Лошата дъщеря

30

Трима репортери и един фотограф чакаха на паркинга, когато Робин и Блейк, бутащи количката на Касиди, придружени от двама помощник-шерифи, застанаха пред изхода на болницата.

— По дяволите тази Тери Главър – измърмори Робин.

— Норис – поправи я Блейк. – Изтъргувала е Главър, забрави ли?

— Какво ще правим?

— Ще докарам колата – каза Блейк. – Ще спра пред вратата.

— Какво искат? – попита Касиди.

— Някакво изявление, предполагам. Снимки.

— На мен?

— Не е нужно да разговаряш с никого – каза й Блейк. – Само се дръж. Веднага се връщам.

— Кой сте вие? – провикна се един репортер, когато Блейк отвори вратата.

— Касиди! – извика друг. – Касиди, погледни насам.

— Как се чувстваш, Касиди? – ревна третият. – Можеш ли да ни кажеш какво се случи?

— Кой те простреля?

— О, Боже – промълви Касиди, когато вратата се затвори.

— Всичко е наред, миличка. – Робин погледна от единия помощник-шериф към другия. – Не можете ли да направите нещо?

— Предупредени са да стоят на разстояние – отговори единият от тях. – Шерифът пътува насам.

— Страх ме е – обади се Касиди.

— Няма от какво – каза Робин и добави: – По дяволите. И мен ме е страх.

— Наистина ли? И ти ли се страхуваш?

Почти всеки ден от живота ми, помисли си Робин.

— Всичко ще се оправи – каза вместо това.

— Ами тати? – попита Касиди. – Той ще се оправи ли?

— Не зная, миличка.

Касиди бе настояла да види баща им, преди да напуснат болницата. Робин я бе закарала с количката в стаята му и детето поседя до леглото му цели десет минути, държа ръката му и тихичко плака.

— Моля те, тате, събуди се – не спираше да повтаря тя. – Моля те, събуди се.

Грег Дейвис обаче не се събуди и с всеки следващ час надеждата да го стори намаляваше. Предишната нощ бе получил нов удар. Следващият сигурно щеше да го убие, призна пред тях докторът. И все пак, ако изобщо някой можеше да докаже, че грешат, това според Робин бе само баща й.

— Касиди? – Една жена се приближи зад тях.

Първата мисъл на Робин бе, че някой от репортерите бе успял да се промъкне покрай охраната, но когато се обърна видя, че е една от сестрите, които се грижеха за Касиди. Младата жена държеше букет от бели лалета.

— Искахме да ти поднесем това – каза и кимна по посока на двете по-възрастни сестри зад нея, после подаде цветята на Касиди.

— Много ви благодаря – каза момичето. – Толкова са красиви.

— Ти си нашето чудодейно момиченце – каза сестрата.

— Грижи се за себе си – добави другата.

— Ела да ни видиш някой път.

— Беше много мило от тяхна страна – каза Касиди, когато си отидоха.

— Да, наистина.

— Мога ли да ти призная нещо ужасно?

— Ужасно?

Касиди направи знак на Робин да се наведе.

— Не харесвам лалета – прошепна тя.

— Така ли? – засмя се Робин. – Мислех, че всички ги харесват.

— Мама все казваше, че не миришат, повяхват и после умират.

Робин реши, че това бе доста честна преценка.

— Повече ми харесват розите.

— Ще го запомня – каза Робин и в този миг Блейк паркира колата отпред.

— Готови ли сте? – попита единият от помощник-шерифите.

Робин кимна и той отвори вратата. Незабавно ги връхлетя порой от гласове.

— Знаеш ли кой те простреля, Касиди?

— Разпозна ли човека, който уби майка ти?

— Някой познат ли беше?

— Касиди, погледни насам.

— Дай усмивка.

И още гласове, безплътни, безмилостни, стоварващи се отгоре им като гневни юмруци. Робин вдигна ръце пред лицето си, опитвайки да се скрие от любопитния взор на камерата.

— Робин, вярно ли е, че не си говорила с баща си от пет години?

— Брат ти заподозрян ли е?

— Кой мислиш, че е престъпникът?

Точно, когато Блейк помагаше на Касиди да се прехвърли от количката на задната седалка на колата, шерифът спря на паркинга.

— Добре, момчета, назад. Веднага – заповяда той. – Направихте си снимките. Никой няма да отговаря на въпроси днес. Детето е ужасено. Махайте се оттук, по дяволите.

По някакво чудо репортерите се подчиниха и се пръснаха толкова бързо, сякаш шерифът бе хвърлил димна бомба сред тях. Операторът обаче остана и продължи да снима. Робин се настани до Касиди, Блейк седна зад волана и тъкмо се канеше да потегли, когато шерифът почука на страничното стъкло.

— Ще ви предоставя полицейски ескорт до дома – каза той.

— Оценявам го.

— Не обещавам, че лешоядите няма да ни последват. – Прескът надзърна към задната седалка. – Как си, хлапе?

— Добре съм. Получих цветя – Касиди протегна букета напред.

Робин обгърна детето с ръце и го притисна, внимавайки да не го нарани. После му прошепна:

— Искам да съм точно като теб, когато порасна.

Пристигнаха вкъщи петнайсет минути по-късно. Шерифът паркира в началото на алеята, за да може Блейк да навлезе в нея и да спре възможно най-близо до входа.

Колата на Мелани не се виждаше никъде. Което е добре, прецени Робин. Сестра й нямаше да е никак възхитена да види Касиди, и още по-малко – шерифа.

— Май няма никой вкъщи – отбеляза Прескът, докато помагаше да пренесат Касиди. – Сигурно още са в ранчото на Дони.

— Това, предполагам означава, че продължавате да ни следите – настръхна Робин.

— Просто внимавам на някого да не му хрумнат лоши идеи.

— Какво имате предвид? – попита Касиди. – Какви лоши идеи?

— Нищо, за което ти да се притесняваш, миличка – отвърна шерифът. – Сега, мислиш ли, че си достатъчно силна да стигнеш сама до вратата?

— Искаш ли да те нося? – попита Блейк, преди Касиди да отговори.

В кафявите като на кошута очи на момичето премина вълна на облекчение.

— Благодаря. – Той я вдигна на ръце, тя облегна глава на рамото му и двамата влязоха в къщата.

Робин погледна към пътя, където вече имаше три коли, от които слизаха фотографи с апарати с дълги обективи. Докато ги наблюдаваше, се зададе малък камион на „Фокс нюз“, спря и от него изскочи мъж, крепящ на раменете си камера.

— Мамка му – изруга Робин. Мелани ще получи пристъп, щом види този медиен цирк. Дори в градче с размера на Ред Блъф нямаше спокойствие. – Нищо ли не можете да направите по този въпрос? – попита тя шерифа.

— Докато стоят на обществена територия, ръцете ми са вързани. Мога да сложа един от служителите си в началото на алеята да пази някой да не влезе. Но може би е по-добре да се консултирате със сестра си по този въпрос.

Това би било доста забавно, помисли си Робин и отиде да отключи входната врата. После почака Блейк да пренесе Касиди през коридора до всекидневната. Той внимателно я постави на дивана и седна до нея, а детето продължи да се обляга на него.

— Е, шерифе, благодаря ви – каза Робин, когато с изненада установи, че той още се навърта там, – задето се погрижихте да се приберем безопасно. Оттук нататък ще се оправим сами.

— Дали не ви се намира някакво студено питие? – попита той.

— Аз ще донеса – предложи Блейк. – И на мен ще ми дойде добре едно питие.

— Не – обади се Касиди и здраво стисна ръката му. – Не ме оставяй.

— Какво ще кажете да сложа тези цветя във ваза – Робин взе букета от Касиди – и да донеса една кана с вода тук? – Шерифе, имате ли нещо против да ми помогнете?

Прескът я погледна умислено.

— С удоволствие. – Той я последва по коридора. – Струва ми се, че искате да ми кажете нещо – каза веднага, щом влязоха в кухнята.

— Какво, но дяволите, се опитвате да направите на това дете? – избухна Робин и остави цветята на плота.

— Не съм сигурен, че разб…

— Как ли пък не! Защо сте предложил на Касиди да се върне в къщата на баща ми?

— Идеята не е лишена от смисъл.

— Тя е само на дванайсет! Майка й беше убита. Преживя ужасна травма. И вие искате да я преживее отново?

Шериф Прескът сниши гласа си, може би се надяваше и Робин да направи същото.

— Аз водя разследване за убийство, Робин. Касиди е единственият ни свидетел.

— Но тя е също така и жертва. А вече ви каза, че не може да идентифицира мъжете, които са били в къщата онази нощ.

— Тя си мисли, че не може, но като се върне в къщата може и…

— Не, аз няма да позволя това.

— Не мисля, че това решение ще го вземете вие. Касиди изглежда готова…

— Касиди е малолетна – напомни му Робин. – И ако се налага да наема адвокат и да издействам съдебна заповед, за да ви спра, точно това и ще направя.

— Нещо друго?

— Всъщност, да, има и друго.

Шерифът наклони глава на една страна като любопитен булдог.

— Престанете да тормозите брат ми. Не можете да го накарате да стои в Ред Блъф безкрайно, с надеждата да се сдобиете с достатъчно доказателства, за да го арестувате. Той си има живот в Сан Франциско и вие нямате право да го задържате тук. Както аз виждам нещата, можете да избирате между две възможности: или го арестувайте, или го оставете на мира. Пикай, или излизай от клозета, както би казал баща ми. – Самата Робин остана поразена от избухването си. Още повече се потресе от това, че цитира баща си.

— Наред ли е всичко тук? – провикна се от другата стая Блейк.

— Наред е – викна в отговор Робин. Намери една стъклена ваза в шкафа над мивката, наля вътре вода, подреди лалетата и видя как те почти моментално посърнаха. – Ето – обърна се към шерифа, след като взе някаква кана от същия шкаф, и едва ли не я навря в коравия му корем. – Можете да я напълните с лед. – После потърси чаши.

Входната врата се отвори, после се затръшна и въздухът потрепери от въпросите на Мелани:

— Робин, какво става? Какви са всички тези репортери? Какво прави колата на шерифа тук?

Робин остави чашите на плота и излезе в коридора, шерифът зад нея. Мелани, Алек и Ландън стояха до вратата. Робин кихна два пъти от острата миризма на коне, която я връхлетя.

— Наздраве – каза шерифът.

— Благодаря – отговори Робин. После видя объркването на Мелани и каза: – Защо да не влезем във всекидневната…?

— Защо просто не ми кажеш какво става?

— Мелани – настоя Робин, – влез във всекидневната.

— Чудесно. – Тя решително влезе. Алек и Ландън я последваха, а Робин и шерифът завършиха процесията.

— Здравей, Мелани – поздрави Касиди, поглеждайки към двамата мъже зад нея. – Здравей, Ландън. – Кратка пауза, после:

— Том? Това ти ли си? Какво правиш тук?

Алек пребледня и зина с уста от шока.

Силно вълнение заля Робин и отекна в цялото й тяло.

— О, Боже – промълви тя, давайки си сметка, че на шерифа няма да му отнеме много време да събере две и две. Мотив и възможност. Всичко, от което той се нуждаеше, за да извърши арест.

— Кой е Том? – попита той.

— Том – повтори Касиди. – Приятелят на мама от Сан Франциско.

— Бъркаш нещо – обади се Мелани. – Това е моят брат, Алек.

— Алек? Не. Това е Том. Том Ричардс. Ние го посещавахме.

Шерифът пристъпи напред с ръка на кобура си. Пълният смисъл на току-що чутото се бе подредило в ума му.

— Добре, всички да запазят спокойствие. Алек, предлагам да излезем навън.

— Шерифе… – започна Робин.

— Нека да не го правим още по-неприятно, отколкото се налага – прекъсна я Прескът. Хвана Алек за ръката и го изведе от стаята.

— Не разбирам. Какво става? – попита Касиди.

Робин изтича навън след тях.

— Какво правите? – попита, виждайки шерифа да закопчава с белезници ръцете на Алек зад гърба му.

— Струва ми се, че преди малко ми казахте или да пикая, или да излизам от клозета – отговори Прескът. – Алек Дейвис – започна той и го поведе по чакълестата алея към патрулната кола.

Репортерите и фотографите се лашнаха назад като едно цяло.

— Напомням ви, че имате право да мълчите…