Лошата дъщеря

5

— Е, ти да видиш. Самата тя се събужда – каза Мелани, седнала зад волана на колата си, докато Робин се надигаше на седалката до нея, оглеждайки се на всички страни. – Спокойно. Беше в безсъзнание само няколко минути.

Робин се загледа през прозореца към няколкото къщи на средната класа, разпръснати сред изобилието от празни парцели. Една улична табела поясняваше, че се намират на ъгъла на улиците „Саут Джаксън“ и „Лутер“. Завиха наляво и се отправиха на запад към улица „Паскента“.

— Колко от тези хапчета изпи, впрочем? – попита Мелани.

Явно недостатъчно, помисли си Робин и си припомни младата лекарка с къса, къдрава червена коса, чиито огромни зелени очи бяха първото нещо, което видя, когато се съвзе на пода в болничната стая на Касиди. Докторката й измери кръвното, прослуша й сърцето, после постави диагноза стрес и й предписа ативан. Робин изпълни рецептата веднага, щом напуснаха болницата. Тя изтича до аптеката, близо до часовниковата кула на главната улица, и веднага глътна две от миниатюрните бели хапченца без вода. През това време Мелани чакаше в колата. Последното нещо, което си спомняше, бе как сяда отпред в колата и се опитва да изключи съзнанието си от оглушителния глас на Ения по радиото, като затвори очи и си представи, че се носи по гръб в океана.

— Какво не си ли се друсала достатъчно в Бъркли, че да развиеш поносимост към подобни хапчета? – питаше сега Мелани.

— Мислех си, че това е целият смисъл да се ходи там.

Всъщност, Робин бе престанала да се друса, когато отиде в Бъркли, а паник атаките й бяха стихнали, щом се бе озовала на достатъчно разстояние от Ред Блъф. Дотогава дрогата бе част от ежедневието й. Няколко дръпвания, за да изкара деня, леко успокоително вечер, за да може да заспи.

Тара бе основният й доставчик.

Трябваше ли да каже на шериф Прескът за това?

— Не позна доктор Симпсън, нали? – говореше Мелани.

— Трябваше ли?

— Помисли. Червена коса, зелени очи, целият нос в лунички. Тя, разбира се, се мъчи да ги скрие под тонове грим.

— О, Боже мой! – възкликна Робин, когато смътно си припомни своя съученичка от гимназията, една година по-малка от нея и пълна двойничка на Ани[3]. – Това да не е по-малката сестра на Джими Кеслър, Арлийн?

— Омъжи се за Фреди Симпсън преди няколко години. Той беше председател на ученическия комитет в годината, когато аз завърших. Капитан на отбора по дебати. Същински всезнайко. Него няма как да не го помниш.

Робин поклати глава. Бе направила всичко възможно напълно да забрави Ред Блъф.

— Сега тя нарича себе си Арла.

— О, Боже – двете сестри се разсмяха от сърце. – Тя трябваше да се обади, да ме подсети.

— Вероятно моментът не й се е сторил подходящ за разговори. А може просто да се е притеснила.

— От какво ще се притеснява?

— Предполагам, че за някои хора убийството е притеснително. – Колата пресече улица „Паскента“ и продължи на запад.

Убийство, повтори наум Робин и претърколи думата в главата си, а приятното жужене от ативана смекчи ефекта й. Тара не просто умря. Тя бе убита.

— Някой съобщил ли е на родителите на Тара?

— Съмнявам се.

— Дали не трябва ние да го направим?

— Нямам представа къде можем да ги намерим. А ти?

Робин поклати глава, взряна във все по-пустия пейзаж зад прозореца. Помъчи се да си спомни родителите на Тара, но успя да възстанови само бегли образи. Тара никога не е била близка нито с майка си, нито с баща си, а те почти се отрекоха от нея, след като се омъжи за Дилън. Двамата се бяха разделили в годината, когато се роди Касиди и не след дълго бащата на Тара избяга във Флорида с фризьорката си, а майка й се присъедини към някаква религиозна секта и изчезна в пустошта на Орегон преди десетина години. Кой знае дали бяха живи изобщо?

Почти сме си у дома – обяви ненужно Мелани, щом зави по улица „Уолнът“.

Отвращението на Робин бе толкова силно, че едва потисна импулса си да отвори вратата и да скочи навън, въпреки ативана. Май трябваше да отседна в хотел, мина й през ума. Но вече бе решила, че това пътуване, макар и непланирано и неприятно, й предоставяше добра възможност да преодолее стените между себе си и сестра си, колкото и високи да бяха те. А и Мелани бе категорична, че ако Робин отседне другаде, а не в семейния дом, щяха да плъзнат клюки и пресата щеше да я преследва. Във всеки случай тя нямаше да остане дълго тук, а и така щяха да окажат поне някакъв контрол над ситуацията.

Докато се придвижваха на север, разстоянията между къщите нарастваха. След по-малко от минута завиха по улица „Лари“. Появи се огромна къща от дърво и стъкло, заградена от жълта лента, указваща, че това е местопрестъпление и предупреждаваща любопитните да стоят настрани. На дългата алея, водеща към тройния гараж, имаше паркирани две полицейски коли и бял микробус.

— Ето я и нея – обяви Мелани и забави колата. – Как беше – „Моят дом, моята крепост“?

— Определено изпъква.

— Мисля, че това е била целта.

— Огромна е.

— Повече от седемстотин квадратни метра.

Което сигурно я прави най-голямата в Ред Блъф, помисли си Робин. Повечето къщи в района бяха четири пъти по-малки и струваха частица от онова, което бе струвало да се построи този замък, изчисли Робин. Къщата се намираше насред един акър земя и направо изкушаваше някой да дойде и да я обере.

„Така им се пада като построиха най-голямата шибана къща в града“, припомни си думите на брат си. Робин разсеяно се почуди кога ли я е виждал, но мисълта й се изплъзна така бързо, както се бе и появила.

— Наеха някаква прочута декораторка от Сан Франциско и вътре всичко е много скъпо – каза Мелани. – Скъпо и тъпо, ако питаш мен. – Тя ускори колата. – Но разбира се, никой не ме попита. – Тя зави по дългата алея към далеч по-малката съседна къща. – Дом, скъп мой дом. – Угаси двигателя и тъкмо се канеше да отвори вратата, когато спря и се извърна към Робин. – Готова ли си, или имаш нужда да се аклиматизираш?

Робин се взря в двуетажната къща, в която бе израсла, и се помъчи да си спомни поне един щастлив миг между тези стени. С изненада се сети за няколко такива, почти всичките, свързани с майка й. Но дори и тези спомени бяха отровени от факта, че мозъкът на майка й бе така разяден от рак през онези последни седмици, когато Робин се върна от Бъркли, за да бъде с нея, че тя нямаше никаква представа коя е дъщеря й.

Всичките й други щастливи спомени включваха Тара: как един следобед след училище води новата си приятелка у дома да я запознае с родителите си, които останаха също толкова впечатлени от лъчезарната натура на Тара, колкото и Робин; как двете си споделят младежки мечти и надежди в стаята й на горния етаж, а по-късно се опитват да замаскират мириса на току-що изпушения джойнт, пръскайки щедро от парфюма „Ейнджъл“ на майка й; гордостта й, когато остроумните забележки на Тара оставяха Мелани безмълвна; вълнението й, когато за пръв път пое в ръце новороденото бебе на Тара; облекчението й, когато Тара сподели, че е решила да напусне Дилън; радостта й, когато седяха около масата в трапезарията пет години по-късно и Тара и Алек обявиха годежа си, наивната й вяра, че сега вече ще си има истинска сестра. „Тази жена може и да ти дойде малко в повече, спомни си думите на баща си към брат й. Тя е същински малък фойерверк

Нито Робин, нито Алек предполагаха тогава, че един ден този малък фойерверк ще експлодира в лицата им.

Дотук с щастливите спомени, помисли си тя. Отвори вратата и стъпи върху чакъла на алеята, при което в гъстия въздух се надигна облаче прах като пушек. Стоеше вторачена в старата къща, чиято бяла облицовка изпитваше остра нужда от боядисване, а потъмнелият фурнир бе явно следствие от продължителното строителство в съседство.

Въпреки това къщата успя да предизвика тръпки по цялото й тяло. Четири спални – пет, ако се броеше и миниатюрният килер до кухнята. Брат й си бе заплюл това място, след като синът на Мелани стана твърде голям, за да спи в една стая с нея и момчето се премести в спалнята на Алек. Робин още чуваше ритмичното потракване на стола на Ландън, докато той маниакално го клатеше напред-назад върху дървения паркет в продължение на часове всяка нощ.

Тя вдигна очи към прозореца на тази стая и се стресна от една тромава фигура, взираща се обратно в нея.

— Боже мой. Кой е това?

Мелани тъкмо изваждаше куфара на Робин от багажника и отговори, без да си дава труда да се обръща.

— Кой мислиш, че е?

— Ландън ли?

— Не, Джордж Клуни. Разбира се, че е Ландън.

Робин му помаха. Тромавата фигура тутакси изчезна.

Тя последва Мелани към входната врата.

— Той разбира ли какво става? – Опита се да вземе куфара си от Мелани, но тя го стисна и не позволи.

— Разбира. Това, че е аутист, не означава, че е идиот.

— Казвал ли ти е нещо по този повод?

— И какво да ми каже? – Мелани пусна куфара на бетонната площадка пред вратата и затършува в чантата си за ключа.

Робин погледна към полицейските коли в съседство.

— Шерифът наистина ли го смята за заподозрян?

— Кой би бил по-удобен от смахнатото съседско момче? – Мелани намери ключа и ядосано го напъха в ключалката. – Нали се сещаш каква слава ще пожънат, ако успеят бързо да приключат с това? Каква огромна публичност: шериф от малко градче разрешава колосално престъпление. Само си представям корицата на „Пийпъл“ и как „Дейтлайн“ и „48 часа“ се бият за ексклузивно интервю. Няма ли този задник Прескът да иска да е в центъра на всичко това?

Шериф Прескът не бе оставил впечатление у Робин, че е задник, но тя предпочете да запази мнението за себе си и последва Мелани в антрето.

Сякаш никога не я беше напускала тази къща.

Слава на Бога за ативана, каза си. Само той я държеше на крака.

Мелани пусна ключовете си на малката масичка вляво от вратата и се отправи към стълбището в средата на централното фоайе.

— Ландън – провикна се тя. – Ела да кажеш здрасти на леля си, която не си виждал отдавна. Ландън – викна отново, след като той не се появи. Тя се извърна към сестра си. – Е, как ти се вижда?

— Изглежда ми същата – отговори Робин, без да я погледне.

— Направих някои промени, когато татко се изнесе. Разбира се, не можех да си позволя кой знае какво. Не че имам право да се оплаквам, де. Той ми остави всичките стари мебели.

Да не говорим, че те остави да живееш без наем в дома, който подсигури за теб и сина ти в продължение на осемнайсет години.

— Когато се преместиха, татко и Тара си купиха изцяло нови вещи. Е, те нямаха друг избор, наистина. Нищо тук не беше подходящо, пък и Тара искаше „да сложи свой отпечатък върху всичко“, както сама се изрази. Предполагам, че й бе писнало да живее с „отпечатъка“ на мама. Не бих казала, че я виня. И на мен самата взе да ми писва. Искаш ли нещо за пиене?

— Чаша вода, може би.

— Нямам никакви луксозни бутилки вода, каквито сигурно харесваш.

— Става и от чешмата.

— Е, знаеш къде е кухнята. Обслужи се. – Мелани отново се извърна към стълбището. – Ландън, слизай веднага!

Робин бавно заобиколи дървеното стълбище и тоалетната на долния етаж и се насочи към кухнята в дъното на къщата. Погледна набързо към всекидневната вляво и трапезарията вдясно, за да не си даде време да забележи познати обекти. Насочи се право към мивката, изобщо не вдигна очи към прозореца отгоре с гледка към задния двор, завъртя кранчето на студената вода и се пресегна към шкафа отдясно за чаша. Напълни я с вода, изпи я, изплакна я и я постави в съдомиялната.

— Знаеш ли, че не е добре да изплакваш нещата, преди да ги сложиш, – обади се някъде зад гърба й Мелани. – Остава филм.

— Не знаех.

— Мислех, че терапевтите знаят всичко.

— Значи не съм много добър терапевт.

Мелани сви рамене, сякаш приемаше признанието на Робин.

— Къде е Ландън? – попита Робин. – Мислех, че ще слезе.

— Явно, не. Гладна ли си?

— Всъщност, не.

— Обикновено вечеряме около шест. Рано ли ти е?

— Шест часа звучи добре.

— Няма да е кой знае какво. Най-вероятно нещо пикантно задушено. Нали не си вегетарианка?

— Не. Задушено е добре.

— Е, не е добре. Но Ландън го обича, така че ще трябва да се примирим. Искаш ли да се качиш горе, да се настаниш, да се отпуснеш?

Да се отпусна? Майтапиш ли се? Никога в живота си не съм се чувствала по-малко отпусната.

— Разбира се.

— В старата ти стая. Всъщност, тя беше на Касиди, преди да се преместят в новата къща. Сега пак е твоя. Май кръгът се затвори. – Тя погледна към Робин, явно изненадана, че все още е тук. – Нали нямаш нужда от мен да ти показвам пътя?

— Мисля, че ще се справя.

— Можеш да подремнеш преди вечеря – каза Мелани, докато Робин излизаше.

— Благодаря. Май така и ще направя.

— Добре. Имаш нужда. На нищо не приличаш.