Лошата дъщеря

6

Робин заспа в мига, в който главата й докосна възглавницата.

Сънищата започнаха почти незабавно.

В първия си сън тя вървеше по главната улица и търсеше „Тили“. Трябваше да се срещне с майка си и вече закъсняваше. Но „Тили“ не беше на обичайното си място. Робин тичаше нагоре-надолу по улицата, пресичаше от едната на другата страна и пак се връщаше, после влетя в аптеката и попита аптекаря зад гишето къде се е преместил известният магазин.

— Вземи тези хапчета – каза й той. – И ще го намериш.

Изведнъж Робин се озова пред голяма витрина, пълна с рамки за картини и фалшиви антики, а името „Тили“ бе изписано на стъклото със златни заврънкулки. Тя влезе в магазина.

— Ако търсиш мама – провикна се Мелани иззад един старомоден касов апарат, – нямаш късмет. Тя току-що си тръгна.

— И къде отиде?

— В кома е – отговори Мелани. – Сега си отивай. Не виждаш ли, че имам клиентка?

Клиентката се обърна.

Беше Тара.

Нямаше лице.

Робин простена в съня си, обърна се на другата страна и сънят изчезна, но друг зае мястото му.

Тя беше в кабинета си и телефонът звънеше. Обаждаше се Аделин Съливан да каже, че няма да дойде за следващия им сеанс. Била застреляла съпруга си.

— Той ми изневеряваше – заяви тя.

— Всички мъже изневеряват – увери я Робин.

— Но какво да кажа на полицията? Те очакват от мен признание.

— Кажи им, че си аутистка – посъветва я Робин. – Това, че си аутистка, не значи, че си убийца.

И този сън се претопи в сън номер три.

Намираше се насред огромен магазин и мереше шаферски рокли.

— Тази ми харесва – заяви Тара, издърпа една яркожълта рокля от закачалката и й я подаде.

— Какво мислиш? – попита след няколко минути Робин, когато се показа иззад завесата на пробната.

Тара се преви от смях. Щом се изправи, се беше превърнала в Мелани.

— Приличаш на огромен банан.

— Искам да ви покажа още една рокля – обади се продавачката с яркочервена коса и огромни зелени очи.

— Доктор Симпсън? – изненада се Робин.

— Наричай ме Арла.

— Не знаех, че работите тук.

— Мислех, че терапевтите знаят всичко.

— Аз не съм много добър терапевт.

— И аз така чух. Както и да е, трябва да вървя. Баща ти чака.

— Какво чака?

— Чака да умре – отговори Арла, преди да се разтвори в нищото.

Магазинът изчезна и на негово място се появи болничен коридор. Робин тичаше по дезинфекцирания под и надничаше във всяка стая, но всички те бяха празни. Най-накрая, в последната, намери Касиди.

Детето се надигна, когато тя влезе, а от горнището на пижамата му капеше кръв.

— Те нахлуха и ме простреляха – каза тя и посочи към друго легло, на около два метра от нея.

Робин се приближи до леглото, дръпна завивките и видя Блейк и хубавката му нова асистентка, голи и прегърнати.

— Какво правиш тук? – викна тя на годеника си.

— Същото, което правя от години – отвърна той. – Нищо ново.

Робин чу как от устните й се изтръгва приглушен писък.

— Робин – чу се гласът на Мелани някъде над главата й.

Някаква ръка я докосна по рамото.

— Робин – повтори Мелани е глас, който проникна в съня й и я раздруса. – Събуди се.

— Какво?

— Сънуваш кошмари – каза сестра й.

Робин отвори очи и видя Мелани да се надвесва над нея, с пистолет в ръка.

— Какво правиш?

— Съжалявам – каза Мелани и притисна дулото към челото й, – но това трябва да свърши.

И тя натисна спусъка.

Робин изпищя и подскочи в леглото.

— Мили Боже – прошепна тя, изтри струйка пот от челото си и окончателно се разбуди. – Какво, по дяволите, беше това?

И тогава го видя. Всъщност само го зърна – висок млад мъж, с широки рамене и тесни бедра, дълга коса, която падаше в очите му.

— Ландън? – От колко ли време стоеше там?

В следващия миг него вече го нямаше.

— Ландън? – повика го отново, стана от леглото и отиде до вратата. Озърна се към коридора, но не видя никого. Вратата към стаята на Ландън беше затворена. Видя ли го изобщо? Да не би и него да бе сънувала?

Върна се обратно и се отпусна на леглото. Погледна си часовника – беше почти пет часа, значи бе спала повече от час. Дали я бе наблюдавал през цялото време? Наблюдаваше ли я всъщност?

Робин се пресегна към чантата си на пода до двойното легло и затършува с пръсти за малкия бележник и молива, които държеше вътре. Искаше да запише сънищата си, преди да ги е забравила. Често съветваше клиентите си да правят това. Не, че беше особено добра в разгадаването им, въпреки многобройните книги, които бе прочела по темата и допълнителните курсове, които бе завършила. Разбира се, можеше да види разликата между сън за сбъдване на мечти и тревожен сън, но отделните символи, вплетени в тях, й убягваха.

Нищо ново – промърмори, заемайки фразата на Блейк. Записа си я, но останалата част от сънищата й вече се изпаряваше, те се пукаха като сапунени мехури във въздуха. Докато запише тези две думи, единственият образ, който остана от сънищата й, бе този на Блейк и хубавката асистентка, голи и прегърнати.

— Тара е мъртва – обяви на глас. – Баща ти е в кома. Положението на Касиди все още е критично. А ти се тревожиш, че годеникът ти изневерява. Ама че приоритет! – Отпусна се назад върху възглавницата, пусна бележника и молива на пода и се вторачи във вентилатора на тавана.

Постепенно любопитството й надделя и тя взе да разглежда какви промени бяха направени в стаята. Леглото й преди бе покрито е обикновени бели чаршафи и синьо одеяло, а сега – с цветни чаршафи и шалте на волани; дъсченият под, на който бе пораснала, бе покрит с розов килим; бежовите някога стени сега бяха светлосиви. Големите плакати на „Ийгълс“ и „Грейтфул Дед“ бяха заменени от още по-големи на Бионсе и Тейлър Суифт. Единственото нещо, което си бе същото, беше старото й бюро. То все така си стоеше пред прозореца, с малък телевизор в средата и един куп най-различни стъклени глобуси, пълни с изкуствен сняг, разхвърляни около него. Явно Касиди бе вече голяма за тях и ги е изоставила, когато са се преместили в по-голямата и по-блестяща съседна къща.

— Ама че къща – произнесе Робин, отиде до прозореца, облегна се на бюрото и се загледа в обширното затревено пространство около внушителната постройка. – Прилича повече на хотел. – Хвана един от глобусите, обърна го наопаки и видя как стотици снежинки се завихриха около мъничките животинки, заключени в подводния зоопарк. – Трябваше да отседна в хотел прошушна тя на миниатюрния жираф, застанал до син пластмасов кит. Запита се разсеяно, дали хотел „Тримонт“ все още бе смятан за най-добрият в Ред Блъф.

Тутакси се видя как стои в центъра на елегантното му фоайе. Заедно с Тара, и двете шестнайсетгодишни, се бяха шмугнали в хотела да използват тоалетната му на път за вкъщи след танците в училище. Тъкмо се кискаха и си говореха как Лени Фишър се бе натискал с Мари Рейнолдс пред очите на директора и се чудеха откъде Шийла Бърнард си беше купила роклята, тъй като беше очевидно, че не я е взела от никой магазин в Ред Блъф, когато го видяха. Смехът им спря внезапно.

Видяха висок, красив мъж, обгърнал с ръка пищна брюнетка, наполовина на неговата възраст. Той крачеше наперено към рецепцията.

— О, Боже мой! – възкликна Тара, сграбчи Робин за ръката и я придърпа зад най-близката колона.

Не, че имаше значение.

На баща й явно не му пукаше, дали някой ще го види.

— Коя е тази с него? – попита Тара.

— Казва се Клио. Работи в офиса му – отвърна Робин и очите й се наляха със сълзи.

— Може да не е, каквото изглежда – каза Тара. – Може да са тук за някаква среща или нещо подобно.

Ръката на мъжа се плъзна надолу по гърба на жената и я хвана за задника.

— Предполагаше се, че е извън града по работа. Каза на майка ми, че ще се върне утре.

Тара прегърна Робин през кръста и я притисна към себе си.

— Много съжалявам.

— Защо? Вината не е твоя.

— Аз те довлякох тук. Аз съм тази, дето не можеше да се стиска до вкъщи.

— Навярно и сама щях да разбера, рано или късно – каза Робин. – Искам да кажа, виж го само. Дори не си дава труда да се крие.

Видяха как баща й се регистрира на рецепцията, после се отправи към асансьорите в дъното на фоайето, собственически обгърнал раменете на младата жена, протегнал пръсти към щедрото й деколте.

— Наведи се – предупреди я Тара. – Почакай. Какво правиш?

Робин се бе изправила и пресичаше пътя на баща си, за да се срещне с него.

Дали се надяваше да го засрами, като го накара да признае със сълзи на очи какво се е канил да направи, а след това да се извини, облян в още повече сълзи? Дали е очаквала да падне на колене и да я моли за прошка? Дали се е надявала той поне да отблъсне младата жена настрани и да обещае никога повече да не се отклонява от правия път?

— Не казвай на майка ти – просто й нареди той. – Това ще й разбие сърцето. Сега си отивай вкъщи. Не си ме видяла.

И така предателството на баща й се превърна в нейна отговорност.

Като не каза на майка си, като разсъди, че наистина сърцето й щеше да бъде разбито, Робин се бе превърнала в съучастница, пасивен участник във всички изневери, които неизбежно щяха да последват. И макар никога повече да не го бе хващала така явно, тя чуваше слуховете и знаеше, че клюките, които неизменно витаеха около него като прашинки на слънцето, бяха верни. Той продължи да „работи до късно“ в офиса, бизнес пътуванията му ставаха по-чести и по-дълги.

Как може майка й да не е знаела? Как може да не е виждала какво се случва точно под носа й?

— Отивай си вкъщи. Не си ме виждала.

Така и никой не го виждаше.

Но всички знаеха.

Баща ми също изневерява – бе й споделила скоро след това Тара.

Откъде знаеш?

— Майка ми ми каза.

— Тя ти е казала? Какво ти каза?

— Че те всички го правят.

— И тя няма нищо против?

— Предполагам. Тя си има своята Библия.

— Библията не казва ли, че прелюбодейците трябва да бъдат убивани с камъни? – попита Робин.

— Едва ли щяха да останат много хора, ако правехме така – отговори Тара.

И те се засмяха, ала смехът им не беше весел.

— Какво би направила, ако откриеш, че Дилън ти изневерява? – бе попитала Робин приятелката си, когато тя обяви, че ще се омъжва.

— Сигурно ще му отрежа топките.

— Сериозно.

— Аз съм сериозна.

— По-сериозно.

— Предполагам, че ще му го върна по същия начин. Нали знаеш: каквото повикало…

— Ще можеш ли да го направиш?

Тара си дръпна силно от джойнта, който си разменяха, и го подаде обратно на Робин.

— Мога да направя каквото си поискам.

И го направи, помисли си Робин.

А сега беше мъртва.

— Не бих могла да остана с мъж, който ме мами – спомни си думите си тогава Робин.

В такъв случай, май не трябва да си дават труда да се жениш – дойде незабавният отговор на Тара.

Дали затова двамата с Блейк така и не осъществиха плановете си да се оженят? Въпреки всичките си усилия да стои надалеч от мъже, които дори бегло напомняха баща й, дали тайничко не подозираше, че бе избрала точно такъв?

Робин се взря в къщата, построена от баща й в съседство. Неговата крепост.

Неговата гробница.

— Робин! – провикна се от долния етаж сестра й. – Ландън! Вечерята е готова.

Робин си погледна часовника и с изненада установи, че вече бе станало шест часа. От колко време стоя тук? Тя се извърна от прозореца.

— Слизам веднага.

Излезе в коридора и отиде в банята.

— Наистина на нищо не приличам – заяви тя на отражението си в огледалото над мивката. Подръпна косата си, мъчейки се насила да вкара в някакъв ред къдриците си, но накрая се предаде. Изми си ръцете, наплиска лицето си с топла вода. – Доста по-добре – измърмори неубедено на излизане от банята.

Вратата към стаята на Ландън бе затворена и тя предпазливо пристъпи към нея. Чуваше ритмичното му потракване вътре.

— Ландън – повика и леко почука. Потракването спря. – Вечерята е готова.

Почака за някакъв отговор, но нищо не последва.

— Робин! Ландън! – провикна се отново от долния етаж Мелани. – Вечерята е сервирана.

Робин постоя пред стаята на Ландън още няколко секунди. Отказа се, когато потракването се възобнови, и слезе долу.