Лошата дъщеря

20

— Е, това беше забавно – възкликна Мелани два часа по-късно, когато напуснаха болницата.

— Имаш странна представа за забавно – каза Блейк. Той вървеше пред Робин и сестра й през паркинга. Натисна дистанционното, за да отключи колата и да отвори прозорците.

Мелани сви рамене.

— Стига де. Трябва да признаеш, че за няколко минути там беше доста вълнуващо. Макар и резултатът да бе разочароващ.

— Баща ни не умря – напомни й Робин.

— Точно това исках да кажа. Цяла драма и накрая нищо. Пак сме там, откъдето тръгнахме.

— Не мога да повярвам, че все още е жив – отрони Робин.

— Майтапиш ли се? – попита сестра й. – Той за никъде не бърза. Не и докато аз и ти не умрем. Чак тогава може и той да умре щастлив.

— Как можа да кажеш такова ужасно нещо? – смая се Робин.

— О, моля те. Ти мразеше този човек. И сега, само защото внезапно си е спомнил, че съществуваш и е прошепнал името ти, си готова да изпаднеш в библейско настроение и да му простиш всички погрешения?

— Казва се прегрешения, не погрешения, и не прощавам каквото и да било. – Робин усети първите вълни на тревожност да се завихрят във вътрешностите й. Точно сега ли? Ще получа паник атака точно сега? След като всичко вече приключи?

Робин се добра до колата на Блейк. Несъмнено нишките на паниката вече се сплитаха около врата й и се впиваха в плътта й като бодлива тел. Тя сграбчи дръжката на вратата и не я пусна, макар стоманата да бе нажежена и да прогаряше дланта й, защото знаеше, че ако я пусне, ще се срине на земята.

— Какво му каза? – успя да изговори тя.

— Как така, какво му казах? – отговори с въпрос Мелани. – Кога?

— Ти му прошепна нещо.

— Не, не съм.

Робин си спомни как Мелани се наведе над баща им и раздвижи устни до ухото му.

— Така и не успях нищо да му кажа – настоя Мелани.

Робин отвори вратата и се настани на предната седалка, Блейк седна зад кормилото и запали двигателя. Струя въздух шумно се стрелна към главата й и разпиля нишките на паниката, оплетени около врата й, но не успя да размърда смазващата жега наоколо.

Мелани седна отзад и затръшна вратата.

— Какво – да не си мислиш, че съм го заплашила с нещо? Или по-хубаво, да съм си признала, че цялата работа е била моя идея? Това ли си мислиш? По дяволите, не може ли някакси да пуснем студения въздух? Задушавам се.

— Ще отнеме минута – каза Блейк.

— Ама и тебе си те бива, да ти кажа – заяви Мелани на Робин.

— Попитах те само какво му каза.

— Внушавайки, че аз съм предизвикала припадъка му.

— Не съм направила нищо подобно – отрече Робин.

— Дами… дами – прекъсна ги Блейк, докато потегляше. – Може ли да спрем с това сега?

Настана блажена тишина.

— Само, за да сме наясно… – поде отново Мелани.

— Мисля, че сме напълно наясно – заяви Блейк.

— А аз мисля, че ти трябва да стоиш настрани от това – довърши Мелани.

— Моля те, не му говори по този начин – възрази Робин.

— По какъв начин?

— Както говориш на всички.

— Мислех, че ще си доволна. Третирам го като член на семейството.

— О, я млъквай – сопна се Робин.

— Ти млъквай – не й остана длъжна сестра й.

— Добре тогава – капитулира Блейк.

— Нямам нищо общо със стрелбата – поясни Мелани. – Нито пък Ландън.

— Чудесно – каза Робин.

— Такава си гаднярка.

— Аз ли съм гаднярка?

— Вижте – обади се отново Блейк, – тази кавга не е от полза за никого. Касиди ще има нужда от цялата любов и подкрепа, които можем да й дадем, което означава, че най-малкото трябва да се понасяме.

Робин кимна. Беше се наложило лекарите да дадат на Касиди успокоително след припадъка на баща им. Когато си тръгнаха от болницата, тя още спеше.

— Като става дума за Касиди – започна Мелани, – какво, по дяволите правеше Кени Стейпълтън в стаята й сутринта?

— Предполагам, че е искал да види как е.

— Неговата загриженост не ти ли се струва малко… обезпокоителна?

— Трябва ли?

— Ти си терапевтът, ти ми кажи.

— Не зная за какво намекваш.

— Тогава да питам теб, Блейк – обърна се към него Мелани. – Като мъж, какво мислиш за момче на възрастта на Кени, което е толкова загрижено за момиче на дванайсет години? Зная, че и шерифът го намира за странно.

— Предвид обстоятелствата, не е чак толкова неестествено.

— Е, във всеки случай Тара не беше във възторг, задето той вечно се мотаеше наоколо – съобщи Мелани. – Това мога да ви кажа.

— Мислех, че е идвал да се вижда с Ландън – каза Робин.

— И аз така си мислех – съгласи се Мелани. – Но сега не съм толкова сигурна.

— Той заподозрян ли е? – попита Блейк.

— Не и според шерифа. Май нищо не печели от това. А и не отговаря на описанието, дадено от Касиди на мъжете в къщата от онази нощ. – Мелани сви рамене, сякаш й бе писнало от темата. – Гладна съм. На някой да му се яде китайско?

— Ти сериозно ли? – попита Блейк.

— Всъщност, да – изненада сама себе си Робин. – Точно китайска храна ми се яде.

На следващото кръстовище завий надясно – Мелани упъти Блейк. – Ще идем в „Златния дракон“ на „Мейн“ и „Юниън“. – Тя си погледна часовника. Минава два часът. Обедната тълпа ще се е разотишла. Мисля, че ще е спокойно.

— Да се обадим ли на Ландън? – попита Блейк. Може да иска да се присъедини към нас.

— Ландън мрази китайска храна. Завий тук.

— Какво точно прави той по цял ден? – попита Блейк.

— Зает е.

— С какво?

— Има ли значение?

— Обича да рисува – обади се Робин.

— Ти пък откъде знаеш? – изненада се Мелани.

— Намерих негови рисунки в един кашон в килера.

— И защо си тършувала в кашоните в килера?

Робин мълком помоли с очи Блейк за помощ.

— Сега накъде – отзова се той, докато пресичаха магистрала 647А.

— Карай направо, докато не стигнем „Юниън“ – заръча Мелани. – Не би трябвало да имаш проблеми с намирането на място за паркиране.

Блейк намери място на около половин пресечка от ресторанта. Излязоха от колата и поеха отривисто по улицата с трите платна.

Мелани се оказа права – обедната тълпа в голяма степен се бе изпарила, макар тук-там да се виждаха някои изостанали клиенти. Те надигнаха глави, когато входната врата се отвори. Робин забеляза как някаква жена тутакси си извади телефона.

Не ставай параноичка. Това, че си е взела телефона, не значи, че има нещо общо с теб.

Една усмихната сервитьорка с лъскава черна коса и сноп менюта в ръка ги посрещна и насочи към сепаре в дъното на заведението. Минаха покрай масата на жената, която шепнеше в телефона си. Когато наближиха, тя се извърна и закри уста с ръка. Компаньонът й бе зает старателно да подрежда приборите си и не вдигна глава.

Робин се отпусна на мястото до Блейк. Всичко в ресторанта си беше, както го помнеше – тъмночервени стени, сепарета от червена кожа, квадратни маси за двама, скупчени в средата на помещението, бар с огледален гръб срещу входа, ярки китайски фенери и зелени изкуствени лиани, покрити с бели пластмасови цветя, виещи се между картини без рамки, изобразяващи игриви панди.

— Декорът може и да е жалък, но храната си я бива – седна срещу тях Мелани. – Е, не е кой знае какво, предупреждавам ви. – Тя отказа с ръка предложените от сервитьорката менюта.

— За мен една супа уоптон и говежди нудъли. – Мелани кимна към Робин. – За нея пиле в сладко-кисел сос и допълнителен сос. Нали?

— Изненадана съм, че помниш.

— Трудно бих забравила. Ти само това си поръчваше.

— Сладко-киселото пиле не звучи лошо – обади се и Блейк. – Някой иска ли яйчено рулце?

И двете сестри вдигнаха ръка.

Телефонът на Блейк звънна. Той го извади от джоба си.

— Извинявайте. Веднага се връщам. – Стана и се отправи към вратата.

— Хубав мъж – отбеляза Мелани и то проследи с поглед. – Малко ми напомня на татко.

— Той няма нищо общо с татко – тросна се Робин. Паниката отново взе да стяга сърцето й.

— Сигурна ли си?

Робин се облегна назад и затвори очи. Не ги отвори, докато не усети, че Блейк се връща на мястото си.

— Добре ли си? – попита я той.

— Добре съм – отговори му тя. – А ти? Проблеми ли?

— Добри новини, за разнообразие. Изглежда, че сделката, по която работих, най-накрая ще се сключи.

— Какъв вид право практикуваш? – попита Мелани.

— Корпоративно и търговско.

— Звучи сложно. И под „сложно“ имам предвид скучно.

Той се засмя.

— Предполагам, че е и двете.

Защо и аз не мога така? – запита се Робин. Просто да свия рамене и да се изсмея на хапливите забележки на Мелани. Защо винаги реагирам остро?

— Ти разбираш ли нещо от това? – обърна се към нея Мелани.

— Не, честно казано – призна Робин, решена да се постарае повече и да не допусне сестра й да я засегне.

— Опитвам се да не нося работата вкъщи със себе си – обясни Блейк.

— Навярно е разумно. И баща ни споделяше подобна философия. Нали, Робин?

— Майната ти – изстреля тя. Дотук със свиването на рамене и изсмиването.

— Какво съм направила пък сега? – невинно попита Мелани. – Честно, Блейк, такава ли е и с теб?

Блейк се усмихна.

— Майната ти – повтори той.

Робин избухна в сълзи от благодарност, точно когато сервитьорката се появи с рулцата им.

— Всичко е наред. Просто е много гладна – каза Мелани на озадачената млада жена. Тя остави храната на масата и побърза да се отдалечи. – Е – усмихна се Мелани, потопи рулцето си в сливовия сос и го вдигна, – наздраве на всички.

Иззвъня телефон.

— Пак ли? – учуди се Мелани.

— Не е моят – каза Блейк, точно когато звънна за втори път.

— О, гледай ти. Моят е. – Мелани се засмя, извади телефона от чантата си и го вдигна към ухото си. – Ало? – Кратка пауза и превъртане на очи. – Да. Какво мога да направя за вас?

По-дълга пауза. Тя натисна копчето и прекъсна връзката.

— Е? – попита Робин.

Мелани отхапа голяма хапка от рулцето си.

— Беше многоуважаваният ни шериф. Изглежда, че полицията в Сан Франциско е открила Алек и в този момент го ескортират към Ред Блъф. Би трябвало да пристигнат след около час. Май трябва да побързаме с храната.