Лошата дъщеря

7

Мелани вече бе почнала да се храни, когато Робин влезе в кухнята.

— Извинявай, че се забавих – каза тя, издърпа един стол от другата страна на квадратната дървена маса и седна.

— Това е мястото на Ландън – отбеляза Мелани.

Робин послушно се премести на друг стол, под прав ъгъл със сестра си. На един удар разстояние, помисли си тя като си припомни времето, когато като деца, Мелани имаше обичая да забива вилица в опакото на дланта й. Инстинктивно прибра ръцете си в скута.

— Нещо не е наред ли? – попита Мелани.

— Не. – Погледна към голямата купа със задушено в центъра на масата. – Вкусно мирише.

— Сипи си. Тук не спазваме церемонии.

Робин си сипа мъничко в чинията.

— Само толкова ли ядеш? Нищо чудно, че си кожа и кости.

— Може после пак да си сипя.

Мелани сви рамене.

— В кутията има хляб, ако искаш. Не си дадох труда да правя салата. Ландън никога не яде салата и аз отдавна спрях да правя.

— Не се притеснявай.

— Кой казва, че се притеснявам? Господи, как мразя тази фраза.

Робин почувства как стомахът й се връзва на възел. Поднесе вилицата към устата си, като се надяваше да не се задави.

— Хубаво е, наистина – каза, след като успешно преглътна една хапка и се канеше да лапне втора.

— Изглеждаш изненадана.

— Не съм. Не исках… – Кажи го. – Мелани, мислиш ли, че бихме могли…? – Млъкна. Какъв беше смисълът?

— Дали мисля, че бихме могли… какво? – попита Мелани. – Нали не искаш пак да говорим?

Робин остави вилицата си.

— Просто се надявах да можем…

Какво? За Бога, Робин, изплюй камъчето.

— … да бъдем малко по-мили една към друга – довърши Робин. – Искам да кажа, не сме се виждали от дълго време. Дали да не спрем със заяжданията и подигравките?

— Не си давах сметка, че се заяждаш и подиграваш.

— Не го правя.

Мелани кимна разбиращо.

— Значи изобщо не става дума за нас. Става дума за мен и къде аз бъркам.

— Нищо не си сбъркала. Само те моля да опиташ да бъдеш малко по-ведра.

— Тара е мъртва; татко най-вероятно няма да изкара нощта. Би било истинско чудо, ако Касиди оживее; извършителят все още е на свобода; шерифът мисли, че Ландън е виновен, налага се да лъжа, за да го защитя. И ти искаш да бъда „по-ведра“?

— Нямах това предвид.

— Обаче това каза. Какво точно искаш, Робин? Да ти разкажа няколко вица ли?

Няма да е лошо.

— Искам просто да се държим възпитано.

— И кога не съм се държала възпитано? – отвърна Мелани. – Взех те от автогарата. Цял следобед те возя с колата, закарах те до болницата и чаках пред аптеката, докато си купиш дозата весели хапчета. Приготвих ти вечеря. Какво – да не би задушеното да не е достатъчно възпитано за изисканата терапевтка от Лос Анджелис?

Робин хлопна с вилицата по чинията по-силно, отколкото й се искаше. Не се заяждай, напомни си тя, но вече беше късно.

— Точно за това говоря. Нищичко не съм казала за яденето, освен че е вкусно. Обичам задушено. Не е там въпросът.

— И къде, за Бога, е „въпросът“?

— В това, че аз не съм изискана терапевтка от Лос Анджелис.

— Не си ли терапевтка? Не живееш ли в Лос Анджелис?

— Да, там живея. И да, терапевт съм. Работата е в думичката „изискана“…

— Не харесваш думата „изискана“?

— Не и в този контекст, не.

Значи, „въпросът“ е в „контекста“?

На Робин й се зави свят. Тревожността като тирбушон се завъртя в гърдите й.

Казах само…

— Да, моля? Какво каза само?

— Че не аз съм врагът тук.

— Значи съм аз, така ли?

— Не. Просто те моля да…

— … бъда малко по-ведра?

— Да бъдеш мила.

— А-ха – кимна Мелани. – Значи вече съм не само невъзпитана. А също и груба.

Робин сведе глава.

— Забрави. Съжалявам, че се обадих.

— Приемам извинението – усмихна се Мелани. – Ето, по-ведра съм – добави тя и усмивката се разпростря до очите й.

Робин не се сдържа и също се усмихна в отговор.

— Чула ли си нещо ново от болницата? – попита тя и си сипа още една лъжица от яденето.

— Нито дума.

— Предполагам, че това е добре. – Стана, отиде до мивката и си наля чаша вода, а сърцето й препускаше, въпреки че „веселите хапчета“ все още бяха в кръвта й. – Искаш ли и ти? – предложи тя.

— Не, благодаря. Но можеш да налееш една чаша на Ландън.

— Той ще слезе ли?

— Ако иска да яде. Тук няма рум сървис.

Робин се върна на масата и постави пълна чаша с вода до празната чиния на Ландън.

— Говорила ли си с него, откакто се върнахме?

— Не. Защо?

— Просто се чудех какво мисли за пребиваването ми тук.

— Не зная. Ще трябва да го попиташ.

— Преди малко почуках на вратата му. Но той не отговори.

— Е, сигурна съм, че по някое време ще се срещнете.

— Той вижда ли се с някого?

— Имаш предвид нещо като приятелка ли?

— Не.

— Разбирам. С някой като теб?

— Ами, за предпочитане е с някой специалист по аутизъм.

— Тук, в Ред Блъф, нямаме кой знае колко специалисти, забрави ли? Ходихме при един доктор известно време – поясни тя, с което изненада Робин. – Но Ландън не го хареса и спряхме.

— Взима ли лекарства?

— Докторът или Ландън? – попита Мелани. – Извинявай – поправи се веднага тя. – Неуместна шега. – Тя придърпа чашата с вода на Ландън и отпи глътка, после пак я избута обратно с показалеца си. Докторът предписа нещо. Не си спомням какво. Ландън понякога го взема, друг път не. Казва, че го замайвало. Аз, във всеки случай, не мога да направя кой знае какво по този въпрос. Малко е големичък да му го давам насила.

Робин знаеше, че пубертетът представлява голям стрес и объркване за страдащите от аутизъм. Тогава те болезнено осъзнават, че са различни от другите деца. Наранените им чувства и проблемите с общуването често водят до депресия и повишена тревожност. А ако имаше нещо на този свят, от което Робин разбираше, това бе тревожността.

— Ходи ли все още на училище?

— Не. Напусна преди няколко години.

— Има ли приятели?

— Всъщност не. Има едно дете, но…

На вратата се позвъни.

— Очакваш ли някого? – попита Робин.

Мелани се оттласна от масата.

— Не.

Робин последва сестра си през кухнята до входната врата. Мелани надзърна през шпионката, после отстъпи крачка назад.

— Като говорим за вълка… – каза тя и отвори вратата пред един слабичък младеж с черна коса и бледа кожа, които подчертаваха наситеносиния цвят на очите му. Носеше черни джинси и черна фланелка. Робин прецени, че възрастта му отговаря на късен пубертет.

— Госпожо Дейвис – каза момчето на Мелани.

— Госпожица – поправи го тя с тон, който подсказваше, че не за пръв път прави това уточнение. – Как си, Кени?

— Не много добре – отвърна той. – Чух за Касиди. Може ли да вляза?

Мелани отстъпи назад, за да го пропусне.

— Тя добре ли е? – Той спря рязко, щом видя Робин.

Мелани проследи погледа на младежа.

— Това е сестра ми, Робин.

Момчето съумя да изобрази слаба усмивка.

— Здравейте.

— Това е Кени Стейпълтън – представи го Мелани. Току-що говорихме за теб, всъщност.

— Така ли?

— Сестра ми питаше дали Ландън има някакви приятели. Май че ти най-много се доближаваш до това. Макар напоследък да не си се мяркал често насам, не е ли така?

— Много съжалявам. Бях малко зает – заяви Кени. – Как е Касиди? Ще се оправи ли?

— Не знаем. Още е в критично състояние. Чу ли за майка й?

Кени сведе очи към черните си ботуши.

— Не мога да повярвам. Кой би могъл да го направи?

— Не зная.

Казват, че приличало на нахлуване или нещо подобно.

— Така казват – потвърди Мелани.

— Ами господин Дейвис?

— Изгледите не са добри.

— Но още е жив – каза Кени. – Това все пак е нещо, нали?

— Може би.

— Той е доста жилав. Ще издържи. Касиди също. Ще видите.

— Предполагам, че ще видим.

— Как е Ландън?

— Е, нали знаеш – каза Мелани. – Трудно е да се каже със сигурност.

— Може ли да го видя?

— Разбира се. – Мелани махна към стълбището. – Ландън! Кени е тук.

Никакъв отговор.

— Защо ти не се качиш?

— Добре. – Кени бе на половината път по стълбите, когато се спря и се обърна към Робин. – Радвам се, че се запознахме.

— Аз също. – Робин го проследи с поглед как стига върха на стълбите и изчезва, после чу вратата на стаята на Ландън да се отваря и затваря. – Изглежда добро момче.

Мелани сви рамене.

— Много мило от негова страна да се отбие.

— Предполагам. – Тя се упъти обратно към кухнята. – Искаш ли сладолед? Май има някакъв във фризера.

— Става – каза Робин.

— Не е кой знае какво. Обикновен ванилов.

— Ваниловият ми е любим.

— Наистина ли? И на мен също. Май сме роднини, в крайна сметка. – Тя сложи сладолед в две малки купички и хвърли празната кутия в кошчето под мивката.

Двете сестри заеха местата си до масата и известно време единственият звук бе от изтребването на сладоледа.

— Мислиш ли, че Кени е прав за това, че татко и Касиди някак ще оживеят? – попита след няколко минути мълчание Робин.

— Ами, Касиди е млада и може да има шанс – каза сестра й. – Обаче татко е бил прострелян много пъти от близко разстояние, единият път в главата. Честно казано, не зная как още е жив.

— Може ли да те попитам още нещо? – додаде Робин.

— Мога ли да те спра?

Робин се усмихна, напук на себе си.

— Беше ли различен?

— Какво имаш предвид?

— След като се ожени за Тара. Промени ли се?

— Имаш предвид, дали й е изневерявал?

— Не. Имах предвид дали се е променил като цяло. Почакай. Защо? Изневерявал ли й е?

— Кой знае? Може би. Имаше клюки…

— Какви клюки?

— Знаеш какви.

— Че кръшка?

— Е, няма видеозаписи, ако това ти е мисълта.

— Тара беше ли чула тези клюки?

— Убий ме, ако зная. Да не мислиш, че сме си били близки приятелки?

— Но нали сте живели в една къща, спогаждали сте се някак…

— Може би, защото всеки си е гледал своята работа – натърти Мелани.

Робин усети в гърдите й да се надига тревога.

— Не мога да си представя Тара да се примири с изневерите на татко.

— Ами, какво да ти кажа, и тя не беше света вода ненапита, доколкото зная. – Мелани стана от масата, събра празните съдове и ги сложи в съдомиялната.

— Какво искаш да кажеш? Че и Тара е изневерявала ли?

Каквото повикало…

Мелани сви рамене.

— Шериф Прескът знае ли за това?

— Не виждам как би могъл да не знае.

— Мамка му – изруга Робин.

Мелани затръшна вратичката на съдомиялната.

— Това напълно обобщава нещата.