Лошата дъщеря

14

Тази нощ Робин си легна в девет часа, но лежа будна, заслушана в ритмичното клатене на Ландън, почти до полунощ, когато то внезапно спря. След няколко секунди се чуха тежките му стъпки напред-назад, напред-назад, от единия край на стаята до другия. Десет минути по-късно крачките престанаха и тя зачака изнервена клатенето да се възобнови, проклинайки се, задето бе изхвърлила последния ативан. Имаше нужда от сън. Той бе единственото й бягство от все по-объркващата реалност. Сънищата й може и да бяха тревожни и несвързани, но будното й състояние бе по-зле. Сънищата обикновено изчезваха за минути. Не бе толкова лесно да се прогони реалността. А реалността показваше, че нищо в живота й вече нямаше смисъл.

Дали е имало някога?

Да, реши тя, като си помисли за Блейк. Когато беше с Блейк, животът й имаше смисъл. Поне в началото.

Тогава работеше като асистентка на една социална работничка във ваканционно училище в област Силвър Лейк, Лос Анджелис, първата й работа, откакто се бе дипломирала в Бъркли. Една вечер шефката й я покани на партито на нейна съседка. Забеляза Блейк в мига, в който прекрачи прага. Висок и красив като кинозвезда, той бе заобиколен от обожателки. Стой настрани от този, каза си Робин и се насочи към другия край на помещението, където поведе светски разговор с най-близкостоящия, мъчейки се да не гледа към Блейк.

Докато, най-неочаквано, той не се озова точно до нея.

— Здрасти – каза и й връчи чаша бяло вино. – Аз съм Блейк Ъптън.

Бягай, помисли си тя.

— А ти си…?

Отговорът й дойде някъде от нищото.

— Аз съм тази, която се маха – заяви и му връчи чашата обратно.

И тогава избяга.

Не спря да тича, докато не намери такси, докато не се озова на безопасно място в апартамента си, в леглото си, далеч от топлите кафяви очи на Блейк Ъптън, от чувствената му уста, извън обсега на палавата трапчинка в брадичката му, от гъстата му кестенява коса, от меката настойчивост в гласа му, от всичко в него, което предвещаваше беда.

И повече от беда.

Опасност.

Бе прекарала остатъка от нощта ту поздравявайки се за своята решителност, ту окайвайки се за глупостта си.

Последното нещо, от което се нуждаеш, е мъж като този – поучаваше сама себе си на глас. Мъж, който може да има всяка. Мъж, който никога няма да бъде верен.

Мъж, като баща ти.

— И какво толкова? Щеше поне да го изчукаш – каза си в следващия миг. А после, с изгрева на слънцето, след една изнервяща и безсънна нощ: – О, я стига. Вече е твърде късно. Стореното, сторено.

Само че, не беше сторено.

Блейк беше открил коя е тя и й се обади на следващата вечер.

И тази, която се маха, бързо се превърна в онази, която заникъде не бързаше.

Точно там беше проблемът, осъзна Робин сега. Жената, която Блейк Ъптън си мислеше, че получава, момичето, готово да се сопне и да си тръгне на мига, нямаше нищо общо с онзи възел от нерви, с който в крайна сметка се оказа обвързан.

Което навярно обясняваше защо не бе отговорил на нито едно от съобщенията, които бе оставила на гласовата му поща по-рано тази нощ. Сигурно е сметнал, че това е достатъчно съобщение само по себе си.

Робин усети натиск в пикочния си мехур, стана от леглото и се упъти към тоалетната. Тъкмо отваряше вратата, когато чу вратата на стаята на Ландън също да се отваря. Тя побърза да се мушне обратно вътре. След секунди вратата на Ландън се затвори и стъпките му заглъхнаха надолу по коридора. Чак тогава се осмели да открехне своята врата. Надзърна и го видя да слиза по стълбите.

Пристъпи на пръсти, но колкото и да внимаваше, дървеният под изскърца под босите й крака. Тогава чу външната врата да се отваря и затваря.

Мина й през ума да събуди сестра си, но не й се искаше да предизвиква яростта на Мелани. Вместо това, Робин слезе надолу по стъпките на племенника си.

— Това не е добра идея – прошепна тя, докато отваряше входната врата.

Отначало не видя нищо, освен чернотата на нощта. Постепенно над главата й се появи тънкият полумесец, последван от сиянието на звездите. Оскъдните крайпътни дървета се поклащаха на хладния среднощен бриз.

И тогава го видя.

Стоеше в края на алеята, отстрани на пътя, а тялото му имитираше полюшването на дърветата.

— Какво си намислил? – попита беззвучно тя, вперила очи в племенника си, който направи няколко стъпки към къщата на баща й, после спря, обърна се и поднови поклащането си.

Тогава чу звук, идващ от далечината – тихо ръмжене, което се засили с приближаването си. Мотоциклет, осъзна Робин в мига, в който огромният мотор се материализира пред нея, формата му, която нямаше как да се сбърка, прониза тъмнината, докато забавяше ход и спираше, за да даде възможност на Ландън да се качи.

Само след секунда мотоциклетът отново набираше скорост надолу по пътя, където бе погълнат от топлата нощ.

Робин стоеше на прага и се мъчеше да проследи сцената, на която току-що бе станала свидетел.

— Какво се случи?

Пак се замисли дали да не събуди сестра си. И отново се отказа. Дори и да знаеше за нощните скитания на Ландън, Мелани надали би ги обяснила на сестра си.

Робин затвори вратата и забързано тръгна нагоре по стълбите. Мина на пръсти край стаята на Ландън, като постоянно се озърташе през рамо, но после спря и се обърна. Какви, по дяволите, ги вършиш пък сега?

Прогони притесненията си и отвори вратата към стаята на Ландън. Влезе вътре и затвори зад себе си.

Вътре бе още по-тъмно, отколкото навън, тънката луна не можеше да проникне през фините завеси. Робин се поколеба дали да не светне лампата, но реши, че е твърде рисковано.

— И сега какво? – прошепна тя, докато чакаше очите й да привикнат с тъмнината. – Какво правиш тук? Какво си мислиш, че ще откриеш?

След няколко секунди предметите почнаха да придобиват форма: двойното легло в центъра на стаята, нощните шкафчета от двете му страни, малък гардероб с тоалетка до отсрещната i стена, люлеещият се стол пред прозореца.

Робин се доближи до леглото, коленичи и набързо прокара длани под него. Нищо, освен прах. Тя бързо заобиколи леглото и повтори действието си. Още прах. Избърса ръце в предницата на нощницата си и отвори горното чекмедже на близкото нощно шкафче. Пръстите й докоснаха някакви моливи и листи и накрая напипаха една голяма топка от нещо меко и гънещо се. Червеи, помисли си, пусна топката на пода и усети как тя отскочи към пръстите на краката й.

Не са червеи, идиотка такава – сопна се сама на себе си и се наведе да вдигне онова, което се оказа топка ластици. Браво, Нанси Дру[6]. – Тя прибра обратно ластиците и отвори долното чекмедже. Беше пълно с комикс-списания: „Арчи“, „Зеленият стършел“, „Супермен“.

В другото нощно шкафче имаше още от същите неща: комикси, листи, ластици, химикалки и моливи, откъснати парченца хартия с драскулки и нечетими драсканици. И още нещо. Нещо твърдо и обло. Снежен глобус, осъзна тя постепенно. Измъкна го от дъното на чекмеджето, обърна го наопаки и наблюдава как стотици изкуствени снежинки затанцуваха около миниатюрната пластмасова балерина в центъра.

Необичайно нещо за един тийнейджър. Зачуди се, дали Касиди не му го е дала. Или пък сам си го е присвоил от колекцията й, след като са се изнесли. Може и да е странно, но не е престъпно. Робии върна снежния глобус на мястото му и опита да затвори чекмеджето.

Но то не се затвори.

Помъчи се още няколко пъти, но то се затваряше само наполовина, после се заклещи.

— Затвори се, по дяволите. Тя го разтърси, но чекмеджето не помръдна. – Мамка му! Добре. Не се паникьосвай. – Пое си няколко пъти дълбоко дъх, после бръкна и напипа две топки смачкана хартия, заклещени между двете чекмеджета. Измъкна ги внимателно, сложи ги на бедрата си и ги приглади с длани.

И от двата листа в нея се взираше момичешко лице. Скиците бяха направени с молив. Макар и нахвърляни небрежно, без детайли, дори и в тъмното, нямаше съмнение, че момичето и на двете рисунки бе Касиди.

— Кой да знае, че криеш толкова изненади? – промърмори Робии, чудейки се дали Мелани бе наясно с таланта на Ландън, ала тутакси си даде сметка, че не може да я попита, без да се издаде, че е ровила тук. Ще има ли още изненади?

Тя внимателно сгъна рисунките на две и ги върна в чекмеджето, като изпусна дълбока въздишка на облекчение, когато то се затвори плътно този път.

Прегледа гардероба с окачените на закачалки ризи и панталони, поразрови се в обувките на пода. Нямаше нищо необичайно. Никакви бижута, скрити в маратонки, никакви пистолети в джобовете на дънки.

Тъкмо се отправяше към тоалетката, когато чу отвън да се захлопват вратите на кола. Изтича до прозореца и надникна през тънките завеси, внимавайки да не се издаде.

Някаква кола спря на алеята пред къщата на баща й и двама души се затичаха към нея.

Робин открехна прозореца само няколко сантиметра.

— Много е тъмно чу момичешки глас, писклив и усилен от бриза. – Сигурен ли си, че това е мястото?

— Разбира се, че това е мястото отговори спътникът й. Не виждаш ли полицейската лента?

Мили Боже. Тийнейджъри.

— Почти нищо не виждам в тази тъмница. Момичето се закова на място. – Доста е зловещо. Мисля, че трябва да си вървим.

Да, точно това трябва да направите.

— Хайде, де. Това е приключение. Всички ще ни завиждат, като им кажем, че сме били тук.

Робин ужасена видя как момчето изтича към къщата.

— Почакай – провикна се момичето, но не помръдна.

— Идваш ли?

И тогава се чу друг глас:

— Какво, по дяволите, става тук?

Мелани?

— Мамка му – изруга момчето и Робин видя как Мелани крачи към тях, с халат върху пижамата си и нещо дълго и заплашително в ръцете си.

Мили Боже, това пушка ли беше?

— Тя има оръжие – изпищя момичето. – Не! Моля ви, не стреляйте.

— Какво, по дяволите, правите тук?

— Искахме само да надзърнем…

— Това да не ви е някаква шибана туристическа атракция? Изчезвайте, преди да съм повикала шерифа.

Робин проследи двете хлапета, които се втурнаха към колата си и потеглиха със скърцане на гумите.

— Тъпи хлапета – изръмжа Мелани и наведе пушката надолу, като в същото време вдигна очи към прозореца на Ландън.

Робин тутакси се свлече на пода. Дали Мелани я видя?

Мамка му.

Чу входната врата да се затваря, после стъпките на Мелани нагоре по стълбите. В следващия момент Мелани вече стоеше пред стаята на Ландън и тихо почукваше.

— Ландън – повика го тихо. – Ландън, буден ли си?

Моля те, иди си. Моля те, иди си. Моля те, иди си.

Изминаха няколко дълги секунди, преди Робин да осъзнае, че Мелани вече не е пред вратата, и още повече време, преди да бъде в състояние да диша безболезнено и да се изправи. С треперещи крака отиде до прозореца и го затвори, като се чудеше дали да продължи своето издирване. Реши да не насилва късмета си. Стигаха й страховете за една нощ. Може и да не беше най-добрият терапевт на света, но като детектив бе още по-зле.

Какво, по дяволите, си мислех?

По-добре изобщо да не мисля, реши тя, когато се върна в стаята си и се срина на леглото. Поредица от безмълвни образи се явиха в главата й, щом затвори очи: Ландън, поклащащ се край пътя; мотоциклет, който спира в тъмното; гърчеща се топка с ластици; две рисунки с молив на ухилената физиономия на Касиди; любопитни тийнейджъри, промъкващи се към къщата на баща й; Мелани, крачеща към тях, с пушка в ръце.

Последното нещо, което се мярна в съзнанието на Робин, преди да заспи, бе миниатюрна балерина, затворена в пластмасов глобус, и снежинки, въртящи се около главата й.