Лошата дъщеря

11

— Мога ли да те попитам нещо? – обърна се Робин към сестра си, докато вечеряха.

Мелани вдигна очи от чинията си с остатъка от задушеното.

— Изплюй камъчето.

— Защо остана тук? Защо не се махна, след като татко се ожени за Тара?

— И къде щях да отида? – попита Мелани. – Без перспективи, без снобарска диплома и с дете аутист? – Тя погледна към Ландън, който седеше насреща й и загребваше от манджата лъжица след лъжица, приковал поглед в чинията си. – Да ида в Сан Франциско да търся Алек ли? Или в Лос Анджелис при теб? Обзалагам се, че щеше да изпаднеш във възторг. – Тя се облегна назад и остави вилицата си на масата. – С това, което припечелвах в „Тили“, не можех да си позволя собствено жилище, а татко даде ясно да се разбере, че не е склонен да плаща наем за апартамент, когато тук имаше предостатъчно място за мен и Ландън. Тара не бе във възторг, естествено. Тя не си бе представяла нещата точно така, което да си призная, ми достави удоволствие. Обожавах да я гледам как се гърчи. Опита се да накара татко да си промени решението, но доста бързо разбра кой командва тук. Както и да е, минали работи. В крайна сметка успя да го убеди да построи това чудовище в съседство.

Телефонът на Робин иззвъня. Тя бръкна в джоба си и погледна кой я търси.

— Блейк – съобщи на глас. – Годеникът ми – поясни на Ландън, който не бе произнесъл и дума, откакто се бе присъединил към тях.

— Никакви телефони на вечеря заяви той, преди Робин да успее да отговори на обаждането.

Робин се втренчи в племенника си, толкова поразена да чуе, че говори нещо, че отначало не обърна внимание на гнева в гласа му.

— Ще ми отнеме само половин секунда. Ще му кажа, че ще му звънна по-късно.

— Никакви телефони на вечеря – повтори Ландън, този път по-силно.

Робин побърза да мушне обратно телефона в джоба си. Чу го как иззвъня още четири пъти, после се включи гласовата поща.

— Извинявай. Не исках да те дразня.

— Ще му мине – каза Мелани.

Робин преглътна една хапка.

— Е, Ландън – подхвана тя, решена да се възползва от внезапното му желание да общува, – майка ти каза ли ти, че видяхме твоя приятел Кени в болницата днес?

Ландън не каза нищо. Единственият знак, че е чул въпроса, бе че почна да тропа още по-нервно с крак под масата.

— Той ни каза, че ти си го помолил да види как е Касиди.

Ландън почна да цъка с език.

— Шерифът не искаше да го пусне – продължи Робин, – но съобщи за това на Касиди и аз съм сигурна, че тя оцени твоята загриженост. – Робин лъжеше. В действителност Касиди не бе казала нищо, когато й съобщиха за посещението на Кени. – Беше много мило от твоя страна.

Телефонът в джоба й отново почна да звъни.

Мамка му, каза си тя.

Честна дума, само две секунди ще ми отнеме…

— Никакви телефони на вечеря! – Ландън удари по масата с две ръце, тялото му почна да се клати напред-назад.

— Може да е нещо важно – заяви Робин, извади телефона от джоба си и го вдигна до ухото си. – Ще ида да говоря в другата стая.

— Никакви телефони на вечеря! – Ландън скочи от мястото си и се хвърли към телефона в ръката й.

— Чакай! – извика Робин, но той го изтръгна от нея. – Какво правиш? Спри!

— Никакви телефони на вечеря! – И той запокити телефона й към отсрещната стена.

Робин с ужас видя как апаратът се разби и парчета пластмаса се разхвърчаха по кухненския под.

— Никакви телефони на вечеря! – Думите отекнаха по степите, когато Ландън се втурна навън от кухнята.

Секунди по-късно Робии чу външната врата да се отваря, после да се затръшва.

— Май въпросът се реши – обади се Мелани.

Първото нещо, което Робин направи на следващата сутрин, бе да вземе назаем колата на Мелани и да слезе в центъра, за да си купи нов телефон.

Мелани отказа да я придружи. Ландън все още си стоеше в стаята, след като предната нощ бе останал навън дълго след полунощ. Остатъкът от нощта той бе прекарал, клатейки се на стола си, докато Робин лежеше будна в леглото, заложница на ритмичната му обсесия, и се чудеше къде ли бе ходил той.

— Ще се върне – каза само Мелани и повдигна рамене, в отговор на притесненията на Робин. После се бе прибрала в стаята си да гледа телевизия.

Робии бе опитала да се обади на Блейк по стационарния телефон в кухнята, но той не вдигна. Нито отговори на двете съобщения, които тя остави на гласовата му поща, преди да си легне. Бе задрямала за кратко, но се събуди, щом Ландън се върна, и когато най-накрая заспа към пет часа сутринта – благодарение на двете таблетки ативан, които взе от отчаяние един час по-рано, – една малка змия пропълзя от някакъв кошмар и я захапа за врата. Въображаемата отрова я държа будна до седем часа сутринта, когато най-сетне стана от леглото, изтощена и леко замаяна от лекарствата.

Главната улица бе изненадващо натоварена в десет часа сутринта през делничен ден. Робин се бе отказала да закусва вкъщи, за да не рискува още един неприятен сблъсък с Ландън. Вместо това предпочете да се отбие в местния „Старбъкс“. На опашката пред нея имаше две жени в еднакви розови униформи на служителки в салон за красота и един мъж в бизнес костюм, наврял лице във врата на придружителката си. Зад Робин чакаха две млади жени и си шушукаха.

— Бях на тяхното парти за освещаването миналата седмица, казваше едната. – Само да беше видяла мястото…

Робин леко се извърна, преструвайки се, че иска да види часовника на стената, за да се опита да ги познае. И двете бяха малко под трийсетте, косите им вързани на конски опашки и облечени в маркови екипи за тренировка. Нито една от тях не й се стори позната. Когато отново се обърна напред, Робин улови погледа на някакъв мъж пред витрината отвън, с лице, притиснато към стъклото, засенчил с една ръка очите си. Нещо в него й се стори познато, макар да не можеше да различи чертите му. Мен ли гледаш? Познавам ли те?

Не ставай глупава, смъмри се тя. Това, че някой зяпа през витрината, не значи, че гледа теб. Най-вероятно иска да види колко е дълга опашката. Стават параноичка.

— Чух, че е имало проблеми в рая – каза жената пред нея на мъжа, наврян във врата й.

— Един приятел ми каза, че я е видял да си гука с Дони Уорън няколко дни преди убийството – отвърна мъжът. – Носят се слухове, че са били нещо повече от приятели.

— Мислиш, че той има нещо общо със случилото се ли?

Мъжът сви рамене.

— Не бих се изненадал. Той е странна птица.

Кои са тези хора? – запита се Робин. И кой, по дяволите, е Дони Уорън?

— Извинете – каза някой.

Робин усети, че някой я докосва по рамото и се обърна.

— Вие сте наред – каза една от опашатите жени зад нея и посочи тезгяха.

Младият служител в униформа я гледаше очаквателно.

— Какво да бъде?

— Мокачино и мъфин с червени боровинки – каза Робин толкова тихо, че той не я чу и се наложи да повтори поръчката си.

— Боя се, че мъфините с червени боровинки свършиха току-що.

— Някакъв друг тогава. Вие изберете.

— На мен любими са ми мъфините с масло и сини боровинки – предложи с озъбена усмивка той.

— Добре. Защо не?

Тя плати и се дръпна настрани, дъвчейки гадния мъфин, докато чакаше мокачиното си.

Външната врата се отвори, вътре влезе някаква жена и се упъти към опашката. Внезапно тя спря рязко.

— Робин? – Едновременно въпрос и възклицание. – Боже мой! Горкичката. Знаех си, че ще се върнеш. Как си?

Робин разпозна дрезгавия глас на Санди Грант, преди да зърне лицето й, което бе значително наедряло от последния път, когато я бе видяла. Макар да бяха завършили гимназията на Ред Блъф едновременно, и да бяха посещавали едни и същи класове, двете никога не се сприятелиха, така че Робин бе доста скептична относно нейната загриженост. Тя преглътна бучката тесто, която дъвчеше, но една боровинка се залепи на небцето й.

— Добре съм. А ти?

Санди очевидно се изненада от въпроса.

— Аз ли? Аз съм добре. Е, пак съм бременна. Очевидно. За четвърти път. Убийствената сперма на Джейсън поразява отново! – Тя се засмя, после се намръщи, сякаш догадила се, че усмивката й е неуместна. – Какво става с баща ти? Той ще се оправи ли?

— Не зная. – Робин се огледа наоколо притеснено, мъчейки се да отлепи боровинката от небцето си с език. Гласът на Санди бе привлякъл вниманието на всички и погледите им бяха приковани в нея.

— Цялата работа е толкова смахната – не спираше да говори Санди. – Не мога да повярвам, че Тара е мъртва. Полицията има ли някаква представа кой го е извършил?

Отвсякъде се понесе шепот, като внезапен летен бриз.

„Коя е тя?“

„Трябва да е другата дъщеря.“

„Колко е слаба.“

— Чух, че малката Касиди все още е в критично състояние. Горкото сладурче – каза Санди, точно когато Робин най-накрая успя да отлепи упоритата боровинка. – Знаеш ли кога ще е погребението на Тара?

— Не. Аз… – С крайчеца на окото си Робин забеляза насочени към нея телефони. Тя вдигна ръка да закрие лицето си от издайническите щракания на любопитните камери.

— У Мелани ли си отседнала? Тя сигурно не е на себе си. Искам да кажа, колко може да понесе човек, да не говорим за това нейно момче… Вярно ли е, че е заподозрян?

— Едно мокачино – чу се вик иззад тезгяха.

— Моето! – Робин нетърпеливо се пресегна да го вземе.

— Вие ли сте Робин Дейвис? – попита някой. – Сигурно не ме помните, но…

— Не, съжалявам. – Тя грабна мокачиното си и излезе, без да се обръща назад.

— Е, това беше доста невъзпитано – чу да казва Санди, докато вратата се захлопваше зад гърба й.

Когато Робин влезе в магазина на „Т-Мобайл“ в края на улицата, двама души чакаха ред да бъдат обслужени. Слава Богу, не познаваше никой от тях, нито пък младите продавачи, макар да се запита, дали пък те не познаваха Ландън. Докато стоеше на опашката, тя положи всички усилия да не мисли за снощния инцидент с племенника си, което разбира се доказваше, че не мисли за нищо друго.

— Мале – възкликна служителят, когато му показа разбития си телефон. Според картата на гърдите му, той се казваше Тони.

Какво му се е случило?

— Изтървах го.

— В някой кладенец ли?

Робин набързо си избра нов телефон и избухна в порой сълзи на благодарност, когато Тони й каза, че ще може да запази стария си номер.

— Мале – каза той, – май много сте харесвали този номер.

Тя бършеше сълзите си, когато забеляза някаква сянка на мъж пред витрината на магазина. Дали не беше същият, който се взираше в нея през витрината на „Старбъкс“?

— Кой е този? – попита тя Тони.

Тони обърна поглед към улицата.

— Кой?

— Онзи мъж – започна тя, но млъкна, като осъзна, че там няма никой. Значи, не само си параноичка, но и ти се привиждат разни неща.

Никакъв ативан повече, скъпа, реши на излизане от магазина. Ти си силна. Владееш се. Нямаш нужда от него. С преувеличена решителност тя бръкна в чантата си и импулсивно метна малкото пластмасово шишенце с останалите хапчета в боклукчийското кошче на ъгъла, заедно с празната си чаша от кафе. Тутакси съжали за решението си. Докато се мъчеше да си представи как да извади шишенцето оттам, погледът й попадна на яркожълтата вестникарска будка наблизо.

крещеше заглавието на първа страница на „Ред Блъф Дейли Нюз“. Отдолу се мъдреше снимката на Грег, Тара и Касиди, която скриваше сейфа в кабинета на баща й. Тара Дейвис умира от раните си; дъщеря й Касиди остава в критично състояние, гласеше коментарът отдолу.

Робин съжали, че бе изхвърлила хапчетата и забърза по улицата, където бе паркирана колата на Мелани. Чувството на тревожност я следваше по петите като вярно куче.

— Извинете, госпожице Дейвис – чу някой да й подвиква, докато отключваше колата.

Робин инстинктивно извърна глава. Някакъв мъж с фотоапарат, застанал на по-малко от три метра от нея, яростно щракаше снимка след снимка.

Същият ли е, който ме наблюдаваше по-рано? – запита се тя, докато той не спираше да я снима.

— Махнете се от мен! – изкрещя Робин. Бързо се шмугна в колата с наведена глава и потегли. Даде газ надолу по улицата, почти без да вижда какво има пред нея. Не спря, докато не стигна до паркинга на болницата.

Веднага забеляза двете полицейски коли на същото място като преди и се зачуди дали изобщо си бяха тръгвали оттук. Остави двигателя включен, извади новия си телефон от чантата и набра номера на офиса на Блейк.

— Добре – каза си, – стегни се. – Важно беше да звучи овладяна.

Или поне с всичкия си.

Отсреща вдигнаха на второто позвъняване.

— Офисът на Блейк Ъптън. Говорите с Кели.

Робин разпозна надутия тон на асистентката на Блейк още преди тя да се представи. Представи си калифорнийската красавица със златистата коса и бездънни сини очи, как държи в ръце някаква искова молба и същевременно се мъчи да намести задника си в скута на Блейк.

— Блейк там ли е?

— Не, съжалявам. Цял ден е зает със срещи. Вие Робин ли сте?

Робин така се изненада да чуе името си от устата на младата жена, че за миг остана безмълвна.

— Робин? – повика я отново Кели.

— Да, аз съм Робин.

— Блейк ми каза какво се е случило. Само исках да кажа, че много съжалявам.

— Благодаря.

— Има ли нещо ново? Хванаха ли извършителя?

— Нищо ново – отговори едновременно и на двата въпроса Робин. Ще кажете ли на Блейк, че съм се обаждала, моля?

— Разбира се. И, Робин…

— Да?

— Молитвите ни са с вас.

Молитвите ни?

— Благодаря. – Робин затвори и метна телефона обратно в чантата си. – Нашите молитви?

Някой почука по страничния прозорец.

Робин рязко извърна глава натам.

От другата стана на стъклото се показа лице на мъж с лукава усмивка.

Позна го моментално, макар да бяха минали десет години от последната им среща. Беше още по-красив, отколкото си го спомняше.

— Ти ме следиш – заяви тя, след като смъкна прозореца и се взря в морскосините му очи с невероятно дълги момичешки мигли. Изключи двигателя и излезе от колата в сауната навън.

— Така е – призна бившият съпруг на Тара, Дилън, и се ухили широко с усмивката си на лошо момче. – Ще получа ли прегръдка? – Той протегна ръце към нея, с ясно очертаващи се мускули под морскосинята тениска.

Предполагам, че си имал много време да тренираш в затвора, помисли си Робин, без да откликва на предложената прегръдка.

— Ще ми кажеш ли защо ме следиш?

— Стори ми се добра идея – той си прибра ръцете, явно наслаждавайки се на неудобството й.

— Сбогом, Дилън.

— Добре, добре – каза той. – Истината е, че нямах намерение да те следя. Но когато те видях в „Старбъкс“, си казах, защо пък да не видя какво се каниш да направиш.

— Добре, ето, вече видя.

— Вече видях.

— И можеш да си вървиш.

— Без да видя дъщеря си?

Робин замръзна.

— Шегуваш ли се?

— Не ми се струва най-доброто време за шегички.

— Ти не си виждал Касиди от… колко години?

— Ами, знаеш, бях малко зает.

— Беше в затвора – поправи го Робин.

— Ти пък, все да намериш кусур. – Той се засмя широко и на бузите му се образуваха трапчинки. – Както и да е, какво значение има къде съм бил? Важното е, че сега Дилън Кембъл е тук.

Робин сведе поглед в краката си, за да прогони образа на красивото лице на Тара, обезобразено от юмруците на Дилън.

— За какво те затвориха този път?

— Този път ли – повтори той. – Ох, ами да. Този път май си го заслужих. За нападение. Нищо особено. Излежах две години.

— И си на свобода от колко?

— Три месеца. Перфектно съгласуване на времето, не мислиш ли?

— Перфектно съгласуване за какво?

— Моето момиченце има нужда от мен.

— Ти си последното нещо, от което има нужда.

— Тя току-що загуби майка си.

— Ти нямаш нищо общо с това, нали? – попита Робин, като успя да изненада и двама им с въпроса си. Усети, че гласът й потрепери и се озърна към входа на болницата. Сега би бил наистина идеалният момент да се появи шериф Прескът.

— Аз ли? Разбира се, че не. Как можа да ти хрумне такова ужасно нещо?

Робин поклати глава.

— Убедена съм, че шерифът няма търпение да те разпита къде си бил в онази нощ.

— Аз ще се радвам повече да си поговоря с него – изсмя се Дилън. – Наистина ли допускаш, че съм толкова глупав, та да си покажа красивото лице наоколо, ако имах каквото и да било общо със случилото се?

— Никога не бих подценила глупостта ти.

Той се ухили.

— Добре, де. Май и това съм си го заслужил. Но защо, по дяволите, бих застрелял собственото си дете? Искам да кажа, да застрелям Тара и баща ти, това е едно. Но собствената ми кръв и плът? Би трябвало да съм някакво чудовище.

— Ти си чудовище.

— Вече не. Промених се, Робин. Готов съм да стана истински баща на това момиченце.

— Колко благородно. И фактът, че Касиди може да се окаже с много пари, ако баща ми умре, няма абсолютно нищо общо с този внезапен порив да станеш родител?

— Абсолютно нищо общо – повтори той. – Дори не ми е хрумвало.

— Рядко ти хрумва каквато и да било мисъл.

Усмивката в ъгълчетата на устните му замръзна.

— Ще влизаме ли?

— Аз ще влизам – заяви Робин. – А ти можеш да вървиш по дяволите. – Тя го отблъсна и се насочи към входа.

— Пак ще се видим – подвикна след нея той.