Лошата дъщеря

34

— Трябва да ти призная, хлапе – каза Мелани, докато Блейк изкарваше колата от гробището. – За дванайсетгодишна, това бе адски потресаващо. Даже и аз нямаше да се справя по-добре.

— Мога ли да си призная нещо? – попита Касиди с гузно изражение.

— Разбира се – каза Робин.

— Нещата, дето ги казах… Малко ги заимствах от „Кървящи сърца“.

— „Кървящи сърца“?

— Телевизионното предаване, дето го гледахме онзи ден ли? – попита Блейк.

Касиди кимна.

— Беше преди няколко месеца. Джейсън изнудваше Пени. Той е нейният трети – не, четвърти съпруг. Появи се точно, когато тя се канеше да се омъжи за Рийд, твърдеше, че се бил променил, и я умоляваше да му даде още един шанс. А тя му заяви, че един поглед към него й давал всичко, което й трябвало да знае, и го попита колко ще й струва да го накара да се махне завинаги. А после му каза да даде всичко от себе си.

— Уау възкликна Мелани. – И ти си запомнила всичко това?

— Мислиш ли, че той наистина ще наеме адвокат? – попита Касиди.

— С Дилън Кембъл всичко е възможно – каза Робин.

В очите на Касиди се появи паника.

— Но няма да му дадат попечителство, нали? Искам да кажа, ако отиде в съда, нали няма шанс да…

— Не – успокои я Робин. – Ние никога няма да допуснем това да се случи.

— Как ще го спрете?

— Ще го спрем – обади се от предната седалка Блейк.

— Обещаваш ли?

— Обещавам – отговори той.

Касиди въздъхна облекчено и се отпусна в обятията на Робин, а през това време Блейк насочи колата към изхода.

— Почакай – неочаквано се приведе напред Робин.

— Нещо не е наред ли?

— Не. Просто си помислих…

— О, Боже – въздъхна Мелани, – тя пак мисли.

— Може ли да се отбием до гроба на мама? – Робин се обърна към Касиди. – Не съм виждала надгробната плоча и… Няма да се бавя, обещавам. Само си помислих… като така и така сме тук…

— Разбира се – каза Касиди. – Оттук надолу, нали? – Тя посочи натам, където Мелани им бе показала по-рано.

— Защо не? – каза Мелани. – Спри тук – обади се след минута. – На втората редица отзад напред е. Третият от края насам.

— Тя посочи наляво и Блейк спря.

— Искаш ли да дойда с теб? – попита той, щом Робин отвори задната врата.

— Не, ще го намеря.

— Чакай. Аз ще дойда – подвикна Мелани, слезе от колата и забързано настигна сестра си.

— Всичко е наред. Не се налага и ти да…

— Зная, че не се налага. Но може да искам. Това проблем ли е?

— Не, разбира се, че не.

— Добре. Ето го – ей там. – Тя посочи към една каменна плоча от розов гранит на няколко метра от тях.

Робин пристъпи бавно и прочете простичкия надпис върху него: Сара Дейвис. Съпруга. Майка. Баба. Ще живееш в сърцата ни завинаги.

— Зная, че е клише, но какво можех да направя? – промълви Мелани.

— Прекрасно е.

— Така ли? Е, сигурна съм, че ти щеше да измислиш нещо много по-дълбоко, но тогава…

— … аз не бях тук – призна Робин. Тя въздъхна дълбоко. – Виж. Много съжалявам, че те изоставих и не бях тук по-дълго време. Зная, че не ти беше лесно – да се грижиш за мама и…

Мелани отхвърли угризенията на Робин със свиване на рамене.

— Така е, не беше лесно. Но, стига толкова, каквото било, било. И аз не бях кой знае колко гостоприемна към теб.

— Никога не си ме харесвала особено – каза Робин.

— Е, не е лесно да харесваш сестра си, когато тя явно е любимката на майка ти.

— Не бях нейната… – опита се да възрази Робин.

— Разбира се, че беше. Разбрах го в мига, когато те донесе от болницата, а то беше години, преди да я чуя да ти го казва.

— Чула си я…?

— Да ти казва, че си нейната любимка? О, да. Споменът е жигосан в паметта ми. Ти беше там, такава добричка и миличка, свита на кълбо в скута й на дивана, а аз отвън, криеща се в сенките. – Тя сви рамене отново, сякаш да покаже, че това няма значение. Очите й обаче говореха друго.

— Много съжалявам – промълви Робин.

— По онова време хич даже не съжаляваше. Беше толкова доволна, колкото изобщо може да бъде едно малко момиченце.

Робин призна истината с кимване на глава и дълбока въздишка. Проговори едва след няколко секунди.

— Знаех, че си там.

— Мелани направи физиономия, нещо средно между усмивка и гримаса.

— Така си и помислих тогава. Предполагам, че от това моментът ти се е сторил още по-сладък.

— Така беше – призна Робин. Тя зарея поглед към редиците от гробове. – Тогава бях, на колко, на десет? Целият си живот бях прекарала в усилия да спечеля одобрението на по-голямата си сестра. Получих само студенина и счупен нос.

Мелани се изсмя.

— Но дори и това проработи в твоя полза. Придаде на физиономията ти дълбочина, която преди й липсваше.

Двете сестри се загледаха в далечината.

— Ти каза ли някога на мама за това? – попита Робин.

— Мислех да го направя веднъж – отговори Мелани, – когато тя пак започна с редовните оправдания защо ти няма да си дойдеш вкъщи. Но тогава вече беше много болна, и как можех да й го кажа, без да прозвуча като ревнива лигла, каквато си бях?

Робин заби поглед в гроба на майка им.

— Можеш да й го кажеш сега.

Очите на Мелани се присвиха, устните й се разтегнаха в крива усмивка.

— На какво се правиш сега, на мой терапевт ли?

— Аз съм твоя сестра – каза Робин. – Хайде. Кажи й.

— Да не мислиш, че ни чува? – подигравателно изрече Мелани.

— Мисля, че това няма значение.

Настана дълга пауза.

— Добре де. Защо не? Включвам се. Нищо няма да ми стане. – Тя си пое дълбоко дъх. – Не съм сигурна какво трябва да кажа, но… – Нова пауза. Този път бе толкова дълга, че Робин си помисли, че сестра й се е отказала. – Добре. Ето какво, мамо. Не трябваше да си избираш любимци. Не беше честно. Зная, че не бях лесно дете за една майка. Но бях твое дете. И те обичах. А ти нарани чувствата ми. Да, каква изненада! И аз имам чувства. – Обърна се към Робин. Страните й бяха поруменели от неудобство. – Е, това е. Сега доволна ли си?

Робин пристъпи напред, но обувките й затънаха в калта около гроба и тя спря.

— Мислиш ли, че тя знаеше за авантюрите на татко? – Сама се изненада от въпроса си.

— Ти майтапиш ли се? Разбира се, че знаеше – отговори Мелани. – Да не си въобразяваш, че целият град е знаел и само тя не?

— През всичките тези години си мислех, че я предпазвам – каза Робин. – През всичките години изпитвах вина, задето пазя тайната му. А тя е знаела през цялото време.

— Какво е знаела? – попита тъничко гласче зад тях.

Двете сестри се обърнаха и видяха Касиди и Блейк да стоят на около метър зад тях.

— Извинявайте – каза Блейк. – Не искахме да ви следим, но се притеснихме.

— Няма нищо. – Мелани тръгна към тях. – И без това приключихме тук.

След няколко минути завиха по „Лари лейн“. На алеята до колата на Мелани, Робин забеляза паркирана една черна хонда сивик.

— Чия е тази кола?

Касиди се протегна напред.

— Прилича ми на колата на Кени.

— Кой е Кени? – попита Блейк.

— Момчето, което посещаваше Касиди в болницата – припомни му Робин.

— Приятел на Ландън – уточни Касиди.

Блейк си паркира колата така, че да остави достатъчно място на Кени да обърне, после изтича, за да помогне на Касиди да слезе от задната седалка. Тя се отпусна върху него.

— Олеле – изненада се Блейк. – Добре ли си?

— Малко ми се зави свят – каза Касиди.

Блейк я вдигна на ръце.

— Нека те отнеса вътре.

— Не, мога да вървя.

— Без възражения – каза Робин и тръгна покрай тях, а Мелани избърза напред да отключи вратата.

— Ландън – провикна се тя, щом влязоха, – прибрахме се.

Не последва никакъв отговор.

— Ще видя какво имаме за обяд. – Мелани се отправи към кухнята, а Блейк понесе Касиди към всекидневната и я сложи на дивана.

Телефонът му звънна, той бръкна в джоба си и погледна екрана.

— Извинявай. От офиса е. Трябва да се обадя. – Блейк излезе в коридора.

Внезапно очите на Касиди се напълниха със сълзи.

— Какво ще стане с мен, ако тати не се оправи? – попита тя Робин.

— Моля те, престани да се притесняваш за това. Все ще измислим нещо.

— Какво?

— Не зная. Нали чу Блейк? Той няма да позволи да ти се случи нищо лошо.

— Мислиш ли, че всичко се случва по някаква причина? – попита Касиди.

За миг Робин се замисли.

— Не – отвърна тя, решила, че в крайна сметка детето заслужава истината, а не банални фрази. – Зная, че на много хора им е по-удобно да си мислят така, но на мен тия не ми минават. Нещата се случват, защото се случват. Според мен, по-утешително е да приемем, че нещата стават случайно, отколкото да вярваме, че има някакъв божествен план, който отрежда някое дете да умира от рак, или хора да умират от гладна смърт. – Или най-добри приятелки да бъдат хладнокръвно застреляни. – Но даже и да не стават по някаква причина – опита се да смекчи думите си тя, – мисля, че все пак има начин да се оправят.

— Това не е ли същото?

— Има малка разлика.

— Малка разлика между какво и какво? – попита Блейк, след като се върна в стаята.

— Мислиш ли, че всичко се случва по някаква причина? – попита и него Касиди.

— Мисля, че когато нещо стане, то си има причина – отговори Блейк. – Но дали вярвам в някакъв по-голям план? Не. По-скоро се присъединявам към теорията на Албер Камю за „безразличието на Вселената“.

— Това пък какво значи? – попита Касиди.

— Значи, че съм гладен – засмя се Блейк. – Винаги, когато съм гладен, цитирам Камю.

На Робин й се искаше да скочи и да го прегърне.

— Какво искаха от офиса?

Блейк се отпусна до Касиди.

— За жалост, сделката, която мислехме, че ни е в кърпа вързана, е почнала да се разшива по шевовете. В понеделник е насрочено събрание за решаване на проблемите, така че май в неделя ще трябва да летя за Лос Анджелис.

— Не! – извика Касиди. – Това е само след няколко дни.

— Всичко е наред, миличка, – каза Робин. – Аз ще бъда тук. – Как би могла да си тръгне, когато нещата все още висяха във въздуха? Не можеше отново просто да струпа всичко на Мелани.

— За колко време? – не спираше Касиди. – Ти няма да останеш тук завинаги, ако Блейк си тръгне. Какво ще стане с мен тогава? Какво ще стане с мен, ако тати умре?

Робин погледна към Блейк.

— Ще измислим нещо – каза той.

— Какво? – настоя Касиди. – Може ли да дойда с вас в Лос Анджелис?

Чу се някакво шумолене, те се обърнаха и видяха Кени на прага, Ландън зад него.

— Някой ще ходи в Лос Анджелис ли? – попита Кени. Той отмахна косата от челото си, после зарови ръце в джобовете на тесните си джинси.

— Само си говорехме – отговори Касиди.

— За това, ти да ходиш в Лос Анджелис?

— Нищо не е решено – заяви му тя.

— Според мен, не трябва да ходиш.

— Е, ще видим. Знаеш, че винаги съм искала да живея там.

— Баща ти може и да се оправи.

— Тогава, разбира се, ще остана.

— Но ако не се оправи, ще заминеш ли?

В гласа на Кени прозвуча остра нотка, от която Робин се почувства недобре.

— Днес никой никъде няма да ходи – заяви тя, опитвайки се да разсее напрежението, натрупало се изведнъж в стаята. – Мелани – провикна се после, – да дойда ли да ти помогна?

— Малко е късничко за това – отговори Мелани и се появи зад Ландън с поднос сандвичи в ръце.

— Какви сандвичи си направила? – попита Касиди.

— Само с риба тон. Не са кой знае какво. – Мелани сложи подноса на масичката за кафе и отстъпи назад. – Хайде, лапайте.

Кени незабавно грабна един сандвич от върха на купчината и го захапа.

— Хубави са – каза той, без да се обръща към някого конкретно.

Блейк демонстративно взе подноса и го предложи на Касиди.

— Благодаря. – Тя му се усмихна и вдигна един сандвич към устата си.

Робин също си взе и забеляза как Кени се намръщи, когато Блейк предложи и на Ландън.

Ландън поклати глава.

— Трябва да се храниш, голямо момче – каза Кени, взе друг сандвич и го навря в гърдите на Ландън.

— Ти кога дойде тук, Кени? – попита Мелани.

— Преди около час. Ландън каза, че съм ви изпуснал за малко. Щях да дойда на погребението, ако някой ми беше казал кога е.

— Искахме да е във възможно най-тесен кръг – обясни Робин.

Кени си дояде сандвича и взе друг.

— Заради ареста на брат ви ли?

— Донякъде и заради това.

— Мислите ли, че той го е направил? – попита Кени.

— Не, аз не смятам така.

— Тогава, кой?

— Не и братът на Робин – размърда се нервно Касиди. – Какъв ти е проблемът, Кени? Държиш се странно.

— Не, не е вярно.

— Точно така е.

Кени се обърна към Мелани.

— Вие знаете ли, че Касиди се кани да се мести в Лос Анджелис?

— Така ли? – Мелани изглеждаше изненадана, но не и недоволна. – Това е ново за мен.

— Да, де. И за мен – продължи Кени – Ами ти, Ландън? На теб да е споменавала, че иска да живее в Лос Анджелис?

Отговорът на Ландън бе да се обърне и да избяга от стаята.

— Виж сега какво направи – каза Касиди, докато стъпките на Ландън отекваха нагоре по стълбите. – Разстрои го.

— Нищо му няма.

— Не е така. Знаеш колко е чувствителен.

— Той не иска ти да ходиш в Лос Анджелис.

— На мен това не ми се вижда толкова лоша идея. – Мелани също си взе сандвич. – След всичко случило се, един нов старт може да се окаже точно това, което предписа докторът. И ако Робин и Блейк сами го предлагат…

— Струва ми се, че малко прибързваме – обади се Блейк. – За момента аз съм единственият, който ще ходи някъде.

— Напускаш ли ни? – попита Мелани.

— В неделя.

Вратата на стаята на Ландън се затръшна.

— Струва ми се, че трябва да се качиш горе – каза Касиди на Кени. – И да видиш дали той е добре.

— Само ако и ти дойдеш – отговори Кени. – Той е разстроен, заради теб.

Касиди въздъхна. Опита се да се надигне от дивана, но рухна обратно от усилието.

— Чакай – каза Блейк, – дай да ти помогна.

— Аз ще го направя – прекъсна го Кени и се втурна да я хване за ръката.

— Махай се – сопна му се Касиди. – Държиш се странно. – Тя позволи на Блейк да й помогне да се изправи на крака, да я съпроводи извън стаята и нагоре по стълбите, а Кени вървеше по петите им.

Робин стана.

— Е, това беше…

— Странно? – Изражението на Мелани казваше: „Не ти ли казах?“. – Ако наистина имаш намерение да вземеш това момиче с теб в Лос Анджелис, това е лудост, нали знаеш?

— Нали самата ти току-що каза, че било добра идея?

— О, не ме разбирай погрешно. На мен ще ми дойде много добре. Просто си мислех, че не си дотам глупава.

— За какво говориш?

— Говоря за това, че Касиди очевидно си пада по годеника ти, което за момента може и да не ти се струва голяма заплаха, но тя няма вечно да е на дванайсет. И ако на осемнайсет прилича на майка си…

— Сега вече ставаш подла.

— А ти – тъпа.

Блейк се върна в стаята и намери двете жени да седят в двата края на дивана и да се взират една в друга.

— Какво стана пък сега?

Телефонът иззвъня. Мелани се упъти към кухнята, без да обели дума. Върна се само след секунди.

— Това беше шерифът. Оказва се, че полицията в Сан Франциско се е сдобила със заповед за обиск на апартамента на Алек и познайте какво са намерили?

Робин взе да премята през ума си възможните злепоствящи обстоятелства: оръжието на убийството, съдържанието на сейфа на баща им…

— Бижутата на мама? – попита накрая.

— Близко, но не точно.

— Ще ни кажеш ли, или да продължавам да гадая?

— Маска за ски. Точно като онези, които Касиди описа.

— Мамка му.

— Все още ли си убедена, че е невинен?

Робин се отпусна на дивана и хвана главата си с ръце.

— Трябва да има някакво обяснение.

— Има – каза Мелани. – Той е виновен.