук – обади се Мелани и се приближи до другата страна на леглото.

— Робин? – повтори Касиди, без да обръща внимание нито на шерифа, нито на Мелани.

— Ето ме, миличка – каза Робин, успяла да намери тона си на терапевт и хвана ръката на момичето, а шерифът отстъпи назад.

— Робин – отново я повика Касиди и стисна пръстите й. – Знаех си, че ще дойдеш.

— Така ли?

— Майка ми казваше, че винаги е можела да разчита на теб.

— Така ли е казвала? – Очите на Робин се наляха със сълзи.

— Постоянно говореше за теб, казваше, че много й липсваш.

— И тя ми липсваше. – Робин осъзна, че това бе истина. Срамежлива по природа, тя не се сприятеляваше лесно, а дори когато си намираше приятели, заради проблемите си с доверието, не можеше да ги задържи. Всъщност, не бе имала истински приятели, откакто бе напуснала Ред Блъф. – Какво още ти е казвала?

— Че трябва да ти се обадя, ако нещо й се случи.

— Защо й е хрумнало да казва това? – намеси се шерифът, напомняйки за присъствието си. – Безпокоеше ли се от нещо по-специално?

В продължение на няколко дълги секунди момичето гледа втренчено в тавана, после затвори очи. За миг Робин си помисли, че може отново да е изпаднала в безсъзнание.

— Можеш ли да ни кажеш какво се случи в нощта, когато сте били простреляни? – попита шерифът.

Очите на Касиди останаха затворени, но стисна пръстите на Робин толкова силно, че тя едва не простена.

— Няма нищо, миличка. Аз съм тук. Можеш ли да ни кажеш какво се случи онази нощ? – Робин повтори въпроса на шерифа. – Знаеш ли кой ви простреля?

Касиди отвори очи и се взря право в нея.

— Някой ме простреля – повтори тя, сякаш караше насила думите да придобият смисъл. – О, Боже. Боли. Толкова много боли.

— Веднага ще повикаме лекар – увери я шерифът. – Но наистина е важно да узнаем какво се е случило в нощта, когато сте били простреляни, за да хванем виновника, Касиди. Можеш ли да ни помогнеш?

— Не зная. Не зная. Не зная. – Гласът й се повишаваше с всяко повторение.

— Няма нищо. Всичко е наред. Успокой се, миличка – каза й Робин. – Не е нужно да бързаме. Ще караме съвсем бавно. Става ли, шерифе? Става ли, Касиди?

Касиди кимна, по страните й се стичаха сълзи. Шерифът отново отстъпи назад.

— Знаеш ли кой те простреля, миличка? – повтори въпроса след няколко секунди Робин.

— Не. Те носеха маски. Не можах да видя лицата им.

— Те? – намеси се шериф Прескът. – Колко души бяха?

— Двама. Може би трима. Не съм сигурна.

— Няма нищо – увери я Робин. – Сега вече знаем, че са били намесени повече от един човек. Добре, Касиди. Справяш се страхотно.

— Можеш ли да кажеш, дали са били мъже или жени? – попита шерифът.

— Мъже, струва ми се. Бяха високи. Големи. Целите бяха облечени в черно.

— Какви маски носеха?

— Като тези за ски.

— Добре – каза шерифът. – Това е добре, Касиди.

— Справяш се страхотно – увери я отново Робин и потупа тъничката й ръка.

— Знаеш ли как тези хора са влезли в къщата?

Касиди поклати глава.

— Не. Беше късно. Бях заспала. Спомням си…

— Какво си спомняш? – попита я Робин, понеже изглеждаше сякаш отново очите на Касиди щяха да се затворят.

— Спомням си, че чух гласове – отговори момичето. – Много силни. Събудиха ме.

— Разпозна ли гласовете?

— Само на тати.

Робин забеляза как раменете на Мелани се стегнаха при думата „тати“.

— Успя ли да чуеш какво викаха? – попита шерифът.

— Не. Просто изведнъж се чуха всичките тези крясъци. Първо си помислих, че тати крещи на мама за нещо…

— Те караха ли се често? – попита шерифът.

— Не. Никога. Затова беше толкова странно. Те бяха толкова щастливи… О, Боже, о, Боже. – Очите й се разшириха, сякаш току-що бе видяла нещо ужасяващо.

— Продължавай, Касиди – подкани я шерифът. – Била си заспала. Събудили са те силни гласове…

— Погледнах часовника до леглото ми. Минаваше полунощ. Почудих се, кой ли е дошъл посред нощ, а и защо са толкова ядосани. Станах от леглото, излязох в коридора и се промъкнах надолу по стълбите. Гласовете станаха по-силни. – Тя говореше така, сякаш бе изпаднала в транс. – Приближих се, видях двама мъже. Единият размахваше пистолет и викаше: „Спри да се ебаваш с мен, лайно такова, или кълна се, че ще застрелям кучката“ – произнесе Касиди с чужд глас, а думите, излезли от детската уста, прозвучаха шокиращо. – „Ще гръмна тази кучка на мига.“

— И си сигурна, че не познаваш гласа на мъжа?

— Сигурна съм.

Ами вторият мъж?

— Той не каза нищо. Само стоеше там.

Помисли, Касиди. Имаше ли трети човек, може би на пост в коридора?

— Не зная. Може. Не зная.

— Какво стана после? – попита шерифът.

— Неочаквано тати се нахвърли…

Робин видя как Мелани отново трепна при думата „тати“.

— Ти видя ли го да се нахвърля?

Касиди кимна и продължи да излага събитията, сякаш разказваше филм.

— Мъжът го фрасна с пистолета отстрани по главата и тати падна на колене, а мама почна да пищи – продължи тя, сливайки изреченията – и другият я застреля… О, Боже! Той не спираше да стреля по нея. Аз изпищях и мъжете се обърнаха, тогава хукнах. Чух още изстрели. Обърнах се и видях единият да ме преследва. Но той се спъна на стълбите и аз успях да стигна до стаята си, и грабнах телефона да се обадя на деветстотин и единайсет. И тогава мъжът се втурна в стаята. Той насочи пистолета си към гърдите ми… – Тя млъкна и се огледа безпомощно, сякаш се мъчеше да съедини невидими точки. – Не помня да съм била простреляна.

— Имаш голям късмет, че си жива – заяви шерифът.

Настана мълчание, през което думата „късмет“ рикошира в замрелия въздух като заблуден куршум.

— Мъжът, който те е прострелял – продължи шерифът, – някой от двамата във всекидневната ли беше? Или друг?

— Не зная. О, Боже. Те са мъртви, нали? – простена Касиди.

Мама… Тати… И двамата са мъртви.

Отново мълчание. После:

— Боя се, че майка ти почина от раните си вчера сутринта.

Приглушеният писък на Касиди разтресе стаята.

— А тати?

— Изгледите не са добри.

— Какво искате да кажете?

— Той диша още – обясни Робин, – но…

— Но е жив, нали?

— Силно казано – обади се Мелани. – Недей да храниш големи надежди.

— Той е жив – повтори Касиди.

— Да – каза Робин. – Той е жив.

— Ще се справи. Ще видите – настоя Касиди и избухна в плач.

— О, Боже. Горкичката ми майчица. Защо просто не взеха, каквото искаха и не ни оставиха на мира? Защо трябваше да ни застрелят?

— Родителите ти очакваха ли някого в онази нощ? – попита шериф Прескът.

— Не, не мисля.

— Сещаш ли се някой от тях да е имал проблеми с някого?

Касиди поклати глава.

— Всички ги обичаха.

Робин улови кривата усмивка на Мелани. Моментът едва ли беше подходящ да се оспорва мнението на Касиди, колкото и погрешно да бе то.

— Някакви разправии с бизнес партньори или служители?

— Те никога не си говореха за такива неща пред мен.

— Ами работниците? Доколкото разбрах, у вас постоянно са влизали и излизали работници.

— Всички те изглеждаха много мили. Тати каза, че са свършили страхотна работа. – Тя отмести очи от шерифа към Робин.

— Няма голяма полза от мен, нали? Съжалявам…

— Недей – възпря я Робин. – Ти не си виновна.

— Искам да помогна. Чувствам се такава глупачка.

— Ти помагаш и не си глупачка – увери я Робин. – Ти си може би най-храбрият човек, когото познавам.

Касиди стисна ръката й с пръстите си.

— Мама е мъртва.

— Зная, миличка. Толкова съжалявам.

— Какво ще правя сега?

— Нека да не мислим за това в момента. Най-важното е да се оправиш.

— Къде ще отида?

— Ще се прибереш вкъщи с нас – каза й Мелани.

Този път Касиди потръпна.

— Боли ли те нещо? – възкликна Робин. – Ще повикам доктор.

— Всичко е наред – каза Касиди, без да изпуска ръката й. – Не ме оставяй.

— Аз ще отида – заяви Мелани, но постоя, сякаш чакаше Касиди да помоли и нея да остане, и излезе, когато тя не го направи.

— Обещай, че няма да ме изоставиш – обърна се с умоляващи очи Касиди към Робин.

— Ще остана толкова дълго, колкото имаш нужда от мен – неочаквано за себе си каза тя, докато тревогата раздираше гърдите й като с нож. Наистина ли току-що бе обещала да остане безкрайно дълго в Ред Блъф? Наведе се и целуна Касиди по челото.

Момичето бързо извъртя брадичка и прошепна в ухото й:

— Майка ми казваше, че ти си единствената, на която мога да се доверя.