Лошата дъщеря

12

Робин предупреди пазача пред стаята на Касиди за Дилън и помоли той да не бъде допускан близо до дъщеря си. После разговаря с лекаря на Касиди, който я осведоми, че детето е показало забележително подобрение през нощта, поради което състоянието й вече е сведено от критично до сериозно, въпреки че по никакъв начин не може да се каже, че е вън от опасност.

— Това са толкова добри новини, миличка – рече тя на бледото момиченце, седнало в леглото си. – Как се чувстваш?

— Малко по-добре. Касиди пусна един брой на списание „Стар“ и безпомощно изгледа как той се плъзна по колосаните бели чаршафи и падна на земята. – О – видът й показваше, че ще избухне в сълзи.

Робин побърза да вдигне списанието.

— Мили Боже – възкликна тя, щом прочете титулните заглавия. – Изглежда, че Дженифър Анистън е бременна с тризнаци. Отново. С тези май ще станат петдесет деца, които е родила само през последните пет години.

Касиди се засмя, но усилието я накара да трепне от болка.

— Тя е същински малък фойерверк, наистина. Така щеше да каже тати.

Да, щеше, помисли си Робин, отмахна един кичур от деликатното личице на момиченцето и нежно го целуна по челото.

— Сестрите ли ти донесоха тези списания? – Забеляза, че освен „Стар“, на нощното шкафче до леглото имаше още и последни броеве на „Пийпъл“, „Ас“ и „Вог“.

— Не. Кени.

— Кени Стейпълтън ли?

Касиди кимна.

— Много ми е трудно да ги чета. Само разглеждам снимките.

— Кога е бил тук Кени?

— Тази сутрин. Казах, че нямам против. Това добре ли е? Сгреших ли нещо?

— Не, миличка. Щом се чувстваш в безопасност с него.

— С Кени ли? Че защо не?

Робин се поколеба.

— Той не е човекът, който ме простреля – заяви Касиди. Силата, с която го изрече, доведе до нова гримаса от болка.

— Как можеш да си сигурна? – попита Робин.

— Защото той изобщо не прилича на мъжете, които бяха в къщата онази нощ.

— Но ти не си видяла лицата им – напомни й Робин.

— Не беше нужно да виждам лицата им, за да зная, че не е Кени, настоя Касиди. – Кени е висок и слаб. Мъжете, които ни простреляха, бяха доста по-едри, доста по-мускулести. Сякаш много тренират.

Също като Дилън Кембъл, помисли Робин, издърпа един стол и седна на него. И още една нежелана мисъл се натрапи. Като Ландън. Тя бързо я пропъди.

— Извинявай. Не исках да те разстройвам.

Касиди отново опита да се усмихне с треперещи устни.

— Харесва ми, че се тревожиш за мен. Мама беше права за теб.

Остро чувство на вина прониза сърцето на Робии. Тя бе отрязала Тара, без дори да се сбогува. От време на време Тара се бе опитвала да се свърже с нея във Фейсбук и редовно пращаше картички за рождения й ден, но Робин не отговаряше.

— Нали знаеш, че с майка ти бяхме скарани?

— Зная – отвърна Касиди. – Тя каза, че си й била бясна, задето се е омъжила за тати.

— Така беше.

— Защо?

— Сложно е.

— Заради Алек ли?

— Отчасти.

— А защо Мелани не е била бясна? – попита Касиди.

Направо ме уби, помисли си Робин. Мелани постоянно бе сърдита за нещо.

— Тя винаги е била мила към нас.

— Радвам се.

— Казваше, че най-важното било тати да е щастлив и ако мама го правела такъв, то и тя била щастлива – изрецитира Касиди, сякаш бе наизустила думите.

Робин помълча, обмисляйки внимателно следващия си въпрос.

— Според теб, защо тогава майка ти й нямаше доверие?

Касиди сви рамене.

Помълчаха няколко секунди.

— Разкажи ми за моята майка – помоли Касиди.

— Какво искаш да знаеш?

— Ами например, каква е била на моята възраст. Имала ли е гаджета. Била ли е, сещаш се, популярна.

— Майка ти имаше повече приятели, от който и да било друг, когото съм познавала през целия си живот. Момичета и момчета. Момчетата искаха да са около нея, момичетата искаха да са самата нея.

— Значи е била, тъй де, наистина популярна?

— Беше, тъй де, наистина популярна – потвърди Робин.

— Аз никога не съм била популярна – произнесе тихо Касиди.

— Така ли? Нито пък аз.

— Наистина? Нали не го казваш просто така?

— Самата истина. Винаги съм била срамежлива и малко затворена.

— Странно – произнесе Касиди.

— Кое?

— Че мама е имала толкова много приятели в училище.

— Защо?

— Защото сега няма никакви.

— Така ли?

— Може би Мелани, но те не бяха точно… О, всъщност Том.

— Том ли?

— Някакъв неин съученик.

Робин прерови паметта си за някой в класовете им на име Том. Не се сети за никого.

— Том кой?

— Не си спомням. Сега живее в Сан Франциско. Посетихме го няколко пъти, когато ходехме на срещи с декораторката.

Силна тръпка на безпокойство мина през гърдите на Робин. Алек живее в Сан Франциско, помисли си тя, но тутакси прогони неканената мисъл от главата си.

— Може ли да те попитам нещо? – подхвана Робин.

— Разбира се.

— Майка ти беше ли щастлива?

Имаш предвид с тати ли?

— Да.

— Те бяха много щастливи – каза Касиди. – Обичаха се много.

Ами клюките за изневяра? Ами този мистериозен „приятел“ Том? – искаше да попита Робин, но знаеше, че не може.

— А моят… нашият баща? – попита вместо това, – Той беше ли добър баща за теб?

— Най-добрият. В смисъл, Мелани все го упрекваше, че ме разглезва, но тати й отговаряше, че не можеш да разглезиш едно дете с твърде много обич.

Еха.

— Това сигурно е обрало лаврите – рече Робин, без да се замисли.

— Какво имаш предвид?

— Нищо. – На Робин й се щеше да бе познавала Грег Дейвис като „тати“, какъвто беше на Касиди. Де да беше толкова любящ и великодушен и към собствените си деца. – Някога интересувала ли си се от биологичния си баща? – попита тя.

В продължение на няколко дълги секунди Касиди изучава Робин, сякаш се мъчеше да проникне в мозъка й.

— Той е тук, нали? – изуми я с въпроса си накрая. – Говорила ли си с него?

— Да, той е тук. Как разбра?

— Защото мама все повтаряше, че един ден ще се появи. Казваше, че бил като упорит обрив, от който няма отърваване.

Бездруго бледият цвят на лицето на Касиди стана пепеляв. Имаше вид, като че ли ще припадне. – Мислиш ли, че той е този, който стреля по нас?

— Не зная. Той отрича.

— Вярваш ли му?

— Сигурна съм, че шерифът подробно ще провери алибито му.

— Не искам да го виждам.

— Не си длъжна.

— Не искам да го виждам – повтори Касиди. – Никога. Вече си имам баща. Истински баща. И той ще се оправи. Ще се оправи, нали? Няма да умре.

Робин се опита да отговори нещо, но не можа.

— Ще ми се да знаех – прошепна накрая тя.

— Какво ще стане с мен, ако умре?

— Хайде да не се тревожим за това сега.

— Ще ме накарат ли да ида да живея с него? – В гласа й отново се долови паника.

— С Дилън Кембъл ли? Не! Разбира се, че не. – Дали?

— Защото, ако ме накарат, ще избягам. Ще се самоубия.

— Миличка, не. Не говори така.

— Не искам и с Мелани да живея. Зная, че и тя всъщност не ме иска. А и Ландън – е, той е добър и така нататък, но понякога може да бъде доста плашещ. Това постоянно клатене на стола и другите неща. Зная, че вината не е негова, че той не може да направи нищо, но… – Касиди се пресегна и сграбчи ръката на Робин. – Искам да живея с теб – изрече умолително. – Ако нещо се случи с тати, моля те, може ли да живея с теб? – Внезапно очите й се превъртяха навътре и тя се строполи на възглавниците в безсъзнание.

Робин скочи на крака и хукна към вратата.

— Повикайте сестра – извика тя на полицая, който пазеше в коридора.

— Повторете отново какво точно ви каза той – нареди шериф Прескът на Робин. Бяха в чакалнята по-нататък по коридора, след стаята на Касиди, и седяха на същите два стола както когато се видяха за първи път. Жизнените показатели на Касиди се бяха нормализирали, макар докторите да предупредиха, че всичко може да се промени за един миг.

За трети път Робин предаде разговора си с Дилън, докато шерифът сверяваше разказа й с бележките, които вече си бе водил.

— Имате ли някаква представа къде може да е отседнал? – попита той.

— Никаква.

— В такъв случай, предполагам, че ще е доста трудно да го открием. – Шерифът прокара длан по гладкото си теме. – От всичко, което ви е казал, май няма намерение да ходи никъде в скоро време.

— Ще проверите ли алибито му?

— Веднага, щом разбера какво е то – усмихна се шерифът.

— Мислите ли, че той го е направил?

— Няма да зная какво да мисля, докато не поговоря с човека. Има ли още нещо, което искате да ми кажете?

Робин се поколеба дали да осведоми шерифа за случилото се на масата предната вечер – яростната реакция на Ландън, когато телефонът й звънна, как излетя от къщата и се върна чак след полунощ.

Може да бъде доста плашещ, бе казала Касиди.

— Какво има? – попита Прескът.

Робин поклати глава. Шерифът и без това беше подозрителен към Ландън. Каквото и да му кажеше, щеше само да засили подозренията му и да отслаби желанието му да проучва другите възможности. Не можеше да предаде племенника си. Не и без реални доказателства, че е направил нещо лошо.

— Нищо.

— Сигурна ли сте? Изглеждате, сякаш имате нещо наум.

— Кой е Дони Уорън? – попита Робин.

— Дони Уорън – повтори шерифът. – Защо питате?

Робин му каза за разговора, който бе дочула в „Старбъкс“ и той си го записа в бележника.

— Кой е той? – попита отново тя.

— Военен ветеран, бил е няколко пъти в Афганистан, премести се тук преди около три години от Такома, Вашингтон, и си купи малко ранчо в покрайнините на града. Пада си нещо като самотник. Има два коня, кара „Харли“. Никога не е бил арестуван, доколкото ми е известно. Мислите, че между него и Тара е имало нещо ли?

— Не зная какво да мисля. Според Касиди, Тара и баща ми са били лудо влюбени.

— На всяко дете му се ще да вярва това за своите родители, но то не изключва възможността Тара да е имала забежки. Нейното минало си го бива, убеден съм, че сте наясно. Със сигурност няма да е за първи път млада съпруга да кръшка на много по-възрастния си съпруг.

Името Том изникна на върха на езика й. Какво я спираше да го изрече на глас?

Прескът стана, хващайки шапката си, преди да е паднала на пода.

— Мисля да се опитам да намеря Дилън Кембъл и може би да поговоря с Дони Уорън. Да ви закарам ли някъде?

Робин не бързаше да се прибира вкъщи.

— Аз съм с колата на сестра ми, благодаря. И мисля да се помотая в болницата още малко, за да съм тук, когато Касиди се събуди.

— Сигурен съм, че тя ще се зарадва. – Шериф Прескът сложи шапката на главата си и я докосна в знак на почитание.

— О – хрумна му нещо, – дали случайно не знаете каква кола кара брат ви?

— Брат ми ли? – Защо питаше за Алек?

— Знаете ли каква кола кара? – повтори шерифът.

Робин се поколеба.

— Преди имаше един шевролет „Малибу“. Но това беше пре­ди няколко години. Досега навярно я е продал. Защо?

— А да помните какъв цвят беше?

— Червена. Защо питате за колата на Алек?

— Просто съм любопитен. – И докосна за втори път шапката си. – Ще говорим отново по-късно.

Робин проследи с поглед шерифа, който бавно се отдалечи по коридора. Едва, когато престана да го вижда, тя извади новия си телефон от чантата и набра номера на брат си в Сан Фран­циско.

Той вдигна на първото позвъняване.

— Какво има? – каза направо, вместо поздрав.

— Защо шерифът разпитва за колата ти? – попита на свой ред Робин.

Секунда мълчание.

— Шерифът разпитва за моята кола?

— Въпросът беше „защо“.

— Нямам представа.

— Кога си видял Тара за последен път?

— Какво?!

— Кой е Том?

Нова пауза, съвсем малко по-дълга.

— Том…? За какво, по дяволите, говориш?

— Алек, какво става?

— Ако съдя по тона й, сестра ми нещо се е смахнала.

— Говори с мен, Алек. Не мога да те защитя, ако не ми кажеш какво става.

— Нищо не става. Нямам нужда да ме защитаваш.

— Алек…

— Трябва да вървя.

— Да не си посмял да ми затвориш – предупреди го тя.

Но бе твърде късно. Него вече го нямаше.