Лошата дъщеря

22

— Добре, кой иска питие? – попита Мелани веднага, щом влязоха в къщата.

— За мен бира. – Алек се отправи право към кухнята, сякаш не бяха минали почти шест години, откакто за последно бе тук, и това все още бе неговият дом.

— И за мен – присъедини се Блейк и пусна ключа на колата си върху масичката в антрето.

— Аз съм добре и така – каза Робии.

Само дето не беше добре. Бе обзета от мощна паник атака. С всяка стъпка тревожността забиваше остриетата си в гърдите й, разкъсваше сънната й артерия. Ако не внимаваше, щеше да почне да кърви пред всички.

— Извинете, отивам до банята.

— Добре ли си? – попита Блейк.

— Добре съм. Китайската храна… – Тя се втурна нагоре по стълбите. Чу люшкането на Ландън зад затворената врата на стаята му, докато бързаше към банята.

— По дяволите – измърмори и заключи вратата след себе си. По дяволите, по дяволите, по дяволите. – Добре. Успокой се. Дишай дълбоко. Ще се оправиш.

Обаче всеки път, когато се опиташе да диша, острите ками отново се забиваха в плътта й.

— Успокой се. Успокой се.

Но как можеше да се успокои, след като Алек отказваше да отговори на въпроса какво е правил в Ред Блъф в нощта, когато Тара е била убита, а баща им и Касиди – простреляни, което показваше най-малкото, че крие нещо? Как можеше да се успокои, когато единственият Том Ричардс от Ред Блъф, който се бе преместил в Сан Франциско, бе мъртъв от две години, а това на свой ред означаваше, че най-вероятно брат й и Том бяха едно и също лице? Как можеше да се успокои, когато по всяка вероятност Алек е бил един от стрелците?

Възможно ли бе?

Не, не беше възможно.

Мамка му. Мамка му. Мамка му

Наплиска лицето си със студена вода и се взря в отражението си в огледалото над мивката.

— Тъпа смачкана физиономия – промърмори и притисна длани към лицето си, мъчейки се да изглади издайническите следи на паниката си. – Алек не е направил това – заяви на отражението си тя. Не го е направил.

Сигурно имаше някакво разумно обяснение за отказа му да обясни своите действия.

— Какво? Какво обяснение би могло да има изобщо?

Мамка му Мамка му Мамка му.

— Мамка му! По дяволите!

На вратата на банята се почука.

Робин замръзна.

Още едно почукване, този път по-силно.

— Лельо Робин?

— Ландън? – Ландън? Отключи вратата и я отвори. Шокът да види племенника си, застанал от другата страна, временно прекрати паниката й.

Беше облечен в яркооранжева тениска с логото на Харли-Дейвидсън. Дългата му до раменете коса бе несресана и падаше над очите, които той заби в пода в мига, в който тя отвори вратата.

— Чух викане – измънка той, вторачен в босите си крака, подаващи се изпод протритите подгъви на твърде дългите му джинси.

— О, извинявай – каза тя като проследи погледа му. – Не исках да те стряскам. Аз… ударих си крака.

— Ох – произнесе Ландън, без да вдига очи. – Това боли.

— Да.

Той се обърна да си върви.

— Харесва ми тениската ти – бързо изрече тя.

Ландън се засмя и потупа логото.

— Харесваш мотори, а?

Никакъв отговор.

— Мога ли да те попитам нещо?

Той сви рамене и извърна поглед към стълбите.

— Онази нощ те видях да се возиш на мотор.

Ландън рязко вдигна глава, заби очи в нейните за половин секунда, после отново ги сведе към пода. Започна да се клати от крак на крак.

— Кой от познатите ти кара мотор?

Тишина.

— Аз познавам ли го?

— Казва се Дони.

— Дони Уорън?

— Той ми е приятел – изговори в брадичката си Ландън.

— Твой приятел – повтори Робин.

— Води ме на разходки с мотора му.

След полунощ?

— Мама казва, че всичко е наред.

— Звучи забавно. И къде ходите?

— В ранчото му. Той има коне. Аз обичам коне.

Робин кимна. Това бе най-дългият разговор, който бе провеждала някога с племенника си.

— Мога ли да те питам още нещо?

Ландън отново изви очи към стълбите.

— Забелязах, че прекарваш много време да гледаш през прозореца си.

Той пак взе да се клати напред-назад на пети.

— И се чудех… дали случайно не си гледал оттам… и през онази нощ… със стрелбата…

— Ландън? – провикна се от основата на стълбището Мелани. – Ти ли си там горе? Какво правиш? Слизай долу. Чичо ти Алек е тук.

— Ландън, видя ли нещо през онази нощ? – бързо го попита Робин.

Ала той вече й бе обърнал гръб и се спускаше по стълбите.

Робин постоя на прага на банята още няколко секунди, после отиде в стаята си и затвори вратата след себе си. Легна на леглото и се втренчи във вентилатора на тавана. В главата й като мухи се въртяха всякакви въпроси. Алек ли беше убил Тара? Той ли се бе опитал да убие баща им и Касиди? Дали пък не е бил Ландън? А може да са били Алек и Ландън заедно. Или пък Ландън и Дони Уорън. Може Мелани да е планирала цялата работа.

— Мамка му.

Какво семейство само.

Каква каша.

Защо самата тя не бе по-добре подготвена да се справя с такива каши? Нима не се сблъскваше почти всеки ден със семейни неразбории? Нали собствената й семейна история бе една от причините да стане терапевт?

Опита се да си представи какъв съвет би дала, ако на нейно място беше някой от пациентите й.

—Действайте стъпка по стъпка – би му казала тя. – Справяйте се с проблемите един по един.

А проблеми определено не липсваха: нейният гняв, разочарованието й, оправдателната й позиция при почти постоянните нападки на Мелани. Но може би всички тези проблеми бяха резултат от друг, по-голям – нейната вина.

За това, че не бе казала на майка си за изневерите на баща си.

За това, че бе изоставила майка си по време на болестта й.

За това, че бе изоставила най-добрата си приятелка.

За това, че бе допуснала, че Мелани е способна на убийство.

За това, че бе допуснала, че Ландън е способен на убийство.

За това, че бе допуснала, че Алек е способен на убийство.

— Вина, колкото цяла торба с лайна – изрече на глас Робин.

Поклати глава. Винаги бе казвала на пациентите си, че вината е ненужна емоция, чието единствено предназначение е да те държи залепен за миналото и да не ти позволява да се придвижиш напред. Повтаряла им бе, че е по-лесно и по-малко страшно да се чувстваш виновен, отколкото да направиш положителни промени в живота си. Беше ги уверявала, че вината е изход за страхливци.

— Наистина ли съм такава шибана страхливка? – запита се отново на глас.

Чу се леко почукване по вратата.

— Робин? – повика я тихичко Блейк.

Ами Блейк? – замисли се тя и се надигна в леглото. Дали той наистина бе човекът, за когото се представяше, или беше само една по-млада и по-лъскава версия на баща й? Можеше ли наистина да му се вярва?

— Робин? – повика я отново той, открехна вратата и влезе. – Извинявай. Спеше ли?

— Не.

Блейк се приближи и седна на леглото до нея. Матракът леко провисна под теглото му.

— Как е стомахът ти?

— По-добре. Какво става долу?

— Нищо особено. Брат ти реши, че ще спи в килера.

— В килера? Но там е бъркотия.

— Каза, че така му харесвало.

Робин погледна към прозореца срещу леглото и зърна отражението им в стъклото. Помисли си, че двамата си подхождаха.

— Мислиш ли, че вината е изход за страхливци? – попита тя.

Той изглеждаше озадачен от въпроса.

— Не съм сигурен дали изобщо разбирам какво означава това.

Тя се усмихна. Баща й никога не би си признал, че не разбира нещо.

— Нищо му няма на стомаха ми – призна си тя. – Получих паник атака.

— Досетих се, че може да е нещо такова. – Той стисна дланта й.

— Съжалявам.

— За какво?

— За това, че не ти казах истината, на първо място.

— Аз съм този, който ти дължи извинение.

— Мой ред е да питам за какво.

— Задето си мислех, че преувеличаваш, когато говореше за сестра си.

Робин се разсмя.

— Благодаря ти, че й каза „майната ти“.

— Удоволствието беше мое.

— В нейна защита, трябва да кажа, че не й беше лесно…

— Тя не се нуждае от твоята защита – сви рамене той. – Предполагам, че всеки си има своята история.

— Сигурно. – Робин помълча. – А каква е твоята?

Очакваше той да се засмее и да каже, че тя вече я знае, че общо взето се е радвал на сравнително лесен живот и редки привилегии. Беше умен и хубав. Семейството му беше богато и с връзки. Родителите му бяха разведени, наистина, но разводът бе културен и сега и двамата бяха женени отново и удобно установени на източния бряг, майка му в Ню Йорк, а баща му в Кънектикът. Знаеше, че има по-голям брат, който бе в чужбина, преподаваше английски в Китай, както и по-малък, но той починал от пристъп на астма на двайсет и няколко години. Бяха разговаряли за всичко това в началото на връзката си. Тя си мислеше, че понеже той рядко говори за семейството си, няма какво повече да каже.

Но не е трябвало да прибързва с този извод.

— Брат ми не почина от астма – заяви сега Блейк.

— Какво?

— Умря от свръхдоза кокаин в комбинация с хероин. Всъщност, следователят каза, че в кръвта му имало толкова много наркотици, че било същинско чудо, дето е оцелял дотогава.

— О, Господи. Много съжалявам. Защо не ми каза по-рано?

Той прокара длан през косата си.

— Не зная. Може би си мислех, че си имаш достатъчно грижи. Или, че ще се уплашиш от още едно прецакано семейство и ще избягаш. А може просто да не съм искал да се изправя лице в лице с това.

— Не си ми вярвал – тихичко разсъди Робин.

— Не, аз…

— Няма нищо. И аз не ти вярвах.

Той се усмихна тъжно.

— И какво ще правим сега?

Робин въздъхна дълбоко.

— Ще вземем решение да си вярваме. Иначе какъв е смисълът?

— Мислиш ли, че е толкова просто?

— Мисля, че трябва да бъде.

Той кимна.

— Разкажи ми за брат си – помоли тя.

— Отиде си толкова нелепо. – Думите изскочиха с такава лекота, сякаш от години бяха стояли на върха на езика му и само бяха чакали подтик. – Беше страшно чаровен, харизматичен пич. Което, предполагам, беше и част от проблема. Всичко винаги му се получаваше лесно. Никога не му се налагаше да полага усилия. Училище, работа, жени. Трябваше само да се усмихне. Един следобед някакъв филмов продуцент го забелязал на улицата и му предложил малка роля във филм. Главната актриса отива на парти, хваща си случаен мъж и почва да се натиска с него. Естествено, тя избира брат ми. Той ми разказа, че прекарали целия ден да се натискат на снимачната площадка, а цялата нощ – да се чукат в имението й с изглед към океана. – Блейк поклати глава при спомена. – Тоя тъп филм все още го въртят по телевизията от време на време. Не ме питай как се казва. Домашно парти? Парти край басейна? Колежанско парти? Нещо такова.

— Ти гледал ли си го някога?

— Да, веднъж. Но беше прекалено болезнено. Ясно личи, че е жестоко надрусан. Проклети наркотици.

Затова никога не взимаш дори аспирин и толкова се притесняваш, че пия валиум.

— Беше само на двайсет и четири, когато умря. Като малък имаше астма, затова родителите ми решиха да казват на всички, че е получил фатален пристъп. И аз почнах да използвам тази версия. Така беше по-лесно. – Блейк сплете длани, сякаш да покаже, че краят на историята наближава. – Както и да е, недълго след това родителите ми се разведоха, по-големият ми брат замина за Китай, а аз се посветих на кариерата си. – Той погледна Робин право в очите. – А после, една нощ с неохота се съгласих да придружа свой колега на някакво парти, и на кого мислиш, че се натъкнах? На любовта на живота ми.

Робин захлупи ръката му с дланта си.

На вратата се почука. Тя се обърна и видя Мелани на прага.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, но… – Мелани си пое дълбоко дъх.

Робин бавно се изправи на крака.

— Какво има?

Алек го няма.

— Какво искаш да кажеш с това, че го няма?

— Искам да кажа, че е откраднал колата на годеника ти и е изчезнал.

— Моля те, кажи ми, че това е някой от тъпите ти майтапи.

— Съжалявам, сестричке – сериозно произнесе Мелани. – Но този път изглежда, че майтапът е на наш гръб.