Лошата дъщеря

16

— Информация – съобщи записът. – За кой град?

— Сан Франциско.

— Личен номер ли търсите?

— Да.

— На кое име?

Робин сниши глас, хвърляйки поглед към затворената врата на стаята си. На Мелани нямаше да й хареса това, което правеше.

— Какво – сега на детектив ли ми се правиш? Не ставай смешна – представяше си как й се сопва сестра й.

— Том Ричардс – изговори ясно тя.

Може и да беше смешна. Обаче, очевидно бе, че шерифът смята Алек за заподозрян в стрелбата, а брат й никак не си помагаше, като изчезваше, без да каже и дума някому. Ако тя успееше да докаже, че Тара е имала връзка с някого от миналото си, това би могло да пренасочи подозренията встрани от Алек, и щом така или иначе Робин бе заклещена да стои в тази дяволска дупка още няколко дни, защо да не се опита да помогне?

— На кой адрес? – попита записът.

Мамка му.

— Нямам представа.

— Моля, изчакайте връзка с оператор.

След секунди записът бе заменен от човешки глас, който я информира, че в област Бей има трима Том Ричардс. Робин си записа номерата им, после позвъни и на тримата.

Първият Том Ричардс бе поне осемдесетгодишен и частично глух, така че разговорът им се състоеше предимно от думите „Извинете“ (тя), и „Какво?“ (той). Вторият Том Ричардс бе дългогодишен жител на Сан Франциско, който никога не бе посещавал Ред Блъф. Тъкмо се канеше да позвъни на третия, когато чу гласа на сестра си.

— Робин – викаше от коридора Мелани, – какво правиш там? Мислех, че искаш да ходиш в болницата.

— След две минути съм готова.

Почака, докато Мелани се отдалечи надолу по коридора, и довърши обаждането си. Отсреща вдигнаха след третото позвъняване, когато вече се канеше да затвори.

— Ало – изкрещя някаква жена, като че ли тъкмо бе влетяла в помещението.

— Ало – повтори Робин. – Много съжалявам, че ви безпокоя. Казвам се Робин Дейвис и се чудех дали…

— Само минута – каза жената. – Том, почакай малко. Трябва да говоря с теб, преди да излезеш.

— Всъщност, тъкмо с Том се надявах да говоря – бързо изрече Робин.

— Искате да говорите с Том? – В гласа на жената прозвуча изненада. – Мога ли да попитам за какво?

— Дълга история. Моля ви, не може ли просто да поговоря с него? Много е важно.

— Някаква жена иска да говори с теб – чу се отсреща. – Какво се канеше да правиш?

Робин дочу шумолене, докато телефонът се прехвърляше от една ръка в друга.

— Ало? – чу се детски глас след секунди.

— О, много съжалявам – побърза да се извини Робин. – Сигурно търся баща ти – той там ли е?

— Тя иска да говори с татко – обясни момчето на майка си.

— Всичко е наред, миличък – каза жената, и отново взе телефона. – Можеш да тръгваш. Кажи на майката на Джейсън, че ще й се обадя по-късно. Внимавай като пресичаш. Ало? – произнесе тя. – Коя, казахте, че сте?

— Робин Дейвис. От Ред Блъф. Опитвам се да се свържа с бивш съученик, на име Том Ричардс. Дали това не е случайно съпругът ви?

Настана дълга пауза. Робин чуваше ударите на сърцето си. Зачуди се, дали жената още е отсреща.

— Съпругът ми е мъртъв – произнесе тя. – Почина преди две години. От левкемия.

— О, Боже мой. Много съжалявам.

— От години не сме се връщали в Ред Блъф. За нещо специално ли искахте да говорите с него?

— Не. Не – заекна Робин. – Просто разглеждах старите ни годишници и си помислих, че… – Явно, сама нямаше идея за какво си е мислила. – Много съжалявам, че ви обезпокоих.

Жената затвори, без да се сбогува.

— Мамка му. – Бе открила следите на бившия си съученик, само за да узнае, че е мъртъв от две години. Което какво означаваше? Че някой бе взел назаем името му? Че този някой бе Алек? Че той и Тара…? Не можеше да си наложи да продължи мисълта си. – Мамка му.

— Какво толкова ругаеш там? – попита иззад вратата Мелани. – Какво има пък сега?

Робин пъхна мобилния си телефон в джоба на джинсите и отвори вратата.

— Нищо. Давай да вървим.

Когато пристигнаха, шерифът ги чакаше.

— Виж ти, виж ти – произнесе Мелани с глас, напрегнат като позата й. – Каква изненада.

— Дами – докосна шапката си той. – Надявах се да се срещнем.

— Случило ли се е нещо? – попита Робин.

— Има няколко неща, които бих желал да обсъдя с вас – отговори той. – Ландън тук ли е?

— Да го виждате случайно? – Гласът на Мелани бе по-студен от сутрешното кафе.

— Той е вкъщи – поясни Робин. Дали? Или пак се бе запилял нанякъде, на задната седалка на някой мотор, с развяна от вятъра дълга коса? Искаше й се да разпита Мелани за онова, което бе видяла предишната нощ, но не й се щеше да подкопава крехкия им мир. – Открихте ли Алек? – попита вместо това.

— Не още. Защо не седнем? Той направи знак към чакалнята, състояща се от няколко бежови кожени стола и дълъг кафяв диван.

— Ако не възразявате – поде Мелани, – дошли сме да видим баща си.

Разбира се – с лекота отговори Прескът. – Когато имате възможност. Аз ще ви чакам тук.

Мелани присви очи. Завъртя се на пети и се насочи към източното крило. Робин пое след нея. След минути двете сестри застанаха до леглото на баща си.

— Малко е посивял по краищата – отбеляза безстрастно Мелани, сякаш обсъждаше цвета на стените. – Май не му остава много.

— Здрасти, татко – прошепна Робин и очите й неочаквано пак се напълниха със сълзи.

— Не ми казвай, че отново ще се разревеш.

Робин поклати глава, също толкова сконфузена от сълзите си, колкото беше и сестра й.

— Добри новини, татко – обяви Мелани и потупа по дръжките на леглото. – Билярдната ти маса пристигна. Някакви предложения какво да правим с нея? – Почака няколко секунди и продължи: – Не? Така си и знаех. Винаги си бил по-добър в създаването на проблеми, отколкото в разрешаването им.

Робин сведе поглед към мъжа в кома, към баща им. Той беше блед, почти сив, което се забелязваше още повече, заради белите превръзки около главата му и чаршафите, втъкнати под брадичката му. Сякаш се беше смалил, откакто го бе видяла за последен път, но може и да си въобразяваше. Най-накрая някой ти даде да се разбереш, помисли си тя и се извърна. Мили Боже, моля те, нека този някой да не е Алек.

— Къде отиваш? – попита Мелани.

— Няма голям смисъл да стоим тук. По-добре да поговорим с шерифа и да приключим с това. Идваш ли?

— Не. Мисля да поостана и да правя компания на татко. – Мелани издърпа един стол и се пльосна на него. Протегна крака напред и скръсти ръце пред гърдите си, сякаш да подчертае своята решителност.

— Какво да кажа на Прескът?

— Каквото искаш.

Робин знаеше, че е безсмислено да спори.

— Довиждане, татко – прошепна на излизане тя.

Шериф Прескът се изправи на крака веднага, щом я видя да се приближава.

— Разбирам, че сестра ти е решила да не се присъединява към нас. – Той направи знак с ръка на Робин да седне, после се пресегна към един голям хартиен плик, оставен наблизо. Извади две снимки и ги протегна към нея.

— Какво е това? – Тя разгледа увеличените копия и разпозна и на двете червения шевролет малибу на Алек – на едната снимка колата бе на бензиностанция, а на другата на толпункт на магистралата.

— Разпознавате ли колата?

— Сигурна съм, че брат ми не е единственият човек на света, който притежава червен шевролет.

— Регистрационните табели са неговите – съобщи шерифът.

— Добре. Значи е неговата кола.

— Разпознавате ли бензиностанцията?

— Трябва ли?

— Разположена е на около километър и половина оттук. А този толпункт – посочи втората снимка той – е на около половината път оттук до Сан Франциско. Искате ли да знаете кога са направени тези снимки?

Всъщност не. Робин затаи дъх, докато Прескът прибираше снимките обратно в плика.

— Първата е направена във вечерта на стрелбата, а втората около два часа на следващата сутрин. В два и осемнайсет, за да сме по-точни. Което означава, че брат ви е бил тук, в Ред Блъф, когато е станала стрелбата.

— Твърдите, че Алек е бил стрелецът? – попита Робин и скочи на крака. – Това е лудост. Дали? – Няма начин Алек да е застрелял, когото и да било. Той обичаше Тара. Колко още пъти щеше да води този разговор?

— Тя го е предала по доста гаден начин.

— Това стана преди повече от пет години.

— Някои хора могат да таят мъст доста дълго време.

— Той още я обичаше – настоя Робин. Дори и след това, което тя направи. Дори и след всичкото това време.

— Може би. Но е мразел баща ви.

— Много хора мразеха баща ми. В това число и аз.

— Да. Но вие не сте били в Ред Блъф онази нощ, а се оказва, че брат ви е бил.

— Брат ми не е в състояние да нарани, когото и да било, особено едно дванайсетгодишно момиче. Защо изобщо би искал да застреля Касиди?

— Може да не е искал. Имало е поне още един стрелец. Забравихте ли?

— И вие си мислите, че това е бил Ландън – каза Робин, изненадана от яростта в гласа си. Нима самата тя не таеше подозрения към племенника си? – Мислите, че те двамата са действали съвместно – по-скоро заяви, отколкото попита тя.

— Не мога да пренебрегна тази възможност.

Брат ми няма нищо общо със случилото се – повтори Робин, но потрепването на гласа й подкопа увереността на думите й.

— Тогава какво е търсил тук и защо е побягнал?

— Кой казва, че е побягнал?

— Защо не седнете отново? – меко предложи Прескът и изчака Робин да заеме мястото си, преди да продължи. След като се сдобихме с тези снимки, аз се обадих в полицията на Сан Франциско обясни той. – Помолих ги да говорят с брат ви. Те отишли до апартамента му. Той не бил там. Не е отишъл на работа. Колата му я няма. Никой не го е виждал. – Прескът сведе глава надолу, но очите му се повдигнаха. – Вие не сте му споменавали случайно, че съм питал за колата му, нали?

Мамка му.

— Вижте – поде Прескът, – не казвам, че брат ви е виновен…

— Тогава какво казвате?

— Казвам само, че искам да говоря с него, това е всичко. Така че, ако се чуете с него…

— Ще му кажа, че искате да говорите с него – довърши мисълта му Робин. Главата й се завъртя от внезапна липса на кислород. – Сега е мой ред да ви задам няколко въпроса.

— Давайте.

Говорихте ли с Дилън Кембъл?

— Той бе първият човек, който влезе в управлението тази сутрин и се представи.

— Надуто копеле. И?

— Кълне се, че бил в Лас Вегас в нощта на стрелбата, показа ни касова бележка от хотела, в който бил отседнал, и твърди, че се представил доста добре на игралните маси. Чакаме потвърждение от видеокамерите. Трябва да ги получим до края на деня.

Мамка му.

— А Дони Уорън?

— Говорих и с него.

— И?

— Казва, че познавал бегло Тара и категорично отрича да са имали афера.

— Вярвате ли му?

— Не съм сигурен.

— Има ли алиби за онази нощ?

— Твърди, че си бил вкъщи, в леглото. Спял. Сам.

— Значи все пак няма алиби – уточни Робин.

— Нито пък мотив – добави Прескът.

— За който да знаем.

— За който да знаем – съгласи се шерифът.

Робин се поколеба дали да разкаже на шерифа събитията от изминалата нощ – как бе видяла Ландън да се измъква от къщата след полунощ, как се бе качил на някакъв мотоциклет и бе изчезнал в нощта. Всичко, което би отклонило подозренията от Алек.

— Добре ли сте? – попита шерифът. Лицето ви е някак…

Смачкано? Робин подръпна страните си с пръсти, сякаш да

изглади всякакви следи от емоции. По дяволите.

— Добре съм.

— Има ли нещо, което искате да ми кажете? – попита след няколко секунди той.

Робин отново се почуди дали да не му разкаже за предишната нощ. И още веднъж лоялността към семейството й надделя.

— Не – заяви накрая тя. – Нищо.

— Изглежда, че Касиди отбелязва голям напредък – съобщи Робин на сестра си, докато пътуваха към дома. Докторът каза, че ако кара с тази скорост, може да я изпишат до края на седмицата.

Което извиква въпроса… къде точно ще отиде? – попита Мелани. – Зная, че казах, че може да се прибере вкъщи с мен, но нямах предвид завинаги. Моето тегло си ми е достатъчно.

Робин се замисли за момент над въпроса. Мелани звучеше разумно. А и Касиди бе признала, че се бои от Ландън. Огромният й нов дом бе местопрестъпление, майка й беше мъртва, а пастрокът й в кома. Самата тя не искаше да има нищо общо с биологичния си баща, появил се неочаквано. Баба й и дядо й бяха Бог знае къде. И значи, оставаше само вариантът с приемно семейство.

Или пък аз, помисли си Робин. Дали наистина бе готова да вземе детето на Тара със себе си в Лос Анджелис, да живее с нея? Какво щеше да си помисли Блейк за това?

— Виж. Има нещо, за което трябва да говоря с теб. Отнася се за Ландън.

— Какво за него?

— Видях го. Снощи.

Раменете на Мелани се стегнаха. Тя рязко изви волана и спря колата отстрани на пътя, изключи двигателя и се обърна с лице към сестра си.

— Какво точно видя?

— Видях го да слиза по стълбите и да излиза от къщата. Последвах го. Не може ли да оставим климатика пуснат? Толкова е горещо…

— Последвала си го – повтори Мелани, без да обръща внимание на молбата й.

— Минаваше полунощ. Безпокоях се…

— Била си любопитна – поправи я Мелани. – Има разлика.

Робин разказа на сестра си как Ландън чакаше край пътя, за мотоциклета, на който се качи. Дланите на сестра й в скута се свиха в юмруци.

— Помогни ми оттук нататък, Мелани. Опитвам се да разбера.

— Опитите ти да разбереш ще пъхнат сина ми зад решетките. Сигурна съм, че на шерифа лиги са му потекли, като е чул това.

— Не съм му казала нищо.

— Наистина ли? – Мелани тутакси си отдъхна. – Е, така става, струва ми се. Благодаря ти. – Тя отново запали двигателя и потегли толкова рязко, че Робин едва не си удари главата в предното стъкло, въпреки предпазния колан. Никоя от сестрите не обели повече и дума до края на пътуването. – Кой, по дяволите, е този? – обади се първа Мелани, щом завиха по „Лари лейн“.

Робин погледна към белия лексус, последен модел, застанал на алеята на сестра й. Погледът й се плъзна към мъжа вътре, който тревожно се взираше към тях.

— О, Боже мой.

— Познаваш ли го? – попита Мелани.

— Не мога да повярвам – изрече Робин, едва разпознавайки собствения си глас. – Това е Блейк.