Лошата дъщеря

13

Робин си спомняше точния момент, когато за първи път бе заподозряла, че между Тара и баща й става нещо.

Беше Денят на благодарността и тя се бе прибрала от Бъркли вкъщи, за да прекара празника с измъчената си майка. Семейството бе насядало около масата в трапезарията, баща й в еди­ния край, Алек в другия, Тара, сгодена за Алек от почти цяла го­дина, седеше отляво на баща им, а Касиди беше до нея. Ландън седеше от другата страна на тясната дъбова маса, притиснат между Мелани и Робин, и рядко вдигаше глава от чинията си. Сара Дейвис, чието тяло бе разядено от рака, бе твърде слаба, за да стане от леглото. След две седмици щяха да я преместят в общинската болница „Св. Елизабет“. Четири месеца по-късно тя щеше да е мъртва.

Беше унило празненство, никой не се чувстваше особено благодарен. Пуйката, приготвена от Мелани, беше суха, картофеното пюре безвкусно, зеленият боб преварен, а червеният желиран десерт бе излят в банални формички. Почти не разговаряха, преобладаващите звуци идваха от периодичното тракане на приборите в обикновените бели чинии и грухтенето на Ландън от време на време.

— Е, разкажи ни за предметите, които учиш – осмели се да каже по едно време Тара.

— Страхотни са – отвърна Робин, благодарна, че някой е изразил интерес. – Искам да кажа, доста са трудни. Скъсвам се от учене, но научавам толкова много.

— Изглежда много вълнуващо – гордо заяви Тара. – Ще си имаме психолог в семейството.

— Какво е психолог? – попита Касиди.

— Някой, който задава множество безполезни въпроси и чака да им отговориш – отвърна Мелани. Тя вдигна чашата си. – Може ли някой, който не се е скъсал от работа, да ми налее още една чаша вино?

— Позволи на мен – каза баща им, взе бутилката с бяло вино от кофичката с лед и й напълни чашата. – Ами ти, Тара? Още малко вино?

— Не зная. Не съм сигурна дали трябва.

— Определено трябва – каза Грег Дейвис и й намигна. – Да ти капна съвсем мъничко?

Тара подаде чашата си с неочаквано срамежлива усмивка.

Тревожна вълна мина през Робин, докато наблюдаваше как баща й пълни чашата на Тара до средата. Вълната премина в спазъм, като от електрически удар, когато видя как, прибирайки бутилката обратно в кофата с лед, дланта му погали пръстите на най-добрата й приятелка.

Робин се отърси от неприятното усещане, пренебрегна инстинктите си и реши, че внезапната й тревожност се дължи на опита на Мелани да я подцени. Класически случай на пренасочване на чувства, както несъмнено би се изразил един от нейните професори в Бъркли.

— Е, как вървят нещата между теб и Тара? – попита тя Алек няколко дни по-късно. Връщаше се в Бъркли и брат й бе предложил да я закара до автогарата. – Всичко наред ли е? Разбирате ли се двамата? – Подхвърли въпросите небрежно, през рамо, сякаш намяташе тънък пуловер, докато Алек слагаше пътната й чанта в багажника на колата си. Беше купил безупречно поддържания червен шевролет с парите, спестени от работата за баща им през лятото, и тази кола бе неговата радост и гордост.

— Естествено, че се разбираме. Защо питаш?

— Само проверявам.

Бе проверила още веднъж на Коледа, когато двете с Тара излизаха от болницата, след като бяха навестили за кратко умиращата й майка.

— Чувствам се толкова безпомощна – бе признала Робин. Само да можех да направя нещо.

— Ти правиш всичко по силите си.

— Не и според сестра ми.

— Сестра ти е тъпа путка.

— Тара! – Робин се озърна да види, дали някой не е чул. – Не бива да говориш такива неща.

— Защо не? Истина е.

— Истината няма да те защити от Мелани.

— Нима? Е, дай да видим колко зле може да стане. Не ме е страх от нея.

— А би трябвало. – Робин стисна ръката на приятелката си. Чувстваше се късметлийка да има приятелка като Тара, беше благодарна, че двете скоро щяха да станат роднини. Със сигурност, неудобството, което изпитваше, бе изцяло в нейната глава, страничен ефект от вината, която носеше, задето бе изоставила майка си. – Е, какво става с теб и Алек? Скоро ли ще определите дата за сватбата? – Усети едва доловимо стягане на другата ръка под пръстите си.

— Как бихме могли? – попита на свой ред Тара. – Искам да кажа, при това положение на нещата…

Изречението й потъна в мълчание.

— Но нали всичко между вас двамата е наред? – настоя Робин. Все още сте лудо влюбени и така нататък?

— Всичко е наред – каза Тара и се извърна настрани.

Четири месеца по-късно Сара Дейвис беше мъртва, а след още два Тара отмени годежа си с брата на Робин.

— Каза, че не можела да се омъжи за мен – сподели Алек по телефона. Говореше толкова вцепенено, колкото без съмнение се чувстваше.

— Спомена ли защо?

— Само това, че чувствата й се променили и не можела да продължава повече така.

— Татко знае ли?

— Казах му тази сутрин на път за работа. Алек работеше за баща им на пълно работно време, откакто бе завършил гимназия, и обикновено отиваха в офиса заедно. Според Алек. Грег обикновено използвал това време да му се кара все за нещо, което Алек на шега наричаше свой „недостатък на деня“.

Това състояние на нещата бе рязко прекратено три месеца по-късно, когато баща им се върна уж от бизнес пътуване до Лас Вегас, придружен от новата си, но тъй позната булка. Алек незабавно напусна и работата си, и Ред Блъф. Следващата година той прекара в непрекъснато каране на скъпоценния си червен шевролет от единия край на страната до другия и обратно, докато не се установи най-накрая в Сан Франциско, където се хващаше на различни най-ниско платени работи.

Робин се бе върнала в Ред Блъф, само за да събере малкото си останали неща в къщата, кълнейки се, че никога повече няма да проговори нито на баща си, нито на Тара.

— Позволи ми само да ти обясня – умоляваше я Тара.

— Всичко е ясно.

Никога не съм очаквала това да се случи. Не сме го планирали.

— И все пак, ето докъде се стигна – възрази Робин. – Само не мога да разбера, как можеш да спиш корем до корем с човек, който може да ти бъде баща. О, чакай – той е мой баща. Сериозно ли искаш да ми кажеш, че си влюбена в него?

— Той беше толкова добър с мен. И с Касиди. Тя го обожава.

— Тя е дете. А ти си голяма. И така и не отговори на въпроса ми.

— Не си ми задала въпрос.

— Обичаш ли го?

— Той ще се погрижи добре за нас.

— Това не е отговор.

— Уважавам го. Възхищавам му се.

— Как може да го уважаваш и да му се възхищаваш, като знаеш що за копеле е?

— Сега е друг.

— Не е.

— Не е същият, както когато си била малка.

— Нима? Само ще ти напомня, че току-що избяга с годеницата на сина си! – Робин поклати глава при упоритата наивност на Тара.

— С Алек никога нямаше да се получи. Той е сладък и така нататък, но никога няма да стигне далеч. Той е момче, Робин. Касиди и аз… ние имаме нужда от мъж.

— Удивително – произнесе Робин. – Как го направи?

— Кое?

— Току-що видях устните ти да се движат, но чух гласа на баща ми.

Тара стана яркочервена.

— Наистина ли вярваш, че бракът ти с баща ми няма да доведе до абсолютна катастрофа? – попита я тогава Робин.

О, Боже, помисли си тя сега, при спомена за тези думи, последните думи към жената, която дотогава бе най-добрата й приятелка. Вкара колата на Мелани в алеята пред дома й и забеляза сянката на Ландън да изчезва от прозореца на горния етаж. Угаси двигателя и положи чело на волана. Пръстите й сграбчиха аметистовия пръстен, висящ на верижка около врата й. Остана така няколко минути, обгърната от горещия въздух, мъчейки се да забави бързото биене на сърцето си.

— Какво има? Лошо ли ти е? – долетя гласът на Мелани до прозореца на колата.

Робин прехапа долната си устна и спусна ръка до тялото си. Не бе чула кога сестра й се е приближила. Извади ключа и излезе от колата.

— Не, не ми е лошо.

— Нали не се молеше? – Мелани изглеждаше ужасена от мисълта.

— Не, не се молех.

— Е, да благодарим на Бог за това, – изкиска се Мелани на собствената си шега. – Защо тогава е тази навъсена физиономия? Не са ми се обаждали от болницата, затова предполагам, че баща ни е още сред нас?

— Няма промяна.

— А Касиди?

Изглежда добре.

— Какъв е проблемът тогава? Имаш вид, сякаш едно питие ще ти дойде добре.

— Защо просто не се поразходим малко?

— Ти искаш да се поразходиш? В тази жега? – Мелани прозвуча още по-ужасена. – Къде?

— Не зная. Наоколо, може би?

— Наоколо – повтори Мелани. – Вярно ли?

— Беше само предложение. Не си длъжна да идваш.

— Не, ще дойда да се поразходя. Обичам разходките. Тя направи знак на Робин да води. – След теб.

Робин тръгна надолу по алеята, като крадешком хвърли поглед на къщата на баща им в съседство. Отпред вече ги нямаше полицейските коли, но жълтата лента си стоеше.

— Предполагам, че вече са свършили с претърсването.

— Трябва ли и да разговаряме? – безизразно произнесе Мелани.

Нямаше тротоар, така че двете сестри вървяха по аварийната лента. Най-близката къща се намираше на не по-малко от осемстотин метра.

— Най-вероятно ще съжалявам за това – каза Мелани след няколко дълги секунди, – но явно нещо те тревожи. Ще ми кажеш ли какво?

— Тара споменавала ли е някога да се е натъквала на наш съученик от гимназията, когато е била в Сан Франциско?

Мелани поклати глава.

— Не помня такова нещо.

Познаваш ли някого от Ред Блъф, който да се е преместил там?

— Само нашия брат. Защо? Накъде клониш?

Сега бе ред на Робин да поклати глава. Нямаше желание да подклажда допълнително подозренията на Мелани. За да смени темата, тя разказа на сестра си за срещата си с Дилън Кембъл на паркинга на болницата.

— Това лайно – промърмори Мелани. – Но не бих казала, че появата му е кой знае каква изненада. – Тя подритна едно камъче. – Обзалагам се, че сега всички нищожества ще изпълзят от дупките си, предвкусвайки големите надници.

— Като стана дума за нищожества – поде Робин, – какво знаеш за Дони Уорън?

Мелани рязко спря.

— Кой?

— Дони Уорън. В града дочух клюка, че двамата с Тара може да са имали авантюра.

Това е огромна тъпотия – заяви Мелани. – А и едва ли бих го нарекла нищожество. – Тя тръгна отново толкова бързо, че Робин трябваше да подтичва, за да я настигне.

— Значи го познаваш?

— Срещала съм го няколко пъти. Видя ми се доста солиден човек.

— Мислиш ли, че той и Тара…?

— Абсолютно не. – Мелани поклати глава. – Той не беше нейният тип.

— А какъв беше нейният тип?

Мелани ритна друг камък. Стържещият звук наподобяваше този, който излезе от устата й.

— Да не е беден.

Покрай тях мина кола, поела в обратната посока, чиито пътници извиха вратове към тях. Двете сестри инстинктивно се обърнаха на другата страна.

— Аз се връщам – заяви Мелани, когато се приближиха на няколко метра от съседната къща. – Много е горещо. Ти, ако искаш, продължавай да се разхождаш.

— Не. – Пресякоха улицата. Робин изтри потта от врата и челото си. – Това е достатъчно мъчение за един ден.