Лошата дъщеря

2

На следващата сутрин Робин се събуди в непознато легло и в непозната стая. Разговорът със сестра й се превърташе в главата отново и отново.

— Става въпрос за татко – бе казала Мелани с равен и безизразен глас.

— Мъртъв ли е?

— В болницата е.

— Да не е получил сърдечен удар?

— Не.

— Катастрофа?

— Не.

— Да не го е прострелял някой?

— Бинго.

Робин натисна бутона за пауза в ума си и временно замрази разговора, който я бе преследвал цялата нощ. Изкривената гримаса, която си представи на лицето на сестра си, също замръзна – онази гримаса, която така и не й позволи да се превърне в красавица, както майка й очакваше.

Робин се измъкна от твърде коравото двойно легло и се затътри към банята. Защо всички мотелски стаи си приличат? – запита се тя. Да не би да има някакво отраслово правило, което повелява те да са все скучни правоъгълници в различни нюанси на бежово и кафяво? Не че самата тя бе някакъв експерт по мотелски интериор, за всичките си години само няколко пъти бе отсядала в мотел. От претъпкания си бащин дом в Ред Блъф бе отишла в общежитието в Бъркли, после се върна у дома да работи и спечели пари, за да продължи образованието си, а след това се нанесе в апартамент със съквартиранти, извън кампуса. После пък сновеше напред-назад между Бъркли и Ред Блъф, за да помага в грижите за майка си. В следващия момент бе навряна в тясно студио в Лос Анджелис, докато накрая не се озова в просторен двустаен апартамент с Блейк.

Блейк, мълком изрече името му, докато влизаше във ваната. Какво ли му минаваше през ума сега? Тя завъртя кранчето на душа и се притисна към стената. Отгоре й се изля порой от леденостудена вода.

Блейк щеше да й е ужасно ядосан.

Не му се бе обаждала от вчера следобед. А дори и тогава не бе разговаряла с него лично, а само остави съобщение на хубавичката му нова асистентка. Помоли я да му предаде, че се налага да иде в Ред Блъф, поради спешен случай в семейството, и че ще му се обади по-късно. След това отмени всичките си срещи до края на седмицата, отиде си у дома, стегна един малък куфар, взе такси до летището и се качи на първия възможен самолет до Сакраменто, където пристигна към шест часа вечерта. Автобусът за Ред Блъф тръгваше чак на следващата сутрин, но мисълта, да наеме кола и да кара дотам, й се стори твърде обезсърчаваща, а и честно казано, никак не бързаше да стигне. Вместо това намери мотел в близост до автогарата и се настани. Пропусна вечерята и се задоволи с едно десертче от автомата за закуски в дъното на коридора.

Устоя и на изкушението да включи телевизора, за да не попадне на репортажи за стрелбата. Не бе в състояние да се справи с толкова много информация, не можеше да я поеме. Наистина, не искаше да узнава всеки ужасен детайл, не още.

Замисли се, дали да не пробва пак да звънне на Блейк, но се сети, че той бе споменал нещо за вечеря с клиенти, така че защо да си прави труда? Блейк беше зает. Винаги беше зает. Прекалено зает, за да се обади, очевидно. Прекалено зает, за да отдели няколко секунди да разбере, що за спешен случай в семейството я е накарал да изхвърчи така и да се върне на мястото, на което се бе зарекла, че кракът й повече няма да стъпи. Толкова ли му бе трудно да прекъсне една от безбройните си срещи и да й се обади, да се престори, че е поне малко заинтересуван?

Всъщност, може и да не бе сърдит, задето тя не се опита да се свърже с него отново. Може би дори изпитваше облекчение. Това би могло да му послужи за претекст да сложи край на връзката им веднъж завинаги.

Не, че би могъл да й помогне, даде си сметка Робин. Неговата специалност бе корпоративното право, не криминалното. Та той дори не познаваше баща й. Нито сестра й. Или който и да било член на прецаканото й семейство, с изключение на брат й, Алек, който пък живееше в Сан Франциско, така че, и с него всъщност се бяха срещали само два пъти. И на Алек бе оставила съобщение, но той също не й се бе обадил. Затова, майната им и на двамата, реши Робин предишната вечер, след което си изключи мобилния телефон и си легна още в осем часа вечерта.

Не трябваше да си изключвам телефона, каза си по-късно. Ами ако Блейк или Алек все пак се бяха обаждали? Ако Мелани се бе мъчила да се свърже с нея?

„Става въпрос за татко“ – чу отново гласа на сестра си. Робин превъртя разговора им напред, чувствайки как водата притъпява леденото си жило и се превръща в хладка струя. Някой бе застрелял баща им.

„Кой?“

„Не знаем.“

„Кога?“

„Снощи.“

„Той добре ли е?“

„Разбира се, че не е. Бил е прострелян. В главата. Сега е в кома.“

„О, Господи!“

„Оперираха го, но нещата не изглеждат добре.“

Робин разкъса обвивката на миниатюрното сапунче в сапунерката и пусна хартията във ваната. Тя залепна за сифона като тапа и водата взе да се надига, образувайки локва около глезените й. Сапунчето обаче не създаде никаква пяна, колкото и здраво да се търкаше.

— Страхотно – измърмори тя, когато то се изплъзна измежду дланите й и изчезна в надигащата се вода. – Направо страхотно. Беше застрелян. В главата. В кома е.

Робин затвори кранчето и стъпи върху тясната сива подложка пред ваната. Уви се с една от двете изтънели хавлии, после се върна в спалнята. Погледна към часовника на нощното шкафче. Седем и нещо сутринта. Имаше три часа за убиване, докато стане време за автобуса. Плюс още два часа и малко, за да се изминат около двеста километра по скучната магистрала до средата на нищото, наречено Ред Блъф. Което означаваше, че разговорът със сестра й щеше да продължи да рикошира в съзнанието й поне още пет часа като топче на флипер.

“Не разбирам. Как се е случило? Къде е Тара?“

„Все още в хирургията.“

„В хирургията? Какво искаш да кажеш? И тя ли е била простреляна?“

„Както и Касиди.“

„Какво?“

„Чу ме.“

„Някой е стрелял по Касиди?“

„Да.“

„Не мога да повярвам. Що за чудовище ще стреля по дванайсетгодишно момиче?“

Робин отвори куфара и извади чисто бельо, фланелка на черно-бели райета и чифт джинси. Преоблече се набързо и пак се замисли, дали да не включи телевизора, в случай че местният телевизионен канал предаваше новини за стрелбата. Видният предприемач от Ред Блъф, Грег Дейвис, съпругата му и доведената му дъщеря се борят за живота си в болницата, след като са били простреляни, представи си съобщението на някоя наперена репортерка, със стряскащо сериозна физиономия.

И отново гласът на Мелани бе този, който прекъсна размишленията й. Прилича на нахлуване в дома им – говореше все по-бързо и все по-колебливо тя.

„Изглежда, че по някое време след полунощ някой е влязъл у тях и…“

„Добре. Добре. По-бавно. Поеми си дълбоко дъх.“

„Моля ти се, не ми казвай какво да правя. Ти не си тук. Отдавна те няма.“

Е, не й трябваше много време – помисли си Робин, чувствайки как всеки мускул в тялото й се напряга. Все същият рефрен, откакто майка им бе починала.

„Просто ми кажи какво се е случило.“

„Казах ти. Прилича на нахлуване в дома им.“

„Какво точно означава това? Полицията знае ли кой го е извършил? Имат ли някакви следи или заподозрени?“

„Не са ми докладвали.“

„Говорила ли си с Алек?“

„Звънях му. Не отговори на нито едно от съобщенията ми.“

„Ще опитам аз да се свържа с него.“

„Ще си дойдеш ли вкъщи, или не?“

„Не зная. Ще трябва да уредя някои неща, да видя какви полети има, какви автобуси… Може да отнеме време.“ „Чудесно. Както искаш. Ти си решаваш.“

Робин се отпусна на леглото, положи глава в дланите си и се втренчи в износения бежово-кафяв килим. Колкото и пъти да си припомняше разговора със сестра си, така и нищо не проумяваше. Приличаше на натрапчив сън, който изчезва от паметта ти в мига, в който се опиташ да го осъзнаеш.

Остана така неподвижна, докато не почувства как стомахът й почва да стърже. Не беше яла прилична храна от вчера на обяд, когато хапна супа и сандвич. Може би нямаше да е зле да си вземе нещо за закуска, преди да потегли с автобуса. Кой знае кога пак щеше да има възможност да се храни, щом веднъж пристигне в Ред Блъф. Напъха босите си крака в маратонките, взе си чантата, включи мобилния телефон и се отправи към вратата, припомняйки си смътно, че на улицата отсреща бе забелязала една закусвалня.

Тъкмо посягаше към дръжката на вратата, когато телефонът звънна.

— Блейк? – каза, вдигайки телефона до ухото си, без да погледне кой се обажда.

— Алек – поправи я брат й. – Какво става?

— Говорил ли си с Мелани?

— Реших да се обадя първо на теб. Какво има?

— Подготви се за лоши новини.

— Подготвен съм.

Робин си пое дълбоко дъх.

— Татко е бил прострелян.

Настана кратко мълчание, последвано от нервен смях.

— Това някакъв майтап ли е?

— Не е майтап. Той е жив, но вероятно не задълго.

— Тара ли го е направила?

— Не. – Тя потисна усмивката си. И нейната първа мисъл беше такава. – Тя също е била простреляна.

— Тара е била простреляна?

— И Касиди също.

— Тара е била простреляна? – повтори Алек. – Как е тя?

— Не зная. Когато говорих с Мелани, беше в операционната.

— Не разбирам. Какво се е случило?

— Мелани казва, че изглежда като да е нахлуване в дома им.

— Уау. – Отново мълчание. Робин си представи как брат й, по-млад от нея с три години, вдига ръка към лицето си и разтрива брадичка, както винаги правеше, когато беше разстроен.

— Предполагам, че така им се пада, като вдигнаха най-голямата шибана къща в града.

— Аз пътувам натам сега. Може би и ти трябва да дойдеш.

— Не, не е добра идея.

Робин се опитваше да измисли нещо, с което да придума брат си да дойде в Ред Блъф, когато осъзна, че той вече не е на линия. Тя прибра телефона в чантата си, решавайки да му се обади пак, когато разполага с повече информация, а той пък – с повече време да помисли.

Отвори вратата на мотелската стая и излезе на паркинга. Жегата тутакси обви раменете й като одеяло. Средата на април, още нямаше осем часът сутринта, а термометърът вече надхвърляше двайсет и седем градуса. В Ред Блъф щеше да е още по-горещо. Там средната температура бе по-висока от трийсет и два градуса сто дни в годината. Само при мисълта за това сърдечният й ритъм се ускори.

— Добре, запази спокойствие – прошепна на себе си, докато пресичаше улицата към закусвалнята в стил от петдесетте години. – Заведението не е подходящо място за паник атаки. – Докато се бореше с тежката стъклена врата обаче, тревожните вълни я заляха. Промъкна се странично в едно сепаре до прозореца, удари си ръката в малкия джубокс отстрани на масата, и изохка.

— Добре ли сте? – попита сервитьорката, пристигнала с кана горещо кафе.

— Ще се оправя – измънка Робин, опитвайки се да открие по изпомачканата седалка от изкуствена кожа място, на което нямаше да залепне. – Веднага, щом пия от това.

Сервитьорката й наля чаша кафе.

— Искате ли меню?

— Не. Само кафе. – Робин се пресегна към чашата, но отново прибра ръцете си в скута, понеже забеляза, че треперят. Озърна се към плота, който се простираше по дължината на едната стена. Три от петте високи столчета пред него бяха заети от мъже с тежки на вид колани за инструменти, окачени на кръстовете им. Специалитетите на заведението бяха изписани с черна боя върху дългото огледало от другата страна. Мелби. Палачинки с боровинки. Гофрети. Омлети с плънка. – Имате ли понички?

— Със сусам, маково семе, канела и стафиди – изрецитира сервитьорката.

О, Господи.

— Със сусам.

— Препечени?

Мамка му.

— Да, моля.

— Намазани с масло?

Помощ.

— Добре.

— Сигурна ли сте, че сте добре?

Робин вдигна поглед към жената – около петдесетгодишна и с поне двайсет килограма наднормено тегло. Имаше мила усмивка и добродушни кафяви очи. Просто се усмихни и й кажи, не си добре.

— Баща ми е бил прострелян – изтърси вместо това Робин. Думите изскочиха от устата й, преди да може да ги спре.

— Какъв ужас! Много съжалявам.

— Както и жена му, Тара. Тя също е била простреляна. – Не спираше да говори, а тонът й се повишаваше с всяко изречение.

— Преди време ми беше най-добрата приятелка, а после и годеница на брат ми. Докато не се омъжи за баща ми. – От устните й се изтръгна нервен смях. В истерия си, каза си Робин. Престани да говориш. Веднага престани. – Също и дъщеря й Касиди. И тя е била простреляна. Само на дванайсет е.

Сервитьорката изглеждаше потресена. Плъзна се върху отсрещната седалка, остави чайника с кафе на масата, пресегна се и хвана треперещата ръка на Робин.

— Това е толкова ужасно, миличка. Тук ли се е случило? Не съм чула нищо…

— Не. Станало е в Ред Блъф. Сега пътувам натам. Чакам автобуса. – Погледна към автогарата. – Аз живея в Лос Анджелис. Няма полети до Ред Блъф, защото никой, който е с всичкия си, вече не иска да ходи там. Има градско летище, но не е използвано от години. Затова пътувам с рейс.

— Сама ли си?

— Сестра ми ще ме посрещне на автогарата.

— Е, това е добре – отбеляза сервитьорката.

— Не съвсем – възрази с усмивка Робин. – Тя ме мрази. И защо се хиля? Престани да се хилиш!

— Сигурна съм, че не те…

— О, напротив, абсолютно ме мрази. Мисли си, че на мен цял живот ми е било много по-лесно. На мен са ми дали всички шансове, пратили са ме в колеж, докато тя е трябвало да остане в Ред Блъф да се грижи за умиращата ни майка. Което не е съвсем вярно, понеже, макар и да имах частична стипендия, всичко останало платих сама. Баща ми заяви, че магистратура по психология е загуба на време и пари, и той няма да се включи, поради което ми отне толкова дълго време да завърша. – Добре, достатъчно. Нея не я интересува. Вече можеш да спреш.

Само дето не бе в състояние да спре думите, които се изливаха безконтролно.

— Попречи ми и това, че през цялото време сновях напред-назад, за да виждам майка ми – без пауза продължи Робин. Думите й набираха скорост, като откъснал се от вагоните си локомотив. – На сестра ми й е много удобно да пропуска това, а също, че така или иначе й се налагаше да остане в Ред Блъф, заради сина си. Тя има син – Ландън. Сега е на осемнайсет. Кръсти го на онзи актьор, ама той вече умря. Актьорът де, не Ландън. Ландън е аутист. Сигурна съм, че и за това обвинява мен. – Робин се ухили до уши. Започна да се смее, после да плаче, след това да се смее и да плаче едновременно, докато накрая не можеше да си поеме дъх. – О, Боже, не мога да дишам. Не мога да дишам.

Сервитьорката скочи на крака.

— Ще повикам линейка.

Робин се пресегна й сграбчи престилката на жената.

— Не, всичко е наред. Това е просто паник атака. Ще се оправя. Честна дума. Няма нужда от линейка.

— Имам валиум в чантата си. Искате ли два?

— Мили Боже, да.

Само след минута сервитьорката се върна с две малки хапчета в дланта си.

— Мисля, че ви обичам – заяви Робин.

В десет часа тя се качи на автобуса на фирма „Грейхаунд“ за Ред Блъф. И последните останки от срам, заради малкото й избухване на закуска – Аз съм терапевт, за Бога. А си изказах и майчиното мляко пред една сервитьорка в закусвалня, – отдавна се бяха стопили в приятното жужене, предизвикано от валиума. Робин спа през повечето време от двучасовото пътуване на север по магистрала 5.

— Всичко ще се оправи – шепнеше в дланта си, докато автобусът се приближаваше към Ред Блъф, разположен в началото на заснежените Каскади, наполовина път между Сакраменто и границата с Орегон, върху бреговете на река Сакраменто, най-голямата река в Калифорния.

— Всичко ще се оправи – повтори си тя, когато автобусът пое по трилентовата главна улица, в така наречения исторически център на Ред Блъф. Ако не я лъжеше паметта, в този център се помещаваха около сто и петдесет фирми, само на няколко пресечки от реката. Повечето местни хора живееха в близките предградия – една пета от тях под линията на бедността, – а баща й бе изиграл главна роля в развитието на тези двайсет квадратни километра.

Баща ми е несломим, каза си Робин. Той няма да позволи на един малък куршум в мозъка да го спре. А и Тара не е някаква нежна теменужка. Хич да не е, тя умее да оцелява. Дявол да го вземе, та тази дума е измислена за нея. Малката Касиди също ще се оправи. Тя е на дванайсет. За нула време ще се възстанови. Ще видиш – и тримата ще се измъкнат. Ще им отидеш на свиждане в болницата, а те ще ти се смеят насреща и тогава ти ще можеш да си обереш крушите оттам.

Робин се чувстваше вече почти спокойна, когато автобусът мина покрай щатския театър и позлатената часовникова кула и двете редовно описвани като „исторически забележителности“ в местните туристически пътеводители, – преди да спре в далечния край на улицата.

И тогава видя Мелани да чака отстрани на пътя.

Слезе от автобуса, сляпа за ярката викторианска архитектура на главната улица, пое малкия си куфар от протегнатата ръка на шофьора и се отправи към сестра си.

Мелани не бе човек, който си губи времето в деликатности.

— Тара е мъртва – заяви тя.