Лошата дъщеря

29

Обаждането дойде на следващата сутрин.

— Робин? – Тънкото гласче трепереше от вълнение.

— Касиди? – отговори Робин.

— Познай какво? Докторът каза, че съм готова да ме изпишат.

Робин погледна към Блейк, който седеше до кухненската маса и си проверяваше пощата на лаптопа.

Какво? – попита я с очи.

— Докторът казва, че Касиди може да се прибере у дома – прошепна тя. – Това е фантастично, миличка. Казаха ли кога точно?

— Каза, че можете да дойдете и да ме вземете по всяко време. Дори веднага. Искам да кажа, ако не ви създавам прекалено много затруднения.

Какво да правя?, – запита се Робин. Това вече не бе нейният дом и на Мелани нямаше да й се понрави тя да взима подобни решения сама. Ала Мелани я нямаше, а тя не можеше да каже на детето, че трябва да си помисли и че ще й се обади по-късно.

— Никакви затруднения, разбира се – каза тя. – Идваме по най-бърз начин.

— Робин…

— Да?

— Можеш ли да ми донесеш някакви дрехи? Бях по пижама, когато… знаеш. А и тя вече не става…

Робин си представи горнището на детската пижама, разкъсано от куршуми и подгизнало от кръв.

— Естествено. Ще идем до къщата и ще вземем нещо. – Полицейската лента, ограждаща имението на баща й, вече бе махната, но от мисълта да се върне там, да види кръвта, заляла леглото на Касиди като одеяло, й се повдигаше. – Знаеш ли какво? Това е първата добра новина от доста време, затова заслужаваш нещо по-специално. Ще идем в някой магазин и ще ти купим нови дрешки.

— Наистина ли? На главната улица има един страхотен магазин, казва се „Трендсетърс“. Обожавам нещата им.

— Нещо конкретно?

— Не. Ти избери.

— Добре. Ще се постарая. Ще се видим скоро. – Робин затвори телефона едновременно с Блейк, който затвори лаптопа.

— Мелани няма да остане доволна.

— Била ли е някога?

— Тя мрази изненади.

— Тя всичко мрази. Ще й се обадиш ли?

— Не – каза Робин. – Денят едва започва. Защо да го разваляме толкова рано?

— Почваш да се учиш – засмя се Блейк.

Мелани се бе събудила в лошо настроение, което става още по-лошо с напредването на сутринта. То достигна своя пик, когато Алек реши да се присламчи към нея и Ландън за ранчото на Дони Уорън.

— Какво? – бе казал той. – Аз харесвам конете. Пък и любовникът ти ме покани.

Отговорът на Мелани бе стоманено мълчание. Бяха тръгнали преди около час и Робин не знаеше кога ще се върнат.

Мелани отказа да обсъжда повече връзката си с Дони. Сподели само, че той бил казал на Ландън, че може да му се обажда винаги, когато нещо го безпокои и му се язди или му се иска да се повози на задната седалка на мотоциклета. Явно, вследствие на прекараното време в Афганистан, Дони страдаше от безсъние, затова бе заявил на Ландън, че може да му звъни по всяко време на деня и нощта.

— Откъде знаеш, че страда от безсъние, освен ако не си прекарвала нощта при него? – бе попитал Алек. Остриетата, изскачащи от очите на Мелани придадоха ново съдържание на фразата „ако погледите можеха да убиват“.

— Няма нужда да идваш в болницата с мен – обърна се Робин към Блейк сега.

— Не искаш ли да идвам?

— Не казвам това.

— А какво казваш?

Робин си пое дълбоко въздух.

— Искам да дойдеш.

„Трендсетърс“ бе малък, скъп бутик, разположен между една старомодна железария и моден фризьорски салон, точно срещу часовниковата кула със златното кубе. Магазинът бе сравнително нов, открит навярно през последните пет години.

— Не съм сигурна каза Робин, докато разглеждаше блузките с голи рамене и късите полички на манекените по витрината. – Струва ми се, че тези дрехи не са съвсем за възрастта на Касиди.

— Хайде да погледнем. – Блейк задържа вратата отворена за нея.

Още преди да се е затворила зад гърбовете им, към тях се приближи млада жена. Беше на двайсет и няколко, висока и слаба, с дълга до кръста кестенява коса и грим, прекалено оранжев за тена й. По миглите й бе напластена толкова спирала, че Робин недоумяваше как изобщо успява да държи очите си отворени.

— Здравейте. Аз съм Миранда – поздрави ги тя. – Как мога да ви помогна?

Робин набързо огледа ярко осветения магазин. Бе красиво подреден, от двете страни на просторното помещение висяха дрехи, а в центъра имаше три маси със сгънати отгоре най-различни неща. В дъното една от продавачките разговаряше шеговито с клиентка, чиято тупирана руса коса, прихваната с панделка, й придаваше вид на Алиса в страната на чудесата.

— Не съм сигурна отвърна Робин. – Търсим нещо за младо момиче. Вашите неща ми изглеждат малко, как да кажа, прекалено зрели. – Забеляза, че Миранда е облечена в развлечена зелена блузка и жълто-зелени шорти, които бяха изложени за продажба на първата маса.

— О, не – възкликна Миранда. – Тук идват доста тийнейджъри.

— Тя е на дванайсет.

На Миранда това изглежда не й направи впечатление.

— Кой размер носи?

— Не зная точно.

— Висока ли е, слаба, пълничка…?

— По-ниска е от мен, около метър и шейсет, шейсет и два, предполагам. Малко е слабичка, към четирийсет и два-три килограма с мокри дрехи. На дванайсет е – повтори Робин, сякаш това казваше всичко.

— Звучи ми като нула номер. Какъв стил харесва?

— Нямам представа. Каза само, че харесвала вашите неща.

— Наистина ли? Коя е? Ако си пазарува оттук, навярно я познавам.

Робин се поколеба.

— Казва се Касиди.

Очите на Миранда се разшириха, въпреки тоновете спирала.

— Да не говорите за Касиди Дейвис?

За миг Робин се замисли дали да не излъже. Но колко момичета на име Касиди можеше да има в град е размерите на Ред Блъф?

— Да.

— Разбира се, че познавам Касиди. Тя често се отбива тук. Обожава нашите дрехи. Как е сега?

— Много по-добре. Всъщност, изписват я…

— Това е страхотно – не я дочака да довърши изречението си Миранда и се завъртя към дъното на магазина. – Тифани, чу ли това? Касиди Дейвис излиза от болницата.

— Сериозно? – изпищя в отговор Тифани.

— Момиченцето, което беше простреляно ли? – включи се и клиентката, обърна се и Робин видя лицето й.

Не беше Алиса в страната на чудесата.

Мамка му.

— Тери Главър – произнесе тя с примряло сърце, докато жената се приближаваше. Тери Главър беше най-прочутата клюкарка в Ред Блъф. – Радвам се да те видя отново. Мина толкова време.

— Да, така е. Впрочем, преди две години изтъргувах Главър за Норис, така че сега съм Тери Норис. Ти как си?

— Добре.

— Е, предвид обстоятелствата – каза Тери. – Не мога да повярвам какво се случи. Целият град е в шок. – Тери бръкна в чантата си, извади мобилен телефон и още докато говореше, взе да набира някакъв номер. – Обаче новините за Касиди са фантастични. Сигурно изпитваш огромно облекчение.

— Така е. Почакай – какво правиш?

— Само ще кажа на Грант, съпруга ми. Той е репортер за отдела „Техама днес“ на „Рединг рекърд сърчлайт“. Излиза като приложение на неделното издание на вестника. Трябва да го прочетеш. Да, ало – заговори в телефона си тя. – Мога ли да говоря с Грант Норис? Важно е.

— Не. Моля те, не прави това.

— Махнете този телефон – намеси се Блейк.

— Кой сте вие? – Тери отстъпи няколко крачки назад, притиснала телефона към гърдите си.

— Това е Блейк Ъптън, моят годеник.

— Е, приятно ми е да се запознаем, Блейк. Но това е свободна страна.

— Моля те, Тери – поде отново Робин. – Сигурна съм, че разбираш колко труден за нас е този период…

— А аз съм сигурна, че ти разбираш, че това е най-голямото нещо, което се е случвало в Ред Блъф от години. Хората имат право да знаят.

— Виж, Тери – каза Робин, мъчейки се да запази спокойствие, когато единственото, което й се искаше, бе да забие юмрук в тъпото лице на Алиса в страната на чудесата. – Ще го приема за огромна услуга, ако запазиш това в тайна, поне за няколко часа, докато не отведем Касиди у дома. Последното нещо, от което се нуждае точно сега, е куп репортери да й налетят като глутница.

Тери погледна от Робин към Блейк, после обратно. Тя върна телефона до ухото си.

— Грант – произнесе. – Ще ти се обадя по-късно.

— Благодаря ти. Наистина го оценявам.

— Предполагам, че няколко часа не са от кой знае какво значение. Така или иначе „Техама днес“ няма да излезе до неделя.

— Благодаря ти – повтори Робин. Вече нямаше търпение да се махне от магазина.

Обърна се към Миранда, чиито очи бяха така ококорени, че миглите й изглеждаха залепнали за веждите.

— Мислите ли, че на Касиди биха й харесали дрехите, които вие носите?

— Майтапите ли се? Касиди ще се влюби в тях. И съм напълно сигурна, че имаме и нула номер. Ъхъ – каза, щом откри на масата блузата и шортите. – Ето ги.

— Хубаво.

Блейк настоя той да плати, после двамата забързано напуснаха магазина. Робин се обърна за кратко и видя, че Тери вече говореше по телефона.

Пристигнаха в болницата половин час по-късно, след като се бяха отбили само в супермаркета за бельо и чифт сандали.

— Толкова са готини – възкликна от леглото си Касиди, притискайки зелената блуза и цветните шорти към гърдите си. Косата й бе сресана назад от бледото лице и прихваната зад ушите с шноли във формата на пеперудки, които й придаваха вид на още по-малка от нейните дванайсет години. – Обожавам ги всичките.

— Радваме се – каза Робин. – Боях се, че може би са малко прекалено… не зная.

— О, не. Идеални са. Ти ли ги избра, Блейк?

— Не, изборът направи Робин.

— Продавачката беше облечена с тях – обясни Робин. – Миранда.

— О, Миранда. Обичам я. Вие не я ли обикнахте?

— Тя много ни помогна. – Робин протегна към Касиди пакета от супермаркета. – Бельо и чифт сандали. Надявам се да ти станат.

Касиди извади гащичките от торбата и се разсмя, докато ги преобръщаше в ръце.

— Малко са широчки.

— Широки?

— Мама обикновено ми купуваше прашки.

Разбира се, че е правила така, помисли си Робин.

— О. Може да се отбием и да ти купим такива.

— Няма нищо. Вкъщи си имам цял куп. Ще си ги взема по-късно.

Робин и Блейк си размениха угрижени погледи.

— Не, няма проблем – каза Касиди. – Шериф Прескът беше тук по-рано. Каза, че ще ме придружи там, когато се почувствам готова.

— Има много време за това – каза Робин. – Няма нужда да бързаме.

— Не, важно е – настоя Касиди. – Шериф Прескът каза, че колкото по-скоро, толкова по-добре. Според него, ако се върна в къщата, може да си спомня нещо. Нещо важно. – Тя се усмихна, сякаш искаше да ги окуражи. – А докато съм там, мога да си взема дрехите.

— Е, за това ще говорим по-късно – заяви Блейк. – Какво ще кажеш първо да те закараме вкъщи?

— Добре. – Касиди отметна завивките си, бавно се размърда и спусна босите си крака отстрани на леглото. Спря за секунда да си поеме дълбоко дъх и се обърна към Блейк. – Би ли ми помогнал?

— Дадено. – Той незабавно се озова до нея и я прихвана за кръста, докато краката й докоснаха пода.

— Имаш ли нужда от помощ да облечеш тези неща? – попита Робин.

— Може.

— Ще почакам в коридора – каза Блейк.

Робин развърза връзките на гърба на болничната нощница на Касиди. Показа се голямата превръзка около горната част на тялото й. Мили Боже.

— В плика има един сутиен. Нищо особено – каза тя, долавяйки гласа на Мелани в думите си. – Не бях сигурна кой размер носиш.

— Обикновено не нося сутиен – отвърна Касиди. – Дори нямах цици, докато не ми дойде цикълът. Така че, сутиенът може и да хлътне навътре.

— О, колко съм глупава.

— Не си глупава, възрази Касиди. – Ти си най-добрата. – Тя се извърна и зарови глава в гърдите на Робин, обгърнала плътно кръста й с ръце.

Очите на Робин се напълниха със сълзи.

— Да се прибираме вкъщи.