Лошата дъщеря

8

Робин тъкмо си бе нахлузила нощницата, когато мобилният й телефон звънна.

— Блейк?

— Алек поправи я брат й.

— Къде си?

— В апартамента ми. А ти?

— Ами, май мога да го определя като „в ада“.

— Което значи, че си у дома. Поздравления. Ти си по-добър човек от мен, Ганга Дин[4].

— Ти ще си дойдеш ли?

— Ти луда ли си?

— Тара е мъртва.

Мълчание.

— Алек? Тук ли си?

— Тара е мъртва – повтори той с равен глас, без никаква емоция.

— Почина тази сутрин, без да дойде в съзнание.

Пак мълчание, по-дълго този път.

— Значи, така и не е говорила с полицията. И те не знаят кой…

Робин долови отчаянието в гласа му. Отчаяние или облекчение, чу гласа на Мелани в ухото си.

— Много съжалявам, Алек – каза тя, пропъждайки гласа на Мелани от ума си. Знаеше, че брат й още таи чувства към бившата си годеница, дори след толкова време и въпреки всичко. Той никога не би… Той никога не би могъл…

Робин набързо го осведоми за всичко случило се, откакто бе пристигнала в Ред Блъф. Въздържа се и не му каза за клюките относно баща им и Тара, понеже не беше сигурна как ще реагира.

— Да разбирам ли, че татко още се крепи?

— Той е упорито старо куче – каза Робин.

— Значи, Тара умира, а той оцелява. Понятно.

— Ела си у дома, Алек – настоя Робин. – Наистина имам нужда от подкрепа.

— Къде е Блейк? Това не е ли негова работа?

И Робин се чудеше същото.

— Той е доста зает напоследък. Не може просто да става и да хуква всеки път, когато…

— Когато семейството на годеницата му е било избито?

— Колко мило – каза Робин.

— Трябва да вървя.

— Трябва да си дойдеш у дома.

— Дочуване. – Алек затвори.

Робин хвърли телефона на леглото и си представи красивото лице на брат си – меките сиви очи на майка им, твърдата челюст на баща им, светлокестенявата коса, смесица от двамата, язвителното чувство за хумор, което си беше изцяло негово. Колко ли пъти беше докарвал Робин и Тара до сълзи от смях с поредното си подигравателно остроумие?

О, Боже – спомняше си писъка на Тара след една от комичните му импровизации. – Струва ми се, че току-що се напиках в гащите!

— Как можа да го направи? Алек бе попитал Робин, след като Тара се събра с баща им. – Искам да кажа, достатъчно гадно е да ме зареже, заради два пъти по-възрастен от нея мъж. И то баща ми, ни повече, ни по-малко – бе заявил с тъжно поклащане на главата. – Но как е възможно жена, която толкова обича да се смее, да се омъжи за човек, който няма и една частица смях в цялото си тяло? Мамка му, та той не би познал иронията, дори да го захапе за задника. Знаеш го какъв е, нали? – попита и направи пауза, преди да изстреля убийствената финална реплика. – Той страда от синдром на ироничната недостатъчност!

Робин и сега прихна при спомена за тези думи.

Вярно беше. Грег Дейвис не притежаваше абсолютно никакво чувство за хумор. Неуморното преследване на успеха и всемогъщия долар не бе оставило много място за каквото и да било друго. О, той имаше чар. Знаеше какво точно да каже. Можеше дори да разкаже сносна шега. Но зад непринудения му смях и изкусителните маниери имаше нещо кухо. Не, че това бе от значение. Той се бе научил, че парите в голяма степен запълваха досадните кухини.

А изглежда Тара обичаше парите дори повече, отколкото обичаше да се смее.

Тя ще съжалява – помнеше думите на Алек, макар да се мъчеше да забрави следващите. Карма, бейби. Всичко се връща. Рано или късно тя ще си плати за това. И двамата ще си платят.

Разбира се, брат й просто драматизираше. Тогава той се чувстваше оправдано наранен и гневен.

Щеше да бъде някак по-леко, ако тя беше мъртва – бе заявил Алек.

Но това бе преди шест години, каза си сега Робин. Той нямаше предвид… Няма начин… Пък и по времето на стрелбата е бил на стотици километри оттук.

Пое си дълбоко дъх. Нямаше да позволи на глупавите догадки да попречат на съня й. Нуждаеше се от добра почивка преди утрешния ден, който се очертаваше да е изключително мъчителен. „Но къде е Блейк?“, запита се отново, прехвърляйки безпокойството си от Алек към годеника си. Защо не й се бе обадил?

— По дяволите. Къде си? Сам ли си? С кого си? Грабна чантата си от пода и извади малкото шишенце с ативан. Остават само осем, ужаси се след, като преброи хапчетата и отсипа две в ръката си.

Тъкмо се канеше да ги лапне, когато телефонът й звънна. На екрана се изписа името на Блейк.

Най-сетне.

— Здрасти – каза и стисна хапчетата в шепата си, сякаш да ги скрие от погледа на Блейк, който нямаше да ги одобри.

— Как си?

— Добре. Каня се да си лягам.

— Седем и половина е – отбеляза той.

Робин си го представи как свива вежди над патрицианския си нос. Тя наричаше тази физиономия „неговото загрижено лице“. Колкото и да е странно, то го правеше дори още по-красив, отколкото и бездруго беше.

— Не си вземала повече валиуми, нали?

— Не – отговори тя, и технически, това не беше лъжа. – Просто съм уморена, това е всичко. Явно убийството изтощава.

— Много съжалявам. Как е баща ти?

— Все така.

— Имат ли вече идея кой го е направил?

Робин поклати глава.

— Робин? Там ли си?

— Извинявай. Не, не знаят кой го е направил. Предполагат, че е нахлуване, но…

— Но?

— Не знаят. – Нямаше силите да повтори предишния си разговор с Мелани. Верни ли бяха клюките? Баща й изневерявал ли е на Тара? Тара изневерявала ли е на баща й? И в крайна сметка, това имаше ли значение? Дали щяха да са още живи, ако клюките бяха неоснователни?

„Ти изневерявал ли си ми?“ – искаше й се да попита.

— Как си? – попита, вместо това.

— Аз ли? Аз съм добре.

— Ами сестра ти?

— Трудно е да се каже. В един момент сякаш се държим добре помежду си, в следващия – не толкова.

— А синът й? Извинявай, забравих му името.

— Ландън.

А, да. Беше кръстен на онзи артист…

— Майкъл Ландън[5]. – Робин си представи отдавна починалия актьор, звездата на филма „Бонанза“, популярен уестърн, чиито повторения по телевизията Мелани имаше навика да гледа. Но кой си кръщава детето на името на актьор, когото е виждал само в стари телевизионни предавания? – Той най-вече се уединява. Всъщност, още не съм говорила с него. – Но го чувам, помисли си и погледна към стената, която разделяше двете им стаи. Веднага, щом приятелят му Кени си бе тръгнал, Ландън бе възобновил непрестанното си потракване.

— Сигурно не ти е много приятно да си там – предположи Блейк.

— Така е.

— Как е времето?

Наистина ли?

— Горещо. – Действително ли си говорим за времето?

— Имаш ли някаква представа кога ще се прибереш?

— Сигурно ще остана поне още няколко дни. Шерифът иска утре да огледаме с него новата къща на баща ми и да видим дали ще открием какво липсва. – Защо? Да не би да се притесняваш да не те заваря неподготвен? Има ли някой с теб?

— Как се чувстваш с всичко това?

Робин прихна.

— Това би трябвало да е мой въпрос. Аз съм терапевтът, забрави ли?

Но не много добър терапевт.

— Няма да ти бъде лесно – разсъди Блейк.

— Вярно е. Но кога ли изобщо нещо, свързано със семейството ми, е било лесно?

— Искаш ли да дойда там? – попита той.

Моля те, кажи не, сякаш чу вътрешния му глас Робин.

— Не е необходимо – угоди му тя. – Ти си зает.

— Мога да си уредя няколко дни отпуска.

— Добре съм. Наистина.

— Действително звучиш доста добре.

— Така ли? – Предполагам, че чуваме онова, което искаме да чуем.

— Да-м. Уморена, но добре. Май трябва да те оставя да поспиш.

— Да. Идеята не е лоша. – Въпреки, че още по-добра идея би било да зарежеш всичко и да си домъкнеш задника тук. А най-добрата – да престанеш да питаш какво искам и да проумееш от какво имам нужда.

— Добре – каза той.

— Добре.

— Нали ще ми се обадиш веднага, щом разбереш нещо?

— Ще ти се обадя.

— Обичам те – произнесе толкова тихо, че Робин не беше сигурна, дали изобщо е казал нещо. Пак ли чуваме, каквото ни се иска?

— И аз те обичам – прошепна тя. Отново хвърли телефона на леглото, сложи върху езика си двете хапчета, които все още стискаше в дланта си, и ги глътна. Едното й приседна на гърлото, тя се помъчи да го преглътне, но това сякаш влоши нещата. Отвори вратата и излезе в коридора. Отиде в банята, наведе се над мивката и пи вода направо от кранчето. Водата потече по брадичката и врата й и намокри предницата на нощницата й.

Изми си лицето и зъбите, после отдели няколко минути да си оправя косата, но накрая призна, че това е обречена кауза и излезе от банята. Чуваше пуснатия телевизор в стаята на Мелани в дъното на коридора. Веднага щом баща им и Тара се бяха изнесли, сестра й бе превзела родителската спалня с удобната й прилежаща баня, без да губи и минута време. Робин не бе сигурна кога точно е станало това, нито й бе хрумнало да пита, но шериф Прескът бе споменал нещо за парти по случай освещаване, както и че работници редовно влизали и излизали от къщата. Значи, по някое време миналия месец, прецени тя, докато се връщаше в стаята си.

Той стоеше до леглото й с гръб към нея – висок, бос, с впечатляващи бицепси, изпъкнали под ръкавите на карираната му риза, падаща свободно над провисналите сини джинси. Гъста кестенява коса се спускаше към прегърбените рамене, а тялото му се поклащаше напред-назад, сякаш се молеше.

— Ландън?

Момчето се извърна, тъмните му очи пробягаха от лицето на Робин към гърдите й.

Тя вдигна ръка към тях, давайки си сметка, че зърната й ясно се открояват под тънката бяла памучна материя.

— Много се радвам да те видя най-накрая – каза, чудейки се какво правеше той в стаята й. – Липсваше ни на вечеря.

Ландън не каза нищо, само отмести поглед към пода.

— Хапна ли нещо? Остана доста ядене, ако си гладен. Много е хубаво. Майка ти прави отлично задушено.

Отново никакъв отговор.

— Тя каза, че то ти било от любимите гозби. Макар да не си обичал салата. Аз пък не харесвам броколи. – Нима? И откога не харесвам броколи? Защо бе казала това? – Не мога да повярвам колко си пораснал. Последният път, когато те видях, все още беше малко дете. А я се виж сега. Вече си мъж. – Огромен, мълчалив мъж с изпъкнали мускули, който се намира в стаята ми и Бог знае какво търси там. – Дойде да ми кажеш здрасти ли?

Ландън пристъпи от крак на крак, упорито избягвайки зрителен контакт.

— Искаш ли да поседнеш? – Тя пристъпи напред. – Можем да си поговорим, да се опознаем отново.

Той отстъпи крачка назад и се спря едва, когато кракът му опря в леглото.

Робин чу стъпки зад себе си.

— Какво става тук? – попита Мелани. – Ландън, какво правиш в стаята на Робин?

Ландън се стрелна покрай майка си и Робин, без да обели дума, нито да погледне към тях.

— Няма нищо – викна след него Робин. – Можеш да останеш.

След секунди вратата на стаята му се захлопна.

— Той не правеше нищо…

— Може ли, ако обичаш, да се въздържаш да се показваш по нощница пред сина ми, който е тийнейджър? – прекъсна я Мелани. – Всичко се вижда през това нещо, нали знаеш?

— Не съм се показ… Бях в банята. Когато се върнах, той беше тук.

— Както и да е. Просто бих искала да си малко по-дискретна, а не да се разхождаш по коридорите полугола.

— Не съм полугола.

— Виждам пубисните ти косми – дойде жилещият отговор.

Робин сведе поглед надолу, бузите й пламнаха, сякаш Мелани я бе зашлевила. Чу стъпките на сестра си да се отдалечават по коридора, но не вдигна очи, докато не чу вратата на стаята й да се затваря. Тогава пропълзя в леглото и издърпа розовото шалте над главата си в опит да задържи настрани нежеланите духове.