Лошата дъщеря

27

— Ще ми кажеш ли кой е този приятел? – попита Робин, след като Мелани не добави нищо повече.

— Надали – отвърна сестра й.

— Същият ли е, с когото говори по-рано?

— Може би.

— На „Двайсет въпроса“[13] ли си играем?

— Само, ако настояваш да ги задаваш.

Робин се размърда на седалката си и се обърна към брат си.

— Какво стана с Макалистър?

— Поверително е – отговори той.

— Сериозно? – сопна се тя. – Никой нищо ли няма да ми каже? – Робин зае предишната си поза и се втренчи в пейзажа зад прозореца, който бързо премина от градски в селски, тротоарите и офис-сградите бяха заменени от пусти поля. Единственото неизменно нещо си остана жегата, която сякаш се издигаше на вълни от паважа. – И никой не е любопитен за посещението ми в службата на татко? – попита след няколко секунди тя.

— Не особено – отвърна Алек.

— Съвсем не – отсече Мелани.

Брат й и сестра й явно не бяха в настроение нито за разговор, нито за размишления, така че нямаше смисъл да се опитва. В продължение на пет минути се возиха, без да обелят и дума. Единствените звуци идваха от радиото – кънтри музика. Нещо, свързано със загуба и разбито сърце. Добре дошли в клуба.

Телефонът й звънна.

Слава Богу. Поне някой иска да говори с мен. Робин извади телефона от чантата си и го вдигна до ухото си, щом видя, че е Блейк.

— Как върви?

— Бавно. Сега си направихме петнайсетминутна почивка – съобщи той. – Май ще съм вързан тук цял следобед.

— Няма проблем. Ние ще отсъстваме още известно време.

— Алек още ли е при адвоката?

— Не. Приключиха.

— Имаш ли нещо да докладваш?

— Не, струва ми се.

— Добре. Чуй. Има нещо, което трябва да знаеш.

— Какво?

— Ландън. Малко, след като вие тръгнахте, и той излезе. Още не се е прибрал.

Робин стрелна очи към сестра си.

— Какво? – попита я Мелани, без да я поглежда.

— Добре, благодаря ти – каза Робин на Блейк. – До после. – Върна телефона обратно в чантата си, чудейки се дали да каже на Мелани за Ландън, но си представи насоката, която щеше да вземе разговорът.

„Блейк казва, че Ландън не е вкъщи.“

„Е, и? Той има право да излиза. Не е затворник.“

„Казвам само, че…“

„Не го казвай.“

Усети как колата набира скорост, забавя, после пак забързва.

— Какво става?

— Мисля, че някой ни следи – съобщи Мелани.

Робин и брат й тутакси се обърнаха назад да видят.

— Дали е шерифът? – попита Робин.

— Не ми прилича на полицейска кола – обади се Алек.

— Можеш ли да видиш шофьора?

— Не.

— Може пък да не ни следят – допусна Робин.

— Карат след нас, откакто напуснахме главната улица. Ще спра.

— Не ми се вижда добра идея – каза Робин.

— Имаш ли по-добра?

— Мама все казваше да не си търсим белята – напомни на сестра си Робин, но Мелани отклони колата и спря.

— Да, и виж докъде я докара тази философия. Ако беше си потърсила белята малко по-рано, можеше и още да е жива. – Колата зад тях ги подмина. – Да. Добре. Изглежда, че съм сгрешила.

— Не – каза Алек. – Виж. И те спират.

— Мамка му – възкликна Робин, когато тъмносиният буик спря на около петдесет метра надолу по пътя.

— Кой е този, по дяволите? – ядоса се Мелани, когато шофьорът слезе и се насочи към тях.

Макар слънцето да светеше в очите й, Робин безпогрешно разпозна Дилън Кембъл. Нямаше как да обърка нито наперената му походка, нито предизвикателната му поза.

— Мамка му – повтори тя.

— Този ли е, за когото си мисля? – попита Мелани.

— Това трябва да е някакъв майтап – обади се Алек и отвори вратата на колата.

— Алек, недей… – поде Робин, но Алек вече бе излязъл. – По дяволите. – Тя отвори своята врата едновременно с Мелани. Горещият въздух заби юмрук в челюстта й и едва не я повали на сухата земя.

— Е, приветствия, приветствия – каза Дилън. – Май цялата банда е тук.

— Защо ни следиш? – попита Робин.

Физиономията на Дилън се разля в широка усмивка. Въпреки жегата, той бе облечен целият в черно, но изглежда не му се отразяваше.

— Бива си те. Не губиш време в прелюдии. Здравей, Мелани. Добре изглеждаш. И Алек. Как си, приятелче? Не съм те виждал от цяла вечност.

— Вечността не е достатъчна, лайно такова.

— Лайното поне не е било в Ред Блъф в нощта, когато някой е отнесъл лицето на любимата му бивша жена. А разбирам, че ти не би могъл да кажеш същото за себе си.

— Добре – каза Робин. – Достатъчно.

— Ти ли я застреля, Алек? – не й обърна внимание Дилън, задавайки въпроса, от който тя се боеше. – Ти ли уби Тара? Ти ли остави момиченцето ми без майка?

— Нямаше да се перча толкова на твое място – заяви Робин с повече апломб, отколкото възнамеряваше. – Алибито ти не е чак толкова желязно. Може и да си наел някого.

— Би трябвало да ме познаваш по-добре, Робин. Аз съм човек, който разчита само на собствените си ръце. Никога не бих наел някого да нарани Тара. Ако съм искал тази курва да умре, лично щях да се заема. Нямаше да оставя цялата веселба на някой друг. – Той поклати глава. – А и със сигурност нямаше да оставя свидетели, по дяволите. – Той отметна косата си от челото, но тя веднага падна обратно. Дилън се засмя. – Освен това, вече съм друг човек. Това прави затворът с теб. Мислех, че вие, повече от всички останали, вярвате във втория шанс. Трябва да кажа, че съм леко разочарован.

— Трябва да кажа, че пет пари не давам.

— Какво искаш, Дилън? – попита Мелани.

— Какво искам ли? – повтори той. – Ами, чакай да видим. Като начало, няма да е зле да получа достъп до дъщеря ми.

— Тя не желае да те вижда – каза Робин.

— Сигурен съм, че ти можеш да я убедиш, да я накараш да проумее.

— Да проумее какво?

— Че аз съм нейният татко. Истинският й татко. И бих искал да се погрижа за нея, да се реванширам за всичкото изгубено време.

— Няма да стане.

— Ще говорим с нея – намеси се Мелани. – Ще видим какво може да се направи.

— Какво? – ахна Робин. – Нищо такова няма да направим.

— Човекът има право да види дъщеря си – възрази Мелани.

— Най-сетне. Гласът на разума. – Дилън размаха невидима шапка към Мелани.

— Няма начин да те допусна близо до това дете – не отстъпи Робин.

— Ще говорим с Касиди – каза отново Мелани, точно когато друга кола спря до тях.

Робин видя как вратата на автомобила се отваря и отвътре се подават чифт кафяви кожени каубойски ботуши, които стъпиха на чакъла.

— Има ли някакъв проблем тук? – попита шериф Прескът, когато и останалата част от него се измъкна иззад волана.

— О, здравейте, шерифе – поздрави Дилън. – Какво съвпадение! Всички ние тук, заедно.

— Проблеми? – попита отново шерифът.

— Нищо, с което да не можем да се справим – отговори Мелани.

— Дилън тъкмо си тръгваше – поясни Робин.

Дилън кимна към Алек.

— Кога ще арестувате този човек, шерифе?

— Когато ми скимне, по дяволите, Дилън.

Дилън се изкиска.

— Добре. Изглежда, че днес всички сме малко чувствителни. Сигурно е от жегата. Мисля да си тръгвам. Оставям ви, момчета. Отседнал съм в мотел „Червения петел“, ако ви потрябвам. Ще поговориш ли с Касиди? – попита той Мелани.

— Ще видя какво мога да направя.

— Е, не очаквай помощ от мен – заяви Робин.

— Кога изобщо съм получавал помощ от теб?

Робин трябваше да прехапе език, за да не му се сопне. Дилън се качи в колата си и потегли.

— Той е биологичен баща на Касиди – започна Мелани. – Що се отнася до мен, ако иска да ме отърве от нея, то аз на драго сърце ще му позволя.

— Няма начин да допусна да сложи мръсните си лапи върху детето – отсече Робин.

— Може и да не си в състояние да го спреш. Той има права, независимо дали ти харесва, или не. И дали на Касиди й харесва, или не. Тя е малолетна. Той й е баща. Какво ще кажете, шерифе?

— Бих казал, че би трябвало да поговорите с адвокат по този въпрос – отговори Прескът. – Например, с Джеф Макалистър. Чух, че вече сте го посетили. Склонен ли си да споделиш, Алек?

Алек се засмя.

— Боя се, че не съм в споделящо настроение.

— Какво правите тук, шерифе? – попита Робин. – Сигурно си имате по-важни задачи, отколкото да се мъкнете след нас цял ден.

— Просто си върша работата. Грижа се за добросъвестните граждани на Ред Блъф. Гледам да не загазят. Нали знаете, че краят на града минава само на няколко километра след пътя? Не ми се ще брат ви да се озове зад решетките, само защото не е запознат с границите на града. Или вие, за несъзнателно съучастничество и подпомагане.

— Брат ми няма намерение да напуска Ред Блъф.

— Радвам се да го чуя.

— Така че, защо не престанете да ни тормозите и не се съсредоточите върху откриването на убиеца на семейството ни? – каза Робин, когато шерифът вече се беше обърнал да си върви.

— Точно това се опитвам да направя, Робин. Ще поддържаме връзка. – Той се качи в колата си и потегли.

— Уау – възкликна Алек. – Откога си станала толкова борбена?

Робин се извъртя към него.

— Млъквай, мамка му.

— Уау. Какво?

— Ти ли го направи, Алек?

— Какво? – повтори той и погледна безпомощно към Мелани.

Тя сви рамене. Жестът й казваше: Не гледай мен.

— Понеже трябва да ти кажа – продължи Робин и струйка пот се стече по врата й, – че почва адски да ми писва от цялата тази глупост.

— Каква глупост?

— Искам веднага да престанеш с извиненията, увъртанията и многознайството и да ми кажеш истината.

— Вече ти казах истината.

— Не си застрелял никого – подсказа му Робин.

— Не съм застрелял никого – потвърди Алек.

— Тогава какво, по дяволите, си правил в Ред Блъф през онази нощ? Искам да зная, и искам да го узная сега. Чуваш ли ме?

— Не мога да ти кажа. Ако те призоват да свидетелстваш в съда…

— Тогава ще се позова на петата поправка, или ще излъжа, или – Боже, опази – ще кажа истината. Господ е свидетел, че все някой трябва да почне да го прави.

— Мамка му – изруга Алек.

— Сега, Алек. Или, кълна се, връщам се в Лос Анджелис, и те оставям да се оправяш сам с тази помия. Това ли искаш наистина?

Настана дълга пауза. Алек отмахна коса от челото си, като имитира, без да иска Дилън Кембъл. Огледа сухия, пуст селски път, сякаш се надяваше оттам да се зададе някой и да го отърве.

— Дойдох да видя Тара – отрони накрая с толкова тих глас, че Робин едва го чу.

Трябваха й няколко секунди, за да осъзнае казаното.

— Какво искаш да кажеш с това, че си дошъл да видиш Тара? – повиши глас Мелани. – Бил ли си в къщата им в онази нощ?

— Не – побърза да отрече Алек. – Никога не съм влизал вътре. Двамата с Тара трябваше да се срещнем в „Ривърбанк ин“. Но тя се обади към девет, каза, че възникнали проблеми и нямало да може да се измъкне.

— Чакай малко, върни се – намеси се Мелани. – Как така, е трябвало да се срещнете?

Робин се отпусна назад и се облегна на колата на сестра си. Нажежената ламарина прогори гърба й през дрехите. Значи, подозренията й за Алек и Тара се оказваха верни.

— Те са имали афера.

— Беше повече от афера – остро възрази Алек. – Ние бяхме влюбени. Винаги сме били. Тя знаеше, че прави огромна грешка, като се ожени за татко. Възнамеряваше да го напусне.

— Мамка му – отрони Мелани.

Робин се взря в брат си и очите й се напълниха със сълзи.

— Мисля, че е най-добре да почнеш отначало.