Лошата дъщеря

26

Дишай. Просто дишай.

Робин стоеше на тротоара пред сградата на Джеф Макалистър и гълташе околния въздух като вода.

— По дяволите – прошепна тя. Точно, когато си бе помислила, че двете със сестра й отбелязват напредък, че са на прага на истински пробив в отношенията си, че едва ли не, ще установят по-тясна връзка, реалността трябваше да надигне гадната си глава като гърмяща змия, настъпена от невнимателен турист край пътя.

Колко пъти още трябваше да блъска главата си във все същата каменна стена?

— Край – произнесе на глас. – Аз бях дотук.

— Извинете – обади се някой. – На мен ли говорите?

Робин вдигна очи и видя насреща си жена, около десетина години по-възрастна от нея, с изпитателно изражение на широкото си лице.

— О, не. Съжалявам. Боя се, че си говорех сама.

Жената се засмя.

— Аз го правя през цялото време. Нямайте грижа.

За съжаление, на мен са ми останали само грижи, помисли си Робин, а жената си продължи по пътя.

Робин се огледа нагоре-надолу по дългата главна улица и застана до яркосинята сграда, в която се помещаваше „Дейвис дивелъпърс“. От години не бе стъпвала в хубавата двуетажна постройка; баща й се мръщеше, ако тя се отбиеше неочаквано. Мястото бе останало в паметта й като разбунен кошер – служители търчаха напред-назад из офисите, телефони звъняха непрекъснато, проектанти се мъчеха да измислят нещо ново и прогресивно, в последната минута чертожници нанасяха промени в планове, рекламните агенти с мъка осъществяваха нови кампании, търговците се опитваха да привлекат нови клиенти. Освен творческия състав, значителен брой административен персонал също градеше бизнеса на компанията – главният финансов директор, двама счетоводители, офис мениджър, и поне десетина секретарки и асистенти.

И все пак, само един човек имаше истинско значение, човекът, когото всички те обслужваха и заради когото бяха тук.

Баща й.

„Дейвис дивелъпърс“ бе неговият бизнес, неговото бебче, неговата любовница. Този бизнес, според Робин, бе единственото друго нещо, освен самия него, което той бе обичал истински през целия си живот. Нищо друго дори не се доближаваше до това чувство. Нито жена му. Нито другите жени. Със сигурност не и децата му.

„Касиди“ припомни си шепота на баща си, когато погледът му търсеше в болничната стая детето, което не бе негово, но някак си бе успяло да се изкатери по скалата на себелюбието му, подвиг, недостижим за никое от биологичните му деца. Няма да те изоставя, помисли си тя сега, припомняйки си скептичния поглед на Мелани. Зачуди се как ли щеше да реагира Блейк на идеята Касиди да се върне с тях двамата в Лос Анджелис. Отчаяно се надяваше да не бъде принудена да избира между тях двамата.

Така че, не ми казвай, че нямам грижи, подвикна мълком на жената, която бе изчезнала надолу по улицата. Отново си пое дълбоко дъх, отвори орнаментираната със сложна дърворезба врата на сградата на баща си и влезе в тясното фоайе. В лицето й сякаш се забиха две крошета – тишина и студен въздух.

— Замръзвам тук – каза повече на себе си, отколкото на красивата блондинка с розови страни зад стъклено-мраморното бюро на рецепцията. Табелката с името й върху черната мраморна повърхност я идентифицираше като Шанън Лийкок. Върху жълтата си лятна рокля бе нахлузила дебел бял пуловер.

— Зная. Държат много студено тук – съчувствено произнесе Шанън. – Мога ли да ви помогна с нещо?

— Толкова е тихо – отбеляза Робин, без да е съвсем сигурна какво правеше на това място. – Не очаквах да е толкова тихо.

— Ами, в момента работи само основният състав. Докато не разберем… Извинете. Имате ли назначена среща?

— Не – побърза да отговори Робин. – Аз съм… Аз съм Робин Дейвис.

— Робин Дейвис? Робин Дейвис? – повтори Шанън. – Роднина ли сте на господин Дейвис?

— Аз съм негова дъщеря.

Шанън скочи на крака, като едва не прекатури черния си кожен стол.

— Много съжалявам. Баща ви… случило ли се е нещо? Той…?

— Още се държи.

— О, слава Богу. Само минутка, ще повикам Джаки. Тя е нашият офис мениджър. – Шанън грабна телефона си и набра номера на Джаки Инграм, преди Робин да успее да я спре.

Джаки Инграм бе последният човек, с когото искаше да говори точно сега.

— Не е нуж…

— О, не се притеснявайте – прекъсна я Шанън.

Мили Боже.

— Веднага идва – каза Шанън и затвори телефона. – Как е момиченцето? Касиди, нали?

— Да, Касиди – потвърди Робин. – Май ще се оправи.

— Е, слава Богу за това. О, ето я и Джаки.

Робин се обърна, точно когато Джаки Инграм се подаде иззад ъгъла. Лицето на жената тутакси бе залято от вълна на облекчение. Тя явно бе очаквала Мелани. Нямай грижи, усмихна се вътрешно Робин. Сестра ми има този ефект върху всички нас.

— Дали… нещо… с баща ви…? – започна Джаки, но не бе в състояние да продължи.

— Нищо ново.

Джаки кимна и леко потупа с длан в областта на сърцето си.

Бе облечена в тъмносин костюм, косата й бе прибрана в същия хлабав кок, както и първия път, когато се срещнаха в болничната стая на Грег Дейвис. Не беше толкова хубава, колкото Робин си я спомняше – чертите й бяха малко по-пухкави, носът малко по-дълъг. Под очите й имаше тъмни кръгове и всяка частица от петдесет и няколкото й години ясно си личаха. Трудно бе да си представи, че баща й я бе избрал за своя любовница. Особено, ако вкъщи го чакаше Тара.

Освен, разбира се, ако Тара не го чакаше нито вкъщи, нито където и да било другаде.

Каквото повикало…

Джаки Инграм я загледа с очакване.

— Мога ли да направя нещо за вас?

— Не зная – започна Робин. Защо бе дошла тук? – Не зная. Сълзи напълниха очите й и потекоха по страните.

— Да идем в кабинета ми? – Джаки обгърна с ръце Робин и я поведе по коридора, без да дочака отговор.

— Извинявайте. Много ми е неудобно – каза Робин, щом влязоха в първия кабинет вляво и Джаки я настани в един от двата бежови велурени фотьойла срещу бюрото си. В ръката й се появи кърпичка, извадена сякаш с магически трик от ръкава й, тя я подаде на Робин и седна на стола до нея.

— Няма от какво да ви е неудобно.

Робин си издуха носа, попи си очите, но това не помогна. Сълзите й не спряха.

— Извинете – повтори тя. – Май не мога да се спра.

— Няма нищо – утеши я Джаки. – Сигурно не ви е лесно.

— Много сте любезна. – Широкият прозорец зад бюрото на Джаки разкриваше гледка между високите сгради наоколо към планините в далечината. Вътре в претрупания кабинет се виждаха купчини списания „Аркитекчъръл дайджест“, както и разнообразни други архитектурни и дизайнерски издания, разпръснати върху бежовия килим и катерещи се по бледосините стени като лиани.

— Това внуците ви ли са? – попита Робин и посочи трите снимки в рамки на дясната стена. На едната имаше две момченца, ухилени с беззъби усмивки, на другата – три момиченца в дантелени роклички, а на последната – усмихнато бебе, спящо в ръцете на майка си.

Баща ми наистина ли е спял с баба?

— Не са ли красиви? Три момичета и три момчета. Но вие не сте дошли тук да говорим за внуците ми.

— Честно казано, представа нямам защо съм тук.

— Искате да знаете за баща си и за мен – невъзмутимо произнесе Джаки Инграм.

— Сестра ми не беше на себе си онзи ден – каза Робин. – Съжалявам.

— Сестра ви не беше на себе си – съгласи се Джаки. – Но бе права.

— Вие сте спали с баща ми?

— Имахме афера, да – внесе мъничка промяна Джаки.

— Кога? Колко дълго? Ако не възразявате, че питам.

— Не възразявам – каза Джаки. – Ами, да видим. Постъпих на работа тук преди две години, след като Лиза Холт напусна, и това започна около шест месеца по-късно. Познавахте ли Лиза?

Робин поклати глава.

— И с нея ли е имал афера баща ми?

— Не мога да кажа със сигурност. Но не бих се изненадала. Съжалявам. Не исках да ви разстройвам.

— Не ме разстройвате. От години бях наясно с извънредните дейности на баща ми. Просто си мислех, че се е променил, след като се ожени за Тара.

— Имате предвид, понеже тя бе толкова по-млада от него ли?

— Да – призна Робин. – Май съм си мислела, че ще му е предостатъчна.

— Всъщност, според мен това бе част от проблема.

— Не разбирам.

— Мога ли да съм пределно откровена?

Робин едва не се разсмя. Тара беше мъртва, баща й бе смъртно ранен, а тя седеше в някакъв офис и бе утешавана от последната му любовница. Една баба, ни повече, ни по-малко.

— Обезателно – вдигна примирено ръце. – Бъдете откровена.

— Според мен, баща ви не си е давал напълно сметка в какво се въвлича, като се е оженил за Тара. Тя не само беше много по-млада, но и имаше малко дете. Той бе забравил какво е в краката ти да се мотае дете по цял ден, всеки ден. Не, че не обичаше Касиди. Обичаше я. Но колкото тя порастваше… е, знаете какви са момичетата на възрастта на Касиди. Не са от най-лесните. Двете с майка й се караха много. Баща ви ненавиждаше това. Тара пък мразеше да дели една къща със сестра ви и горкото й момче. Постоянно натякваше на Грег, че трябва да се преместят на свое място. Явиха се и други проблеми… в спалнята.

— Проблеми?

— За нещастие, вместо да накара баща ви да се почувства млад отново, Тара го накара да се почувства доста стар и то, доста бързо. Вината не беше нейна, наистина. Но тя притежаваше голяма енергия. На баща ви му беше трудно да се придържа към този ритъм, ако ме разбирате правилно.

Робин кимна. Помъчи се да изтрие образа на баща си и Тара в леглото, който бе почнал да се формира в главата й.

— Веднъж ми каза, че бил забравил какви сте в леглото вие, трийсетгодишните. – Джаки се засмя при спомена. – Притесняваше се за сърцето си, казваше, че се бои, че тя ще го убие. Не нарочно, разбира се. – Тя си пое дълбоко дъх. – Искате ли нещо за пиене? Вода? Изглеждате малко…

Робин положи съзнателно усилие да отпусне мускулите на лицето си.

— Не, нищо. Благодаря ви, добре съм. Казвахте, че…

— Сигурна ли сте, че искате да чуете това?

— Напълно. – Всъщност, съвсем не.

— Работата беше там, че баща ви се имаше за голям любовник. Не ме разбирайте погрешно – той си беше. За мъж на неговата възраст и за жена на моята. Но момичетата на вашата очакват повече… потентност. А в днешно време искат – не, изискват – и оргазми. Жените на моята възраст – е, ние сме щастливи, ако изобщо има някакъв мъж. Нито очакваме, нито искаме, по дяволите, някой да остава по цяла нощ. Хем е болезнено, хем, честно казано, е малко отегчително. Взели сме си своето от любовната игра през годините. Знаем кое върши работа и кое не. Искаме просто да стигнем до същината. Шокирах ли ви?

— Не. – Да.

— Във всеки случай, опитвам се да стигна дотам, че според мен, на баща ви му харесваше, че с мен нямаше нужда да се старае толкова. Той имаше нужда да се възхищават от него. А аз му се възхищавах. Толкова е просто.

— А съпругът ви? – попита Робин. – Неговите нужди?

— О, съпругът ми изгуби интерес към секса още преди години. Поне към секса с мен.

— И той ли се е срещал с други жени?

— С други мъже, както се оказа. – Джаки сви рамене. – Удивително е, че може да живееш с някого години наред, и така и да не узнаеш какъв е всъщност.

— А не беше ли ядосан, когато разбра за аферата ви, не ви ли заплаши?

— Само заради шоуто. Неговият начин да продължи да се преструва. Малко хора знаят за другите му… интереси.

— Значи не мислите, че…

— Че той е застрелял баща ви? Няма начин. Защо да го прави? В действителност, мисля, че той изпита по-скоро облекчение, когато разбра за мен и Грег. Това означаваше, че няма защо да се чувства толкова виновен вече. А не забравяйте, че баща ви бе не само мой любовник, но и много щедър работодател. А сега, само един Бог знае, какво ще стане. Дали ще имам работа все още… – тя изхлипа. Както и да е. Това не е ваша грижа.

— Сещате ли се за някой друг, който би могъл да направи това? – попита Робин, доволна, че вече не говорят за сексуалния живот на баща й. – Някой пренебрегнат служител или недоволен клиент…?

Джаки Инграм поклати глава толкова енергично, че кокът на тила й се разхлаби и кичури тъмна коса се посипаха по раменете й.

— Баща ви беше властен и инатлив, дори груб понякога, и наистина, не всички го харесваха, но не мога да си представя нито някой от служителите ни, нито от клиентите, да е бил толкова ядосан, че да направи нещо такова да убива хора, да застреля дете, не. – Тя млъкна за малко. – Баща ви няма да се оправи, нали?

— Не изглежда добре. – Робин стана. – Трябва да вървя.

Джаки Инграм тутакси също се изправи.

— Ще му кажете ли, че всички се молим за него, че на нас… на мен ми липсва?

— Ще му кажа.

— Благодаря.

— Аз ви благодаря. – Робин позволи на жената да я прегърне и я притисна до себе си. – Не ме изпращайте.

— Грижете се за себе си – подвикна след нея Джаки.

Когато се показа на яркото слънце, сестра й и брат й я чакаха

до колата.

— Казах ли ти, че е там? – обърна се Мелани към Алек.

— Съжалявам – каза Робин. Върху главата й сякаш се стовари огнено одеяло. – Отдавна ли ме чакате?

— Достатъчно дълго. – Мелани отключи колата и седна зад волана. – Качвайте се.

— Къде отиваме? – попита Робин, щом се настани до нея. Мелани потегли, преди още Робин да си закопчае колана.

— Да си видим с един мой приятел.