Лошата дъщеря

4

Как сте? – попита шерифът, докато водеше Робин към малката чакалня в края на коридора. Направи й знак да седне.

— Добре съм. – Робин се отпусна на един от столовете от изкуствена зелена кожа пред прозореца, разкриващ гледка към планината в далечината. Шериф Прескът седна на друг стол и го придърпа към нея така, че коленете им почти се докоснаха. Той се приведе напред някак интимно и заплашително едновременно.

— Разбрах, че току-що сте пристигнала от Лос Анджелис.

Робин кимна.

— Да, така е. Какво можете да ми…

— С кола ли дойдохте? – прекъсна я той.

— Не. Вчера летях до Сакраменто, а тази сутрин взех автобуса дотук. Какво…

— Предполагам, че вече не е лесно да се стигне до Ред Блъф – прекъсна я отново, явно решен той да води разговора. – Казаха ми, че сте терапевт.

— Точно така. Какво можете да ми кажете за случилото се? – изговори на един дъх тя, за да не му даде възможност да я прекъсне за трети път.

— За съжаление, не много повече от онова, което предполагам, че вече ви е казала сестра ви – отговори шерифът. – Всъщност се надявах вие да ми кажете някои неща.

— Какви например?

— Например, сещате ли се за някой, който би имал мотив да застреля баща ви или Тара?

По-трудно ще е да се сетя за някой, който да няма такъв, помисли си Робин.

— Не съм се виждала, нито съм говорила с когото и да било от двамата повече от пет години – заяви тя на шерифа. – Нямам представа кой би могъл да го извърши. – Тя рязко млъкна. – Почакайте. Мислех, че става въпрос за нахлуване в дома им.

— Това е една от версиите, по които работим – отговори той. – Но докато малката Касиди не бъде в състояние да ни каже нещо, сме длъжни да разглеждаме всички вероятности.

— Тя как е?

— Трудно е да се каже. Лекарите проявяват умерен оптимизъм, но можело да мине време, преди да е вън от опасност.

— Значи не сте й казали…

— Че майка й почина ли? Не. Не знаем дали изобщо възприема нещо. Междувременно се опитваме да разберем колкото се може повече за цялата тази работа, така че всяко нещо, което можете да ни кажете за баща си и неговата съпруга, ще ни бъде от полза. Разбрах, че с Тара някога сте били приятелки.

Разбрал сте повече, отколкото казвате, помисли си Робин.

— Да, вярно е.

— Най-добри приятелки, доколкото чух.

— От десетгодишни.

— Но вече не.

Робин въздъхна раздразнено.

— Не е лесно да останеш приятел на някой, който зарязва брат ти, за да се омъжи за баща ти, особено толкова скоро след погребението на майка ти.

Слаба усмивка заигра в ъгълчетата на устните на шерифа.

— Предполагам, че не е.

— Това какво общо има?

— Бихте ли задоволили любопитството ми – каза шериф Прескът. – Каква беше Тара?

Робин обмисли за кратко отговора си.

— Едва ли съм най-подходящия човек, когото да питате, след като тя явно не е била онази, за която съм я мислила.

— А вие за каква сте я мислила?

— За моя приятелка, като начало.

Още една слаба усмивка.

— Какво друго?

Робин отново се замисли какво да каже за бившата си приятелка, но не се сети нищо. Умът й приличаше на голо платно и независимо колко боя хвърляше отгоре му, нищо не оставаше по него. Тя усети в гърдите й да се надига познатата тревожност.

— Съжалявам, шерифе. Уморена съм и доста объркана. В крайна сметка, не съм сигурна, че съм готова да водя този разговор.

Той кимна.

— Разбирам. Можем да поговорим и по-късно. – Беше нареждане, не молба.

— Ако може само да ми кажете какво се е случило…

Шериф Прескът заби поглед в ботушите си, темето му отразяваше светлината на флуоресцентните лампи.

— На телефон деветстотин и единайсет се е получило обаждане половин час след полунощ по-предната вечер – започна той, вдигна глава и погледна Робин в очите. – Била е Касиди. Изкрещяла, че родителите й са простреляни. После диспечерът чул звук като от изстрел и телефонът замлъкнал. Полицаите отишли в къщата възможно най-бързо. Намерили входната врата отворена, баща ви и Тара лежали на пода във всекидневната, а телата им били на решето от куршуми, лицето на Тара направо било отнесено.

О, Господи. Красивото лице на Тара. Няма го вече. Робин едва потисна силния си порив да повърне и закова поглед във веждите на шерифа, мъчейки се да овладее нарастващата паник атака. Веждите му бяха по-тъмни и по-буйни, отколкото й се бяха сторили в началото. Лежаха като две гъсеници ниско на челото му.

— А Касиди?

— Тя била на горния етаж, в стаята си, просната на леглото. В безсъзнание. Едва дишала. Горнището на пижамата й било цялото подгизнало от кръв. Телефонът още бил в ръката й.

Що за чудовище ще стреля по дванайсетгодишно момиче?, запита се отново Робин. А на глас произнесе:

— Какво друго?

— Сейфът в кабинета бил отворен и празен, изглежда, че който го е направил, е търсел нещо. Разбира се, ние не знаем какво е имало в сейфа. Надявам се вие да можете да ни помогнете по този въпрос. – Той прокара ръка по гладкото си теме. – Чекмеджетата и дрехите във вградения гардероб на родителската спалня били извадени и пръснати навсякъде по пода.

Това нищо не означава, помисли си Робин. Тара никога не е била маниачка по отношение на реда.

— Изглежда също, че пръстените на Тара са били издърпани насила. Нямаше ги на нея, а по безименните й пръсти имаше охлузвания.

Робин си представи пръстена с объл трикаратов диамант и инкрустираната с диаманти халка, купени от баща й за Тара, която без стеснение се перчеше с тях. Не се притесняваше да носи и няколкото ценни бижута, принадлежали някога на майката на Робин, които баща й бе дал на новата си жена, оставяйки Робин и Мелани да се боричкат за по-евтините. Само че на Робин не й бяха останали сили за това и бе отстъпила пред всички претенции на Мелани, задоволявайки се единствено с простичкия пръстен с аметист, който майка й имаше от момиче. Робин си го окачи на тънка златна верижка на врата. Сега пръстите й се вдигнаха към него.

— Бихме искали двете със сестра ви утре сутрин да огледате заедно с нас къщата, ако сте готови за това – заяви шериф Прескът. Думите му отново прозвучаха като нареждане, не като молба. – Да видим дали ще разберете какво може да липсва.

Робин кимна, макар да не виждаше как би могла да помогне. Тя дори не бе виждала новата къща на баща си. Намираше се непосредствено до старата им къща, където самата тя бе отрасла, и в която все още живееха Мелани и синът й.

— Знаете ли колко души са участвали, дали са били повече от един…

— Не знаем – отвърна шерифът, преди още да е довършила въпроса си. – Не валеше. Никога не вали по това време на годината, така че няма оставени следи или нещо подобно. Не е като по телевизията. Все още търсим пръстови отпечатъци, но няма изгледи да открием нещо полезно. Къщата е абсолютно чисто нова. Явно все още са влизали и излизали работници. Плюс това, само преди няколко дни баща ви и Тара са вдигнали голямо парти за освещаване. – Той поклати глава, малките му очи се свиха до тънки цепки, а рунтавите вежди се съединиха в една обща черта. – Да не говорим, че току-що се проведе ежегодното родео и в града имаше много външни хора.

— Значи, по същество вие казвате, че би могъл да е всеки.

— Казвам само, че няма и следа от взлом.

— Какво означава това?

— Означава, че или входната врата не е била заключена, или някой – баща ви или Тара, са я отворили.

— Не мога да си представя да оставят входната врата отключена.

— А можете ли да си представите да отворят на непознати след полунощ?

Робин усети как трахеята й се затваря, сякаш стисната от невидими пръсти, и от гърлото й изскочи суха кашлица.

Шерифът продължи да говори, без да се досеща за състоянието й.

— Ако можете да се сетите за някого, който би имал мотив…

— Баща ми не криеше богатството си, шерифе. От това, което ми казахте, ми се струва съвсем очевидно, че мотивът е бил кражба, независимо дали баща ми е познавал нападателя си, или не. А с тези работници, дето през цялото време влизали и излизали, логично е да се допусне, че някой от тях…

— Де да беше толкова логичен животът – прекъсна я отново шерифът, но този път печално поклати глава. – Предполагам, че ще се наложи да чакаме, докато малката Касиди бъде в състояние да ни каже нещо.

— Мога ли да я видя?

— Абсолютно. – Шериф Прескът се изправи на крака.

Робин също се надигна, но залитна. Нарастващата паника направо я хвърли в ръцете на шерифа.

— О, полека. Добре ли сте?

— Просто съм непохватна. Извинете.

— Няма за какво. Оттук. – Той я подхвана за лакътя, сякаш се боеше да не залитне отново, и я поведе по коридора към една стая в дъното, пред която стоеше на пост въоръжен полицай.

— Това необходимо ли е? – попита Робин.

— Предпазна мярка – обясни шериф Прескът. – Докато не разберем какво се е случило. – Той отвори вратата и отстъпи назад, за да я пропусне.

Робин си пое дълбоко дъх и го издиша, докато пристъпваше.

— О, Боже – прошепна тя, напредвайки сантиметър по сантиметър, докато умът й се опитваше да осъзнае онова, което очите й виждаха.

А те виждаха миналото – едно малко момиче, което толкова много приличаше на майка си, когато тя бе на същата възраст, че Робин остана и без малкото въздух в дробовете си. Отпусна се назад върху едрите гърди на шерифа, пистолетът в кобура му се заби ниско долу в гърба й.

— Добре ли сте? – попита я отново той. – Искате ли да повикам сестра ви?

Робин поклати глава. Не, за Бога.

— Тя просто изглежда толкова безпомощна, толкова малка.

Всъщност Касиди изглеждаше дори по-млада от своите дванайсет години. Очите й бяха затворени, кожата й имаше цвета на обезмаслено мляко, гъстата светлокестенява коса меко обгръщаше костеливите раменца, под превръзките, обгръщащи тялото й, едва се загатваха малки гърди. Прилича по-скоро на ларва, отколкото на пеперуда, помисли си, без да иска Робин, вторачена в сладкото, гладко лице на детето. Лицето на Тара.

„Лицето на Тара направо е било отнесено“, бе казал шерифът.

Тя изхлипа сподавено.

— Можете да й говорите, ако искате – предложи шерифът.

Робин пак усети по-скоро команда в предложението му.

— Какво да й кажа?

— Каквото и да е.

Тя се пресегна към ръката на Касиди. Пръстите й бяха студени и не реагираха.

— Здравей, миличка – започна тя. – Аз се казвам Робин. Не зная дали ме помниш. Не съм те виждала от дълго време. Но преди бях близка приятелка на майка ти. Не получи никакъв отговор и погледна назад към шериф Прескът.

Продължавайте, насърчи я с очи той.

— С нея се запознахме в пети клас. Аз бях в класа на госпожица Де Вит, а тя в класа на госпожица Браунинг. По някаква причина, не помня каква, по средата на годината ме преместиха и мен при госпожица Браунинг. Бяхме на десет години и аз бях много срамежлива. Нямах много приятели. Майка ти беше пълната противоположност. Всички искаха да са й приятели. „Същински малък фойерверк“, обичаше да казва баща ми. – О, Более. Засилващият се натиск върху ларинкса й принуди Робин да замълчи. – Както и да е, не зная защо – продължи след малко, изстъргвайки с мъка думите от дъното на гърлото си, – но майка ти реши, че ме харесва и ме взе под крилото си. Направи така, че всички да са мили с мен.

Всички, освен Мелани, която бе недосегаема за чара на Тара.

Странно, че тъкмо Мелани бе единствената, която прие брака на Тара с баща им, помисли си Робии. Точно тя се държа мило и продължи да живее под един покрив с нея, докато не приключи строежа на съседната къща.

Останахме най-добри приятелки и през цялото време в гимназията, – продължи Робии, прекъсвайки вътрешния си монолог. – Бяхме почти неразделни, майка ти и аз, дори и след като тя се омъжи за баща ти. Всъщност аз и бях шаферка на сватбата.

Робин си припомни Тара, изумително красива в сватбената си рокля втора ръка, за която бе платила самичка, застанала в гражданското до тъмнокосия, харизматичен Дилън Кембъл, типичното лошо момче, в което се бе влюбила, и за което се омъжи веднага след гимназията, въпреки неодобрението на родителите си. Или може би, точно заради това.

Скоро стана ясно, че родителите на Тара са имали основания да се притесняват от Дилън, който се оказа дори по-лош, отколкото някой си бе представял.

Насилието започна, когато Тара бе още бременна с Касиди и продължи, докато Дилън не бе вкаран в затвора за нахлуване с взлом през третата година от брака им. Тогава Тара се възползва от възможността и подаде документи за развод. Тя бе едва на двайсет и една.

Къде ли беше Дилън сега? Знаеше ли шериф Прескът за него? Дали пак не бе в затвора? Беше ли заподозрян? Той ли бе застрелял бившата си жена? Беше ли се опитал да убие собственото си дете?

Робин се обърна към шерифа и тъкмо се канеше да изкаже мислите си на глас, когато забеляза Мелани, току-що влязла в стаята, с развеселено изражение на лицето. Кога беше влязла? От колко време стоеше там?

— Моля те, не прекъсвай заради мен тази малка екскурзийка по пътеката на миналото – каза тя.

Още по-силен натиск по трахеята на Робин.

— Майка ти беше толкова красива – изрече тя, съсредоточена отново върху Касиди, стиснала ръката й. – Тя беше най-красивото момиче в Ред Блъф.

— „Беше“ е точната дума – измърмори Мелани, не съвсем тихо.

Очите на Касиди се отвориха широко.

— Мелани, за Бога.

Огромните кафяви очи на детето зашариха между Робин и Мелани, разширени още повече от тревогата.

— Здравей, дете – каза Мелани. – Знаеш коя съм аз, нали? Мелани. А това е Робин. Нея навярно не я помниш. Беше още съвсем малка, когато тя си отиде.

— Как се чувстваш днес? – попита шериф Прескът и се приближи от другата страна на леглото.

Касиди местеше поглед от едно лице на друго, но не проявяваше признаци, че ги разпознава, нито че разбира какво й говорят.

— Касиди – започна шерифът, – чуваш ли ме? Знаеш ли къде

си?

Момичето се втренчи в него, без да отговори.

— Ти си в болницата – продължи той. – Била си простреляна. Помниш ли това?

Никаква реакция.

— Можеш ли да ни кажеш какво се случи?

Касиди премести поглед от шерифа към Робин, после към Мелани.

— Касиди – повтори шериф Прескът, – можеш ли да ни кажеш кой ти причини това?

Очите на Касиди се извъртяха към тавана, после се затвориха.

— Може би трябва да си вървим – предложи Робин след няколко секунди. Въздухът в тясната стая бе станал твърде тежък. Трудно й беше да диша.

— Изглежда, ще трябва да опитаме отново утре – заключи шерифът.

Робин кимна, макар че последното нещо, което й се искаше, бе да се връща в болницата на следващия ден. Беше се надявала дотогава да е в автобуса обратно за Сакраменто и веднага след това на самолета за Лос Анджелис.

Явно, нямаше изгледи това да се случи, преди някои от въпросите на шерифа да намерят своите отговори. Вече се бе съгласила да го придружи до къщата на баща си на следващата сутрин, така че навярно щеше да се задържи поне още няколко дни. Може би дотогава Касиди щеше да бъде в състояние да им каже нещо.

При положение, че детето оцелее.

Кой би могъл да извърши такова ужасно нещо?

Робин бе гледала достатъчно телевизия, за да знае, че ако едно престъпление не бъде разкрито през първите четирийсет и осем часа, то най-вероятно никога няма да бъде разкрито. Как би могла да си тръгне, без да знае кой е виновният? Как би могла да напусне Ред Блъф, преди да разбере дали баща й ще преживее раните си?

А как би могла да остане?

В следващия миг стаята се завъртя и подът политна нагоре. Робин опита да се задържи за ръката на Касиди, но тя се изплъзна. Някъде в далечината чу гласа на шериф Прескът:

— Може ли тук да дойде сестра?

Последният глас, който чу, преди да изгуби съзнание, бе на сестра й:

— Винаги е била царица на драмата – заяви Мелани.