Лошата дъщеря

35

Окръжният затвор на Техама е затворническо общежитие е лек режим, чиято основна цел е да изолира за сравнително кратки периоди от време, докато арестантите очакват своя процес. Сградата, лишена от въображение и грозна, е била построена през 1974 година, и притежава пристройки, добавени двайсет години по-късно. Тя е оборудвана с подсилена ограда и електронна охранителна система, които имат за цел да гарантират, че обитателите ще останат зад отблъскващите стени от кафяви тухли, докато не бъдат освободени.

— О, Боже – ахна Робин.

Блейк паркира колата и изключи двигателя. Беше сутринта след погребението, на четвъртия ден от затварянето на Алек и първият път, когато им бе разрешено свиждане.

— Не си длъжна да правиш това – обърна се към нея Блейк.

— Напротив. Виновен или не, той си ми е брат. – Тя затвори очи и си пое дъх дълбоко и дълго.

— Паник атака ли получаваш?

Робин се съсредоточи върху тялото си, в търсене на познатите следи от тревожност. Изненадващо, такива липсваха. Никакво пърхане на криле в гърдите й, никакви ками, раздиращи плътта й, никакво непреодолимо желание да избяга.

— Не – каза тя и отвори очи. – Добре съм.

— Иска ми се да можех да дойда с теб.

— И на мен ми се иска да можеше.

Джеф Макалистър вече ги бе осведомил за затворническите правила: на роднините се разрешаваше трийсетминутно посещение два пъти седмично; на срещите не се допускаше физически контакт, посетителят можеше да е само един; трябваше да е над осемнайсетгодишен и да представи личен документ със снимка; всички посетители се претърсваха.

— Само не забравяй, че не бива да очакваш да се видите насаме и че най-вероятно разговорът ви ще се записва.

Робин кимна, отново вдиша дълбоко, приглади си косата и взе да попипва най-горното копче на моравата си лятна рокля без ръкави.

— Как изглеждам?

— Изглеждаш страхотно.

— Лицето ми не е ли навъсено?

— Лицето ти е красиво.

Робин се засмя и отвори вратата на колата.

— Почакай – каза Блейк.

Тя се обърна.

— Обичам те – каза той.

Робин се пресегна през предната седалка и нежно го целуна по устните.

— И аз те обичам.

Тя пое нагоре по бетонната алея към входа на затвора, но преди да влезе, спря да си поеме дъх за последно. На лицето на полицая в стъклената будка нямаше усмивка. Той поиска личната й карта, след което Робин продължи нататък, придружена от жена полицай. Прекараха чантата й през метален детектор. Заведоха я в една чакалня със сиви пластмасови столове. Казаха й да чака, докато не чуе името си.

Там вече имаше трима души – мъж на средна възраст и две жени. Те й хвърлиха по един поглед, когато влезе, по-младата жена едва забележимо кимна. Робин седна в единия ъгъл на помещението. Дългите тръби на прекалено яркото флуоресцентно осветление очертаваха различните нива на тавана и се отразяваха надолу по скучните бели стени. Множество табели предупреждаваха посетителите да не внасят в затвора предмети като оръжия, експлозиви, както и дъвки.

— За първи път ли си тук? – попита един глас зад гърба й и Робин подскочи. – Съжалявам. Не исках да те стряскам. Може ли да седна тук?

Робин се обърна и видя жената, която я бе поздравила на влизане. Беше на двайсет и няколко, с кестенява коса, носеше сини джинси и червена тениска е V-образно деколте, от която пищната й плът отдолу изглеждаше още по-нагъната. Тя се усмихна и седна, преди Робин да успее да възрази.

— За първи път, ясно – заяви, обръщайки въпроса си в констатация.

— Толкова ли е очевидно?

— Роклята те издава. И аз първия път бях с рокля. Но после разбираш, че няма нужда. Срещали ли сме се? Изглеждаш ми някак позната.

— Не, не мисля.

— Аз съм Бренда. Посещавам гаджето си. Уволниха го, не го прие добре, на следващия ден се върна и гръмна онова място. Не нарани никого, но това си беше чиста случайност. Оказва се, че не е толкова лесно да улучиш целта, както изглежда по телевизията. Глупак. Дадоха му шест години. – Тя повдигна рамене.

— Твоят човек за какво са го вкарали?

Робин се поколеба, чудеше се дали тази жена не беше подставена, дали разговорът им не се записваше.

— Това е грешка…

Бренда се засмя.

— Това той ли ти го каза?

— Не му се наложи.

— Е, ами, желая ти късмет. Как каза, че ти е името?

За миг Робин се поколеба дали да не си измисли някакво име, но се отказа.

— Робин.

— Сигурна ли си? Май се поколеба.

— Сигурна съм.

— Робин – повтори жената. – Като онази птичка[16]. – Тя присви очи и малките й светлокафяви очи едва не се изгубиха сред дебелите страни. – Със сигурност ми изглеждаш позната.

Вратата в другия край на помещението се отвори и се появи един полицай.

— Робин Дейвис – каза той.

— Дейвис? – повтори Бренда, докато Робин ставаше. – Робин Дейвис? Стига бе. Да не си роднина на онези, дето ги застреляха? Видях снимката ти във вестника. По дяволите, знаех си, че ми се виждаш позната.

— Оттук – упъти я полицаят и Робин забърза след него към едно тясно съседно помещение. – Изпразнете си чантата, моля.

— Той посочи към очуканата метална масичка, единствената мебел в стаята.

— Вече я прегледаха на скенера.

— Изпразнете си чантата, моля – повтори полицаят.

Робин изсипа съдържанието на бежовата си платнена чанта върху масичката: зелено кожено портмоне, малка оранжева кесийка за монети, мобилен телефон, чекова книжка със скъсана черна подвързия, три химикалки, тефтерче, слънчеви очила в кутийка от изкуствена щраусова кожа и купчина смачкани салфетки.

— Няма дъвки – отбеляза тя, надявайки се да изтръгне усмивка от полицая, но срещна само намръщена физиономия. Робин реши, че горкият човек навярно е чувал тази баналност стотици пъти. – Извинете.

Намръщената физиономия се вкамени.

— За какво?

— За лошата шега – измърмори тя и реши да не казва нищо повече по своя инициатива, а само когато я питат. Ако не внимаваше, като нищо и нея щяха да я хвърлят в затвора.

— Добре – каза полицаят, след като отново се увери, че чантата е празна. Подаде й я обратно, даде й знак, че може да си прибере нещата, после я насочи към вратата отсреща. – Брат ви ще пристигне скоро. Имате трийсет минути.

— Благодаря. – Робин пристъпи в дълго тясно помещение, разделено по средата от отделни стъклени панели. Десет кръгли дървени столчета бяха отделени от разделителната стена чрез метални прегради. Бетонният под имаше неприятен карамелен цвят. Една възрастна жена, седнала на столче в другия край на помещението, плачеше на телефона, закрепен на стената до нея, докато разговаряше със затворника от другата страна. Робин се свлече на най-близкото столче и се втренчи в празното пространство пред себе си. Тъжното й изражение се отразяваше в стъклото. Как ли се чувства човек от другата страна?

Минута по-късно брат й бе въведен в неговата половина от стаята. Сложиха го да седне на стола срещу нея. Беше облечен в същия оранжев гащеризон, който носеше и в съда. Косата му бе сресана назад, изглеждаше измъчен и състарен поне с десет години, откакто го бе видяла за последно. Седна и вдигна телефона в същия момент, когато и Робин вдигна своя.

— Здравей – каза тя.

— Здрасти.

— Как е положението?

— Не е зле.

— Не е добре – поправи го Робин.

— Бил съм и по-добре.

— Храниш ли се?

— Малко. Храната не е съвсем изискана. А ти?

— Добре съм.

— Другите?

— Те също.

— Касиди?

— Справя се, предвид обстоятелствата.

— Сигурно се е шокирала, като ме е видяла, – каза Алек. – Като е разбрала, че не съм този, за когото ме е мислела.

— Да, това бе шокиращо за всички нас.

Алек погледна смутено.

— Съжалявам за това.

Робин се почуди какво си е представял, че ще стане, когато отново се срещне с Касиди, но реши да не пита, в случай, че ги подслушваха.

— Мислех си, че докато я изпишат от болницата, аз отдавна щях да съм си тръгнал, и изобщо нямаше да се наложи да се срещаме – обясни той, сякаш прочел мислите й.

Тя въздъхна. Помъчи се да реши кои теми за разговор биха били най-безопасни.

— Не го направих аз, Робин – промълви той.

Толкова по въпроса за безопасните теми.

— Зная.

— Всичко, което ти казах онзи ден, бе истина.

— Зная. Вярвам ти – каза тя. С мозъка на костите си чувстваше, че независимо колко зле изглеждаха нещата, и колко силни бяха доказателствата срещу него, Алек не бе способен да нарани, когото и да било. Разбра също, че всичко опираше до нея: тя трябваше да положи всички усилия да докаже невинността на брат си, така както шерифската служба работеше, за да докаже вината му.

— Аз обичах Тара – заяви Алек. – И тя ме обичаше. Щяхме да създадем свой живот.

— Толкова съжалявам.

— Моля те, кажи на Касиди, че съм невинен, че никога не бих наранил майка й.

— Ще го направя. Вече го направих.

— Тя повярва ли ти?

— Не зная.

Вратата се отвори и влезе Бренда. Тя многозначително погледна към Алек, докато минаваше покрай Робин, после седна на стола до нея.

— Брат ти е секси – изрече полугласно, докато гаджето й сядаше до Алек и вдигаше телефона.

— Не поглеждай настрани – чу я Робин да казва на приятеля си, – но седиш до истинска знаменитост. Оня, дето застрелял баща си и убил бившата си годеница. О, дето застрелял и детето й. Не, не се майтапя.

— Робин? – повика я Алек. – Какво има?

— Нищо. Просто мразя да те виждам на това ужасно място.

— И аз мразя. – Той потърка брадата си. – Говорила ли си с Прескът?

— Да.

— Значи знаеш за маската за ски, която ченгетата са намерили в апартамента ми.

— Може би не бива да говорим за това – изрече Робин.

— Защо не? Това е само една черна маска, по дяволите. Не някой рядък артефакт. Сигурно има милиони такива.

— Но защо ти ще имаш такава?

— Защо аз ще имам такава ли? – повтори той и вдигна раздразнено очи към тавана. – Аз карам ски, за Бога. Полицаите са намерили и ски обувки, също така. Шерифът каза ли ти това?

Робин изпита внезапен прилив на надежда.

— Откога караш ски?

— Откакто напуснах Ред Блъф. Чувствах се потиснат. По дяволите, едва не се самоубих. Реших, че карането на ски ще ме убие не по зле от всичко останало. Бях шокиран да разбера, че всъщност доста ме бива. И че много ми харесва. Доста е терапевтично. И ти трябва да опиташ.

Тя се усмихна.

— Може ти да ме научиш, щом излезеш оттук.

— Може и да не се случи поне още трийсет години.

Усмивката на Робин замръзна на устните й.

— Моля те, не говори така.

— Извинявай. Малко затворнически хумор.

— Не е особено смешно.

— Има още нещо, което би трябвало да знаеш.

Робин затаи дъх. Да не би при претърсването на апартамента му да са изскочили още улики?

— Какво?

— Макалистър смята, че може да ми предложат сделка.

— Каква сделка?

— Според него, щатът може да се съгласи на обвинение в убийство втора степен, ако издам съучастника си.

— Но ти не си го направил. И нямаш съучастник.

Алек се усмихна.

— Да, и това е пречката[17].

Няколко секунди седяха в мълчание.

— Е, какво ще правим? – попита Робин накрая.

— Тук няма „ние“, Робин. Само аз съм. Ти трябва да си събереш багажа, да си вземеш годеника и да си омиташ задника от този град.

— Няма начин. Не си тръгвам, докато не излезеш оттук.

— Напротив – възрази той, – тръгваш си. – Изправи се и махна на пазача до вратата, при което шнура на телефона се изопна в права линия.

— Какво правиш? Остава ни още много време.

— Не се връщай повече, Робин. Махай се оттук, докато все още можеш да дишаш.

— Алек… – повика го Робин, докато пазачът го извеждаше от стаята. Но той не спря. Не се обърна дори. Тя постави телефона на мястото му, сведе брадичка към гърдите си и се разрида.

— После става по-леко – наведе се към нея Бренда. – Ще видиш. Още няколко седмици и това място ще ти се струва като у дома.