Лошата дъщеря

17

Не можеше да спре да го гледа.

Вървяха надолу по пътя, по същия маршрут, по който бяха поели предишния ден със сестра й. На всеки няколко секунди Робин го поглеждаше крадешком, само за да се увери, че наистина бе там, че не беше плод на развинтеното й въображение.

Бяха разменили едва няколко изречения, откакто бе слязла от колата. Искаше й се да се хвърли в прегръдките му и да покрие красивото му лице с целувки, ала нещо в твърдата му поза, в положението на челюстта му, в безизразния му поглед, я бе спряло и накарало да пази дистанция. „Слава Богу, че си тук“, щеше й се да извика.

— Какво правиш тук? – попита вместо това и го прегърна толкова непохватно, че устните на Блейк се разминаха с нейните и се плъзнаха отстрани по косата й.

— Наистина ли трябва да питаш?

— Доколкото разбирам, това е годеникът – отбеляза Мелани, без да чака да я представят, подмина ги и се отправи към вратата.

— Приятно ми е да се запознаем – подвикна след нея Блейк.

— Кога пристигна? – попита Робин.

Той си погледна часовника.

— Преди около половин час. Почуках, но никой не ми отвори. Поколебах се дали да не дойда в болницата, но реших, че нищо не пречи да почакам и тук.

Робин вдигна очи към стаята на Ландън и го видя да се взира в тях от прозореца на втория етаж.

— Сигурно си се опекъл на тази жега.

— Добре съм. Как е баща ти?

— Не е добре.

— Съжалявам.

— Обаче Касиди изглежда се възстановява, и това е нещо. – Робин погледна към къщата на баща си, оградена от жълтата полицейска лента. – Това е къщата…

— Така си и помислих.

— Извинявай. Предполагам, че е очевидно. – Толкова, колкото и дистанцията помежду ни, мина й през ума.

— Не е нужно да се извиняваш.

Откога бяха станали толкова сковани, толкова официални един с друг? Робин усети струйка пот да се стича по врата й, но Блейк изглежда беше наред. Както винаги, той изглеждаше страхотно с чистата си синя риза и панталони в цвят каки.

— Държиш ли се? – попита той.

— Аз ли? Добре съм.

— Изглеждаш изтощена.

Робин вдигна ръка към косата си, сякаш разчорлените й къдрици бяха източникът на умората й.

— Жаден ли си? Искаш ли да влезем вътре, да пийнеш нещо студено?

— Не, добре съм. Предпочитам да се поразходя, да се поразтъпча, ако не възразяваш.

— Разходка звучи чудесно.

Робин закрачи по дългата алея, Блейк я настигна и тръгна редом с нея. Тя жадуваше да хване ръката му, да го привлече към себе си, но се задоволи със случайното докосване на дланта му, докато вървяха. Приличаме на непознати, помисли си тя.

И може би бяха точно такива.

— Май си шокирана от присъствието ми – каза той след няколко минути напрегнато мълчание.

— Май да.

— Защо това те изненадва?

Въпросът я завари неподготвена. Може би, защото не сме разговаряли от дни. Може би, защото не отговори на нито едно от съобщенията ми.

— Не ми каза, че идваш – избра най-неангажиращия отговор тя.

— А ти не ми каза, че заминаваш – изтъкна той.

— Какво? – Защо той повдигаше тази тема сега? – Обадих се в офиса ти – напомни му тя.

— И си оставила съобщение на секретарката ми. Казала си й, че се налага да се прибереш у дома, поради спешен случай в семейството.

— Което бе самата истина.

— Но също така, доста меко казано, не мислиш ли?

— Да, добре. Но тогава всъщност не знаех какво точно се е случило и не исках да те тревожа…

— Искаш да кажеш, че си мислила и за мен?

— Ами, не, предполагам, че за нищо не съм мислила. – Какво става? Защо водим този разговор? Защо имам чувството, че трябва да се оправдавам? – Добре. Виж. Може би трябваше да настоявам да говоря с теб, преди да тръгна. Съжалявам, ако съм накърнила чувствата ти, но няколко пъти разговаряхме оттогава насам, и…

— Мислиш, че става въпрос за наранени чувства? – прекъсна я той.

— Честно казано, не зная за какво става въпрос. – Тя спря, понеже осъзна, че Блейк вече не е до нея. Обърна се и го видя на няколко крачки назад, застанал неподвижно. – Какво има? – върна се до него тя.

— Ти ми кажи.

Наистина ли?

— Ами, Тара е мъртва, а баща ми едва се крепи. Колата на брат ми е била заснета в Ред Блъф в нощта на стрелбата, а самият той изглежда е изчезнал от земята. Шерифът очевидно го смята за заподозрян, а изглежда същото се отнася и за племенника ми. Освен това, има един тип, на име Дони Уорън, който може да е имал, а може и да е нямал, любовна афера с Тара, и…

— Всичко това е много интересно, но не е онова, което имах предвид, и ти го знаеш.

— Не разбирам.

— Нито пък аз.

— Кажи ми ти какво не разбираш – с помирителен тон изрече Робин, представяйки си как се обляга назад в стола в своя кабинет, хванала молив над бележника си, окуражаваща стеснителен пациент с приятелска усмивка.

Блейк поклати глава. Явно си бе представил същата картина.

— Правиш го отново.

— Кое?

— Когато и да се опитам да проведа сериозен разговор с теб напоследък, се превъплъщаваш в терапевт.

— Аз съм терапевт.

— Но също така си и моя годеница. Предполага се, че сме на една и съща страна. Че си казваме всичко и се подкрепяме. Защо ме отрязваш?

— Не те отрязвам.

— Как ли пък не, по дяволите.

— Ти беше толкова зает в работата с разни срещи… – С новата си асистентка.

— Искаш да кажеш, че това е по моя вина?

— Не казвам, че е по чиято и да било вина. Дори не съм сигурна за какво говориш.

— Говоря за нас. Говоря за това, че нещо помежду ни се промени, а не зная какво е то, нито защо.

— Баща ми беше прострелян. Най-добрата ми приятелка е мъртва. – А ти чукаш асистентката си.

— Ти нямаш никакви приятелки – възрази той. – Не си говорила с „най-добрата си приятелка“ от шест години. В мига, в който някой се сближи твърде много с теб, ти се отдръпваш.

— Еха. Я чакай малко. Ти си този, който не отвръща на обажданията ми.

— Защото никога нищо не си казваме – каза Блейк. – „Здрасти. Как си? Добре съм. Ти как си?“ Какво става, по дяволите, Робин? Животът ти се преобръща наопаки и ти напълно ме изключваш? С какво съм заслужил това? Кога станах твой враг?

— Не си ми враг. Не те изключвам.

— Искаш ли да знаеш защо не ти казах, че идвам? Защото знаех, че ще ми кажеш да не си давам труда. Че си добре. И може би наистина ти си добре. Но ние не сме.

О, Господи. Наистина ли водеха този разговор? И то сега?

— Да не искаш да кажеш, че отменяш годежа ни?

Блейк изглеждаше потресен.

— Не. Разбира се, че не го отменям. Ти това ли искаш?

— Не, не го искам.

— А какво точно искаш?

— Искам теб.

— Е, аз съм тук. И шофирах цяла нощ, за да дойда. По дяволите, Робин. Стоя точно тук, пред теб.

От джоба на Блейк се разнесоха първите звуци на петата симфония на Бетовен.

— Мамка му. Извинявай – каза той, извади мобилния си телефон и се взря в името, изписано на дисплея. – От офиса е.

— Тогава по-добре вдигни.

Блейк се извърна настрани и снижи глас.

— Кели, какво става?

Робин отново пое надолу по пътя. Слънцето биеше в тила й, като нажежено течно злато. Тя силно се потеше. Обзалагам се, че Кели не се поти, помисли си. Обзалагам се, че идеално правата й коса никога не се накъдря безразборно от влажния въздух. Обзалагам се, че когато Блейк прокара длани по нея, тя е мека като коприна, а не прилича на тел за мръсни съдове.

— Извинявай – Блейк пъхна обратно телефона в джоба си и забърза да я настигне.

— Откога спиш с асистентката си? – попита Робин, преди да успее да спре думите.

— Какво!

— Моля, отговорете на въпроса, адвокат.

— Мислиш, че спя с Кели?

— Не спиш ли?

— Не. Не – повтори той. – Как можа изобщо да си го помислиш?

— Кели е красиво момиче.

— Е, и? Лос Анджелис е пълен с красиви момичета.

— И ти би могъл да имаш всяка от тях.

— Аз искам само едно момиче. Теб.

— Не сме се любили от седмици. Ти все работиш до късно.

— Беше ненормално натоварено напоследък, това е всичко, а когато се прибера, ти все спиш.

— Понеже никога не се прибираш преди полунощ.

— Зная, че работех до късно. Опитвам се да стана съдружник. – Блейк размаха ръце във въздуха. – Може би не съм бил достатъчно внимателен. Бях прекомерно зает и съжалявам за това. Но нямам афера с асистентката ми. Нямам афера с когото и да било. – Той се поколеба. – Аз не съм баща ти, Робин.

Мамка му.

— Трябва да престанеш да го проектираш върху мен.

— И кой сега се прави на терапевт?

— Казвам само…

— Зная какво казваш, но малко прекаляваш.

— Дали?

— Не съм ти някое момиченце с комплекси относно татко си.

— Никой не е казал, че си такова момиченце.

— Нима? А какво всъщност казваш?

— Казвам, че никога не бих ти изневерил.

— Всички мъже изневеряват – чу гласа на Тара тя.

— Трябва да ми вярваш.

— Добре.

— Добре? – повтори Блейк. – Какво значи това?

Робин заби поглед в земята. Думите му се завъртяха в главата й като рой побеснели пчели.

— Не зная.

Тя дочу някакъв тътен в далечината и за момент си помисли, че може да е гръмотевица. Което би било добре. Гръмотевицата означаваше дъжд. А малко дъжд би поохладил нещата, би им дал възможност да си поемат дъх. Чак когато тътенът се приближи, тя осъзна, че идва от мотоциклет.

Огромната машина намали, щом мина покрай тях. Същият, който взе Ландън снощи? Водачът беше без шлем и това позволи на Робин да зърне силно загорялото му лице и пясъчнорусата коса, падаща над дълбоко разположените тъмни очи. Ръцете му, протегнати напред към ръкохватките, се подаваха голи и мускулести изпод черния кожен елек без ръкави. В следващия миг той даде газ и моторът изчезна по пътя.

— Познаваш ли го? – попита Блейк.

Робин поклати глава.

— Трябва да се връщаме.

Тя се обърна и се забърза обратно. Блейк я последва.

Мъжът с мотора не се виждаше никакъв, когато наближиха алеята пред къщата им.

Постояха няколко секунди в мълчание. Робин съзнаваше, че Ландън ги наблюдава от прозореца си.

— Искаш ли да си тръгна? – попита Блейк.

— Искам да постъпиш така, както смяташ за редно.

— По дяволите, Робин. Питам ти какво искаш.

Робин се взря в лицето му и зърна отражението на баща си да пада като сянка над очите му. Трябваше да събере цялата си решителност, за да отпъди този образ, но така и не успя напълно да го прогони. Накрая все пак каза:

— Искам да останеш.