Лошата дъщеря

19

— Уау! Я се виж! – възкликна Мелани, когато Робин и Блейк въведоха Касиди в стаята на Грег Дейвис. – Не трябва ли да си в леглото?

— Той буден ли е? – пренебрегна въпроса й Касиди и се приближи до леглото на пастрока си.

— Не. Няма промяна.

— Толкова е… тих – промълви Касиди с треперещ глас и очите й се напълниха със сълзи. – Никога не съм го виждала толкова тих.

Робин почувства как собствените й очи се насълзяват. „Тих“ бе последната дума, с която би описала мъжа, който, откакто го помнеше, бе в постоянно движение. Един тукашен журналист веднъж бе написал за него, че е човек, който „никога не ходи, когато може да тича, никога не шепне, когато може да вика, и чиято безусловна властност се излъчва и от най-незначителния му жест“. На Робин й хрумна, че никога преди стрелбата не бе виждала баща си нито да спи, нито дори да дреме.

— Чува ли ни? – попита Касиди.

— Не знаем отговори й Робин.

— Боли ли го? Боли ли те, тате?

— Нищо не го боли – увери я Мелани. – Ти как си?

— Аз съм добре – отвърна Касиди. – Всичко още ми е подуто и понякога ме боли, като си поемам дълбоко дъх. Но докторът каза, че до няколко дни мога да се прибера вкъщи.

— Толкова скоро? – изненада се Мелани. Дали е разумно?

— Докторът каза, че колкото по-скоро се върна към обичайния си живот, толкова по-добре.

— Разбира се, известно време ще трябва да го кара по-леко – разсъди Робин.

— Разбира се – повтори Мелани. Устните й се извиха в суха усмивка. – Можеш да вземеш старата си стая. Робин и Блейк се местят в хотел.

— О, не. Моля ви. Очите на Касиди се разшириха в паника. – Не можете да го направите.

— Става малко пренаселено – обясни Мелани. – Иначе те ще трябва да заемат моята бивша стая отсреща, която е по-тясна…

— Аз ще взема по-малката стая – бързо предложи Касиди. – Моля ви. Трябва да останете умоляваше тя Робин.

Робии погледна към Блейк и двамата едновременно кимнаха в съгласие.

— Значи е уредено. – Касиди се обърна от Робин към пастрока си. – А, когато и ти се оправиш, тате, също можеш да се прибереш у дома. Можеш да вземеш предишната си стая.

Робин видя как челюстта на Мелани се стегна. Не беше сигурна дали това се дължеше на многократната употреба на думата „тате“ от страна на Касиди или на мисълта, че ще трябва да се откаже от голямата спалня.

— Мисля, че малко изпреварваме събитията – намеси се Мелани. – Дори и татко да си възвърне съзнанието, докторите не са оптимистични…

— Не мога да разбера – прекъсна я Касиди. Ако си върне съзнанието, това не означава ли, че се оправя? – Тя отчаяно се огледа. – Не е ли така?

— Да се надяваме, че е така – каза й Блейк.

— Получил е доста тежки наранявания – напомни Мелани.

— Тежки… Какво означава това? – продължи да пита Касиди.

— Означава, че независимо дали ще дойде в съзнание, не бива да възлагаме големи надежди.

— Той трябва да се оправи. – Касиди отново се извърна към пастрока си. – Трябва да се оправиш, тате. Моля те. Само ти ми остана.

— О, миличка – проплака Робин и я взе в обятията си.

Касиди се срина върху нея, краката й се подгънаха и Робин буквално я задържа на ръце.

— Те убиха мама – проплака тя, заровила лице в къдриците на Робин. – Татко не може да умре. Не може да ме остави.

— Сигурна съм, че прави всичко по силите си, за да се оправи – увери я Робин.

— Оцелял е досега – обади се Блейк. – И от малкото, което зная за него, ако някой може да преживее това, ще е той и никой друг.

— Вярно е – потвърди Мелани. – Но все пак си мисля, че би било грешка да се осланяме на фалшиви надежди.

— Понякога надеждата е единственото, което ни остава – възрази Робии и целуна Касиди по челото. – Май трябва да те върнем в твоето легло.

— Не. Искам да остана тук. – Касиди бавно се отдръпна от ръцете на Робии и изпъна рамене, обхваната от нова решителност. – Тате? – Тя се пресегна през подпорките на леглото и взе ръката му. – Това съм аз, Касиди. Тук съм. И докторите казват, че ще се оправя. Но аз имам нужда от теб, тате. Имам нужда да се събудиш. – Тя извърна очи към Робии. – Той е студен. Трябват му още завивки.

Робин се озърна и видя едно памучно одеяло в шкафа. Зави краката на баща си с него, видя как Касиди го придърпа до брадичката му.

— Така е по-добре – заяви детето. – Нали, тате? Вече ти е по-топло. Обърна се към Мелани. – Къде е Ландън?

— Вкъщи.

— Трябваше да е тук. Тати трябва да е заобиколен от любимите си хора.

— Не съм убедена, че идеята е добра – възрази Мелани. – Знаеш, че поведението на Ландън понякога е доста… непредвидимо.

— Зная, че Ландън обича тати и тати обича Ландън.

На лицето на Мелани се изписа дълбоко съмнение.

— Може би, но…

— Той казваше, че Ландън е изминал дълъг път и ти си свършила невероятно добра работа с него.

— Той е казал това? – Очите на Мелани се напълниха със сълзи. Тя побърза да извърне глава и ги изтри с опакото на дланта си. – Какво друго е казал?

— Само, че те обича.

Бре, помисли си Робин.

— Бре – повтори на глас Мелани. А после додаде шепнешком: Само да беше го казал и на мен.

— Ще го направи – увери я Касиди. – Когато се събуди. – Тя стисна ръката на пастрока си. – Обичам те, тате. Всички те обичаме.

Робин затаи дъх, почти очаквайки баща й да събере и последните си останали сили, и да извика с бумтящия си глас: „И аз ви обичам“. Само че, той не го направи.

И никога не го беше правил.

Представи си брат си. Спомни си болката в очите му от предателството на баща им, почувства яростта му. Достатъчно голяма ли беше яростта му, че да тръгне да убива?

Къде си, Алек? Какво си правил в Ред Блъф в нощта на стрелбата?

— Май е по-добре да седнеш – обърна се към Касиди в опит да заглуши тези мисли.

— Не, добре съм. – Касиди срамежливо се усмихна на Блейк.

— Не ми каза, че си сгодена – каза тя на Робин.

— Ами, ние така и не говорихме много – отвърна Робин.

— Сигурен съм, че си е мислила за много по-важни неща – обади се Блейк.

Робин се запита дали великодушно прикрива наранените си чувства, или наистина си мислеше това, което каза. Хрумна й, че изобщо не познава чак толкова добре мъжа, за когото бе обещала да се омъжи.

— Е, кога ще се жените? Може ли да съм шаферка? – обсипа ги с въпроси Касиди.

— С абсолютна сигурност – любезно отговори Блейк.

— Това е много яко. А ти сигурно ще си главната шаферка – каза тя на Мелани.

Мелани се обърна към Робин, която заби поглед в земята.

— Всяко нещо по реда си – намеси се отново Блейк. – Първо ще трябва да насрочим дата.

— Какво ще кажеш да е веднага, щом тати излезе от болницата?

— Непременно ще го обмислим – каза Робин. Решила бе да остави детето да си фантазира, колкото и нереалистични да бяха фантазиите й.

Ще имаме предостатъчно време за реалистичните неща по-късно.

Касиди развълнувана изръкопляска.

— Чу ли това, тате? Ще има сватба. Така че, трябва да се оправиш, за да поведеш булката. – И погледна към Робин за потвърждение.

Робин кимна. Какво толкова, по дяволите? Какво можеше да навреди това?

— Познаваш ли годеника на Робин – Блейк? О, не ти зная фамилията.

— Ъптън – каза Блейк.

— Блейк Ъптън – повтори Касиди. – Много яко име, наистина.

— Благодаря – засмя се той. – Но нямам абсолютно никаква заслуга.

— Имаш ли някаква връзка с Кейт?

— Коя?

— Кейт Ъптън. Тя е известен модел.

— Напълно съм сигурен, че нямаме нищо общо.

— Много жалко. Така искам да се запозная с нея. И аз искам да стана модел един ден.

— Не мисля, че тати ще се зарадва особено на това – заяви Мелани.

Робин си спомни за ранните мечти на Мелани да стане модел. Баща й ги бе отхвърлил само с няколко изразителни думи: Доста ти е дебел шансът това да се случи.

— Според мен, ще станеш страхотен модел – каза Блейк.

— Наистина ли? И Кени така казва.

— Кени Стейпълтън ли? – Мелани присви очи и наклони глава на една страна.

— Той беше тук по-рано – обясни Робин.

— Наистина. – Това вече не беше въпрос.

— А също и Кара Ричардсън и Скайлър Маршъл от моето училище – добави Касиди. – Те са в гимназията. Дори не предполагах, че ме познават. Беше толкова яко да дойдат да ме видят. Не мислиш ли?

— Толкова яко – повтори усмихната Робин. В един миг Касиди изглеждаше зряла не за годините си, а в следващия отново се превръщаше в детето, което беше всъщност. На човек му се завиваше свят.

— Майка ми е можела да стане известен модел – обясни Касиди на Блейк. – Тя беше наистина красива.

— Да, беше – каза Робин, опитвайки се да прогони представата за красивото лице, разкъсано от куршуми.

— Но на нея не й пукаше за такива неща. Искаше само да бъде добра съпруга и майка. Все това повтаряше. Че аз и тати сме й били напълно достатъчни. Нали така, тате?

— Сигурен съм, че той знае – каза Блейк и Касиди се отпусна на гърдите му, хлипайки тихичко.

— Може би е време да тръгваме – каза след няколко минути Мелани. – Няма смисъл да висим тук и да чакаме нещо да се случи. Как казваха – „Ако стоиш над млякото, то не завира“?

— Какво означава това? – попита Касиди.

— Означава, че може да минат дни, седмици…

Баща им изстена.

— О, Боже мой – извика Касиди. – Той дали…?

— Просто издава звуци…

Стонът стана по-силен, по-настоятелен.

— Ще повикам сестрата – заяви Блейк и забързано излезе от стаята.

— Тате? – повика го Касиди.

— Татко? Чуваш ли ме? – приближи се Мелани.

Робин отстъпи назад, затаила дъх.

— Татко? – повтори Мелани. – Аз съм, Мелани.

Дълбоко от гърлото на баща им се изтръгна нисък вопъл и си проправи път към устните му. Няколко секунди по-късно вопълът се превърна в име.

— Касиди.

Мелани се люшна назад, сякаш бе понесла физически удар.

— Тате! – викна Касиди и сграбчи ръката му. – Тук съм, тате. Точно тук.

— Касиди – повтори той.

Касиди се опита да се хвърли над перилата на леглото, но те се врязаха в корема й и тя проплака.

— Тате! Тате!

— Касиди – произнесе отново той и отвори очи, макар гласът му да заглъхна.

— Тате! Той е буден! Той е буден!

Робин се приближи едва-едва.

— Татко?

Бавно, почти незабележимо, баща й отмести очи към нея.

— Робин?

Мелани се напъха пред Робин.

— Татко, това съм аз, Мелани. – Наведе се ниско и докосна страната му с устни. Татко?

— Мелани? Не… – Очите му се превъртяха навътре и той почна да се тресе.

— Какво става? – извика Касиди, когато прозвуча серия от силни писукания и стаята се напълни с медицински персонал.

— Добре, всички, от които няма нужда тук, напуснете незабавно – нареди мъжки глас. – Господин Дейвис… господин Дейвис… Аз съм доктор Барбър. Чувате ли ме? – Обърна се към останалите. – Припадна.

Какво му каза? – с паника в гласа Касиди попита Мелани.

— Изкарайте всички навън – нареди отново докторът.

— Аз няма да си тръгна – заяви Касиди.

— Само за малко – Блейк нежно обгърна раменете й. Робин тутакси се озова от другата й страна.

Двамата заедно изведоха хлипащото момиче от стаята.