Лошата дъщеря

24

— Къде отиваме? – рязко попита тя. – И къде, за Бога, беше?

Алек вече бе поел по алеята към пътя. Робин трябваше да подтичва, за да го настигне.

— Къде беше? – попита отново, когато се изравни с него. – Поболяхме се от притеснения. Защо не си вдигаше телефона?

— Нямам телефон. – Той пъхна ръце дълбоко в джобовете на джинсите си, без да я поглежда.

— Как така нямаш?

— Хвърлих го в една кофа, преди да напусна Сан Франциско.

— Хвърлил си го на боклука?

— Да. Всичко, което кажа ли смяташ да повтаряш?

— Защо ще си изхвърляш телефона? – попита Робин, като се стараеше въпросът й да не прозвучи като повторение.

— Не исках полицията да го проследи – обясни той така, сякаш това бе очевидно.

— Не си искал полицията… – Защо? Какво се боеше, че ще открият?

Алек сви рамене и допря пръст до устните си, оглеждайки се в тъмнината.

— Ш-т – произнесе той само.

— Как така „ш-т“? Не ми шъткай.

— Навсякъде има уши.

— Вече е почти един часът сутринта. Кой мислиш, че ще дебне тук навън?

— О, ще се изненадаш, кой ли не.

— Къде, по дяволите, беше? И къде, по дяволите, отиваш? – попита Робин, когато той свърна наляво по пътя.

— Никъде конкретно.

— Дали случайно не се носим към новата къща на татко?

— Не е чак толкова впечатляваща в тъмното, не мислиш ли? – попита Алек.

Бе неин ред да спре на място.

— Ти я нарече най-голямата шибана къща в Ред Блъф.

— Точно така.

— Как би могъл да знаеш, освен, ако не си я виждал?

— Добро предположение.

— Алек…

— Стига де – сопна й се той. – Стига с тези въпроси. Не може ли просто да си направим една приятна вечерна разходка?

— Вечерта бе преди шест часа. Ще ми кажеш ли къде си бил оттогава досега? Как можа просто така да потеглиш с колата на Блейк? – продължи без прекъсване Робин. – Знаеш ли колко…?

— … глупаво беше това? – довърши въпроса й Алек.

Робин почувства пристъп на вина. „Глупаво“ бе любимата обида на баща им към сина му.

— Беше безразсъдно, Алек – каза тя. – Ами ако шериф Прескът те беше видял…

— О, той ме видя.

— Видял те е?

— Пак го правиш.

— Мамка му, Алек! Какво искаш да кажеш с това, че те е видял?

— Добре, добре. Успокой се. Погледни тук. – Той посочи към пътя.

— Какво да гледам? Не виждам нищо.

— По-долу. Под голямото дърво.

Робин се напрегна да види нещо в тъмното.

— Все още нищо не виждам… Това кола ли е?

— Патрулка, ако не греша.

— Шериф Прескът?

— Или някой от заместниците му. Той беше по петите ми, откакто напуснах къщата следобед.

— Знаел си, че те наблюдава, когато си взел колата на Блейк?

— Не, отначало не. Но тук сме по средата на нищото. Не е трудно да забележиш, че те следят.

Робин се пльосна на тревата отстрани на пътя.

— Няма да направя и крачка, докато не ми кажеш какво става.

Алек се отпусна до нея, кръстоса крака и взе да къса тревичките около себе си.

— Съжалявам. Нямах намерение да взимам колата на годеника ти, честна дума.

— Тогава защо го направи?

— Не зная. Бях изтощен, объркан. Да съм пак в тази къща, да видя стария килер, Мелани, да чувам отново как Ландън се клати. Предполагам, че се паникьосах.

Робин кимна. Тя много добре разбираше паниката.

— Видях ключовете на Блейк на масичката пред вратата и в следващия миг бях вече зад волана – страхотна кола, между другото, – и отпраших към магистралата. Докато не видях патрулната кола в огледалото и не реших, че идеята не е чак толкова добра в крайна сметка.

— Но не се прибра у дома.

— Това не е моят дом.

Робин въздъхна раздразнено.

— Знаеш какво имам предвид.

— Да, зная. И съжалявам, че взех колата на Блейк, както и, че не се свързах с вас. Не беше разумно, най-малкото.

— Да, много те бива да казваш само най-малкото. Това ли е всичко? Просто си се поразходил с колата?

Той въздъхна.

— Отидох в Уолмарт[11].

— Отишъл си в Уолмарт? – повтори тя, преди да успее да спре въпроса си.

Имах нужда от дрехи, бельо, четка за зъби. Такива неща. Прецених, че е по-добре да си ги купя, щом ще поостана известно време тук. А ако трябва да съм честен, надявах се да се измъкна от този полицай или поне да го отегча до смърт. Прекарах часове в шибания магазин. Обзалагам се, че мога да кажа наизуст цените на всички стоки по тъпите им рафтове.

— Уолмарт не е отворен цяла нощ. Къде отиде, след като затвориха? Да видиш татко ли?

— Майтапиш ли се? – Алек доби искрено шокиран вид. Взе да се чеше по брадата. – Това е последното шибано място, на което бих отишъл.

— Къде отиде тогава?

— Ами, в тоя момент бях доста гладен и тъкмо се чудех, дали да не се върна вкъщи. Обаче се сетих, че Мелани спомена нещо за ход-дог и боб, което никак не ми бе по вкуса, така че се отправих към новия суши ресторант на улица „Алоха“. Била ли си там?

Бил си в суши ресторант? – повтори мълком Робин и прехапа долната си устна, за да не го изкаже на глас.

— Добър е. Останах изненадан. – Той подхвърли цяла шепа тревички във въздуха. Те изчезнаха в тъмнината. – Както и да е, патрулката се оказа паркирана малко по-надолу по улицата, когато излязох, и макар да бях изоставил вече плановете си за бягство, все още не бях готов да се прибера. Затова отидох на кино. Гледах тоя, новия, с Мелиса Маккарти. Тя е страхотна. Останах и го изгледах два пъти. Всъщност излязох и си купих втори билет. Не исках шерифът да ме арестува, задето съм влязъл гратис.

— Да разбирам ли, че те все още са те чакали, когато си излязъл от киното?

— Те навярно са се надявали за някакво преследване по магистрала 5. Нещо, за което да могат един ден да разказват на внуците си. Но аз нямах сърце за това, така че просто пообиколих насам-натам, докато не си легнаха всички, и се върнах. Добре ли е така? Доволна ли си? – Той се изправи на крака и изтръска задника си от тревата. – Напомни ми да си взема покупките от колата, когато се приберем.

Робин се изправи, препъвайки се.

— Към Канада ли се беше отправил, когато полицията те засече? – попита тя, щом се отправиха към къщата.

— Британска Колумбия[12] е едно от любимите ми места – отвърна Алек. – Двамата с Тара си мислехме един ден да се преместим там.

При споменаването на името на Тара, Робин затаи дъх и почака той да продължи.

— С Мелани спогаждате ли се? – попита той вместо това.

— Да, предполагам – отвърна тя. – Не се е променила много.

— Хората не се променят, Робин. Ти си терапевт. Би трябвало да го знаеш.

— Честно казано…

— О, моля те. Не бъди честна. Сестра ни е путка и ти го знаеш.

Робин преглътна възклицанието си при тази дума. Тя бе любимото определение на Тара, що се отнасяше до Мелани.

— Тара казваше, че Мелани е татко в рокля – каза Алек. – Знаеш от какво има нужда, нали?

— Моля те, не ми казвай, че има нужда от чукане.

Алек се засмя, неволно подритна едно камъче и се наведе да го хване, после го хвърли надалеч в тъмното.

— От колко време не го е правила, според теб, все пак?

— Не бих казала, че съм се замисляла някога по този въпрос.

— Но нали не мислиш, че не го е правила, откакто забременя с Ландън? Искам да кажа, всеки би се смахнал, ако не е правил секс почти две десетилетия, нали така?

— Не мога да си представя…

— Какво? Че го е правила? Или, че не е?

— И двете – отвърна Робин и зави по алеята. – Освен това, тя си беше същата и преди да забременее.

— Каква същата?

— Знаеш каква.

— Искам да чуя ти да го кажеш.

— Не.

— Защо не?

— Защото не е хубаво да наречеш сестра си…

— … путка? Хайде де, можеш да го направиш.

— Няма.

— Предизвиквам те. Двойно те предизвиквам.

Сега вече Робин се разсмя.

— Ти не си добре.

Входната врата се отвори. На прага се появи Мелани, обрамчена от светлината зад нея. Носеше синя памучна пижама и имаше изтощено изражение.

— Какво, по дяволите, става тук?

— Алек се върна – каза Робин, сподавяйки смеха си.

— Това го виждам. Много мило от твоя страна, че се прибра, Алек. Имаш намерение да оповестиш това на целия квартал ли?

— Извинявай – каза Алек. И добави: – Не ти ли казах, че е путка?

— Престани.

Двамата се разкискаха неудържимо.

— Какво ви става? – възнегодува Мелани. – Да не сте пак на десет години?

— Извинявай – съумя да изрече Робин, но Мелани се врътна на пети и изчезна във вътрешността на къщата.

— Ама, че си и ти, Робин – смъмри я Алек. – Сега вече я подлуди.

Робин махна по посока на колата на Блейк.

— Да не си забравиш нещата.

Алек отвори задната врата на лексуса. Тя изскърца протестиращо. Той взе пет-шест големи торби от задната седалка и подаде половината на Робин, като същевременно вдигна очи към стаята на Ландън.

— Май го събудихме.

Робин поклати глава.

— Не. Той постоянно си стои там.

Алек помаха на племенника си. Ландън тутакси изчезна.

— Мислиш ли, че е бил там и в нощта на стрелбата? Че е видял нещо?

Просто любопитство ли бе това, или Алек се страхуваше? – мина й през ума.

— Не зная. Веднъж пробвах да говоря с него, но нямах късмет.

-— Може аз да опитам.

— Алек… – Искаше й се да го попита дали пътищата им с Тара не са се пресекли в Сан Франциско, дали като я е видял отново, не са се отворили стари рани. Ти ли го направи? – питаха очите й. Виновен ли си?

— Какво?

Тя поклати глава.

— Нищо.

Беше късно. Чувстваше се изморена. А ако трябваше да бъде напълно честна със себе си, боеше се от отговора на Алек.