Лошата дъщеря

3

В Ред Блъф живеят около 14 000 човека, повечето от тях бели и клонящи към средната класа. Девизът на града беше „Страхотно място за живеене“, ала Робин винаги си бе мислила, че много по-подходящо би било „Страховито място, от което да си тръгнеш“[2]. Освен ако не обичаш родеото, помисли си тя. Ежегодно провежданото родео в Ред Блъф бе станало едно от най-големите на запад, дългоочаквано събитие, на което се стичаха фермери от цялата страна през април, за да включат своите бикове в надпреварата. Благодаря ти, Господи – изрече мълком тя, затова че за малко го бе изпуснала.

Освен с родеото си Ред Блъф навярно бе най-известен като мястото, където едно седемнайсетгодишно момиче е било отвлечено от извратена двойка, и държано в плен, затворено в сандък под леглото им, в продължение на седем години. Отвличането бе станало през май 1977 и доколкото бе известно на Робин, оттогава в градчето не се бе случвало нищо забележително.

— На нищо не приличаш – заяви Мелани, докато сядаха в десетгодишната й импала, цялата осеяна с обвивки от бонбони.

Робин си бе помислила същото за Мелани, но бе твърде възпитана, за да го каже. Под лешниковите очи на сестра й имаше дълбоки торбички, неестествено тъмната й коса падаше на безжизнени вълни върху приведените рамене. Косата й бе жертва на лошо боядисване в продължение на години, а раменете – на лоша стойка също толкова време.

— Не успях да спя много. Как е татко?

— Още диша.

— Кога почина Тара?

— Преди около час.

— Какъв ужас.

Мелани сведе брадичка и погледна косо към Робин с неприкрит скептицизъм, докато палеше колата и потегляше.

— Ти едва ли бе най-големият й почитател.

— Никога не съм й желала смъртта.

— Нима? Значи трябва да е бил Алек. Успя ли да се свържеш с него?

Робин кимна, загледана в редките дървета, мяркащи се сред обширното, предимно празно пространство между центъра на Ред Блъф и болницата в покрайнините му. Почти нищо не се бе променило, откакто го бе напуснала.

— Не мисля, че ще се присъедини към нас.

— Не е голяма изненада. – Мелани хвърли поглед на Робин, без да откъсва очи от пътя. – Нали не мислиш…

— Нали не мисля… какво? Че Алек има нещо общо с това ли? – Робин усети отбранителност в тона си, останка от детството й. Винаги бяха Робин и брат й срещу останалия свят, а „светът“ тогава беше Мелани.

— Ти го каза – отвърна Мелани. – Не аз.

— Но си го мислеше.

— Не ми казвай, че изобщо не ти е минало през ума.

— Алек обичаше Тара заяви Робин, отказвайки да приеме и най-малката възможност Мелани да е права.

— И мразеше баща ни.

— Не толкова, че да направи нещо подобно!

— Сигурна ли си наистина?

— Да. – Беше ли сигурна? Дали една мъничка част от нея не се питаше същото?

Общинска болница „Св. Елизабет“ бе разположена на улица „Сестра Мери Колумба“, на около пет минути от центъра. На няколко пъти Робин крадешком бе поглеждала към сестра си в очакване тя да я разпита за живота й, за Блейк, за здравето й, за каквото и да било.

— Има ли някакво друго развитие? – попита, когато Мелани не каза нищо.

— Какво например?

— Не зная. Дали Тара не е казала нещо на полицията, преди да умре?

— Не. Тя изобщо не дойде в съзнание.

— Ами Касиди?

— Не е ясно. Куршумът я е уцелил точно под сърцето и е излязъл през гърба, както шерифът се изрази: от край до край. Като по чудо не е засегнал белия дроб, но е загубила огромно количество кръв и състоянието й все още е критично. Според доктора, и двата изхода са възможни.

— В съзнание ли е?

— Идва от време на време. Опитали са се да говорят с нея, но досега не е казала и дума.

Значи все още нямат представа кой го е извършил?

— Абсолютно никаква – натърти Мелани.

— Тя знае ли за майка си?

— Доколкото ми е известно, не. – Мелани зави към изненадващо големия паркинг на малката болница. – Но предполагам, че скоро ще разберем. – Намери свободно място срещу две полицейски коли, загаси двигателя и отвори вратата. Робин почувства насреща си експлозия от горещ въздух, сякаш някой бе взривил граната до главата й. – Идваш ли?

— Почакай – помоли Робин, усетила надигането на познатата паника в гърдите си. Явно действието на валиума отслабваше.

— Защо?

— Просто си помислих… Не можем ли да поседим тук за няколко минути?

— И какво да правим?

— Не зная. Може би да поговорим.

— За нещо специално ли?

— Всъщност не. Просто се надявах да имам време да се аклиматизирам.

— Да се аклиматизираш – повтори Мелани, акцентирайки на всяка сричка. – Чудесно. Предполагам, че татко може да почака. Не е като да бърза за някъде. – Тя се облегна на седалката си, но остави вратата на колата отворена. – Добре тогава… говори.

Робин почувства как капки пот избиват по челото й и се почуди, дали са от жегата или от заповедния тон на сестра й. Годините не бяха смекчили Мелани ни най-малко.

— Как я караше през всичкото това време?

— Добре.

Работиш ли още?

— Да.

— В „Тили“ ли? – „Тили“ бе магазинче за антики и подаръци, разположено по средата на главната улица. С известни прекъсвания, Мелани бе работила там през последните двайсет години.

— Да. В „Тили“. – Тя замълча. – Сега, разбира се, ще трябва да си взема отпуск за известно време.

— Ами офисът на татко?

— Какво за него?

— Има ли кой да го замести…?

— Финансовият мениджър го замества временно.

Робин почака няколко секунди Мелани да добави още нещо. Тя не го направи.

— Как е Ландън?

Нервна въздишка.

— Добре е – отговори Мелани така, че краткият отговор да прозвучи още по-кратко.

Робин се зачуди дали да не зададе още въпроси за племенника си, но знаеше, че Ландън е чувствителна тема за Мелани. Резултат от свалка за една нощ с капитана на гимназиалния футболен отбор, когато Мелани бе едва на седемнайсет, Ландън бе диагностициран с аутизъм още на тригодишна възраст. Доколкото бе известно на Робин, бащата никога не бе дал и грош за отглеждането на сина си. Всъщност, скоро след дипломирането си, той се бе преместил в Колорадо, където работил известно време като личен треньор, а накрая си купил франчайз заведение за бърза храна, от което припечелвал скромно. Междувременно Мелани бе принудена да изостави всяка надежда за кариера на модел, за каквато винаги си бе мечтала, и остана в Ред Блъф да се грижи за момчето.

И макар Ландън да се справяше сравнително добре, той все пак страдаше от драстични промени в настроението и през повечето време оставаше мълчалив и необщителен, затворник на собствения си ум. Въпреки че в продължение на години бяха живели под един покрив, Робин не можеше да си спомни кога за последен път й бе казал повече от две думи или пък я бе погледнал в очите.

Естествено, това че синът й бе аутист, само бе засилило гнева на Мелани. Към света като цяло. Към Робин в частност.

— Сигурно много е пораснал.

— Сто осемдесет и седем сантиметра.

— Как се справя?

— Страхотно. Защо са всички тези въпроси за Ландън? Той няма нищо общо със случилото се.

— Разбира се, че няма. Нямах предвид…

— Ще ти кажа същото, което казах и на полицията: онази нощ Ландън си бе у дома с мен. През цялата нощ. Само защото е аутист, не значи, че е насилник. От години не е имал големи избухвания. И със сигурност не е способен на нещо такова. Никога не би наранил, когото и да било, да не говорим за дядо му. Или за Касиди. За Бога, та той обича това момиче.

— Мелани, моля те. Просто попитах как е. Той ми е племенник.

— Е, добре, май ще трябва да му припомниш това.

Робин разкопча колана си.

— Добре. Да влизаме. – Вече може да се каже, че съм достатъчно аклиматизирана. Измъкна се от колата, раменете й увиснаха от потискащата жега, която се надигаше на вълни от паважа. А може пораженческата й поза да се дължеше на тоновете помия, която сестра й току-що изсипа върху нея.

— Татко е в източното крило, – упъти я Мелани, докато пресичаха паркинга към входа на просторната едноетажна бяла сграда.

Мощната комбинация от миризми на болести, дезинфектанти и цветя удари Робин в мига, в който влезе. Мирисът на страданието, помисли си тя. Изведнъж отново бе на седем години, майка й я държеше за ръка, а тя притискаше счупения си нос, докато следваха доктора надолу по безкрайния коридор. В следващия миг вече бяха минали двайсет години и двете с Мелани стояха до леглото на майка си, гледаха я как чезне, а кожата й бе по-бледа от чаршафите, в които беше увита. Помнеше, че бе посегнала да хване ръката на сестра си, но Мелани я отблъсна. „Много мило от твоя страна да се върнеш за големия финал “, все още чуваше думите й. Дали щеше да каже същото, ако баща им умреше от раните си?

— Мястото изглежда все същото – отбеляза Робин, хвърляйки поглед към познатите коридори, докато минаваха покрай рецепцията. Мобилният й телефон иззвъня точно, когато се изравниха с един надпис, напомнящ на посетителите, че ползването на мобилни телефони е забранено. Робин бързо го извади от чантата си и го надигна до ухото си.

— Какво, по дяволите, става? – оглушително и с негодувание попита Блейк. – Снощи ти звънях поне десет пъти. Тази сутрин също – продължи, без да й даде възможност да отговори. – Оставих ти половин дузина съобщения. Защо си изключила телефона си? Защо не ми върна обаждането?

Робин се взря в телефона, мъчейки се да осмисли казаното.

— Извинявай. Не съм си проверявала съобщенията. Взех малко валиум и още не съм съвсем на себе си.

— Взела си валиум? Кой ти го даде?

— Дълга история. Може ли да говорим за това по-късно?

— Не зная. Можем ли?

— Разбира се.

— Какво става, Робин?

Телефонът почна да издава скърцащи звуци.

— Баща ми… Бил е прострелян.

Още скърцащи звуци, този път по-силни.

— Какво? Не те чух. Прекъсва. Нещо за баща ти ли каза?

— Казах, че е бил…

— Ало? Ало, Робин? Там ли си?

Робин последва сестра си, която зави по коридора към източното крило.

— Блейк? Сега чуваш ли ме?

— Да, така е по-добре.

— Нямам право да ползвам телефона.

— Какво? Защо не?

— Оттук – упъти я Мелани, покрай още една рецепция, където двама полицаи разговаряха с едър плешив мъж в бежова униформа. – Това е шериф Прескът – обяви тя и му кимна.

— За какъв шериф става дума? – попита Блейк.

Робин набързо осведоми Блейк за всичко, което й бе известно.

— Сега сме в болницата.

— Ето, тук. – Мелани спря пред затворената врата на стая номер 124.

— Мамка му. Ти добре ли си? – попита Блейк.

— Не зная – искрено отговори Робин.

— Трябва вече да го изключиш – отбеляза сестра й.

— Виж. Сега наистина не е удобно. Може ли да ти се обадя по-късно?

— Цял ден съм в срещи. Ще трябва аз да ти се обадя.

— Добре.

— Ще си вдигнеш ли телефона?

— Да.

— И няма да взимаш повече валиум?

— Нямам повече – изстена тя.

Блейк се разсмя.

— Добре. Ти си силна. Нямаш нужда от него.

Не съм силна, помисли си Робин. Имам нужда от теб.

— Робин повика я отново Мелани. – Идваш ли?

— Трябва да вървя. – Тя затвори, преди Блейк да се сбогува, и пъхна телефона в джоба си.

— Готова ли си? – Мелани отвори вратата на стаята на баща им и пристъпи вътре.

Робин си пое дълбоко дъх и го издиша треперейки.

— Робин? – обади се отново сестра й.

Насили се да прекрачи прага и да затвори вратата след себе

Баща й лежеше в тясно легло, насред малка стаичка. Дебело бинтованата му глава бе закрепена между две възглавници. Безброй тръбички и жици го свързваха с живота, един монитор регистрираше всеки негов дъх и удар на сърцето. Удивително, но той все още успяваше да изглежда величествен. А може би, това не бе толкова изненадващо. На шейсет и две, той бе още сравнително млад и в отлична форма. Тренираше редовно и често се хвалеше, че никога в живота си не е боледувал. Кожата му бе загоряла, ръцете му, под късите ръкави на болничната пижама, бяха мускулести.

— Не мога да повярвам колко добре изглежда – промълви Робин.

— Е, той си е красив дявол, много ясно.

Ура! За едно нещо да сме съгласни.

Робин се приближи към леглото, взряна в мъжа под белите чаршафи. Кой ти причини това? – попита го мълком и прокара пръсти по облегалката, борейки се с желанието да захлупи ръката на баща си със своята.

— Плачеш ли? – попита Мелани.

Робин избърса сълзите си. В интерес на истината, тя бе не по-малко изненадана от тях, отколкото сестра й. Баща им беше един кучи син. Нямаше друга дума за това. О, почакай… Всъщност имаше цял куп други думи: задник, мръсник, копеле. Също и мошеник, гадняр, подлец. В действителност, безброй много думи го описваха, но нито една – положително.

Чу някаква врата да се отваря зад гърба й, обърна се и видя шериф Прескът да влиза в стаята. Той бе едър мъж, почти два метра висок, гърдите му изпъваха копчетата на бежовата риза, на която гордо бе забодена шерифската значка – звезда със седем лъча, обрамчваща изображението на бик, с думите „Окръг Техама“ над главата на бика и думата „шериф“ под нея. Макар и твърд, коремът му се издаваше над колана, а панталоните му в цвят каки бяха възкъси и изпод тях се подаваха протритите му кафяви кожени каубойски ботуши. Очите му бяха малки и приближени, ръцете огромни, главата плешива и лъскава, сякаш току-що я бе намазал с вакса. Между дебелите си пръсти поклащаше каубойска шапка с широка периферия. Шерифът-мечта за всеки режисьор, не се сдържа и си помисли Робин.

— Шериф Прескът – поздрави го Мелани.

— Мелани – отвърна той.

Нямаше топлота в нито една от репликите.

— Това е сестра ми, Робин.

— Шерифе – каза Робин.

Шериф Прескът кимна.

— Чудех се, дали може да разменим няколко думи. Когато имате минута време…

— Разбира се. – Нямам нищо друго, освен минути.

— Аз ще бъда в коридора… Не бързайте. Колкото време ви е нужно.

Робин се обърна отново към баща си. Така ти се пада, по дяволите, помисли си, потискайки нова вълна от нежелани сълзи.

— И сега съм готова – заяви тя.