Лошата дъщеря

42

В съня си Робин лежеше на тясно легло в една изцяло бяла стая. Към нея се приближи лекарка с червена коса и чип нос, покрит с яркооранжеви лунички. Стетоскопът й бе насочен към гърдите на Робин като пистолет.

— Как си?

Какво не е наред в тази картина?

— Изглеждаш доста добре за жена, която едва не се е оставила да я убият – продължи докторката и се превърна в Бренда, която Робин бе срещнала в чакалнята на затвора на Техама. – Добре, че онова момче няма добър прицел. Май не е толкова лесно да улучиш целта, както изглежда по телевизията.

Какво пропускам?

В следващата секунда вече беше във фоайето на хотел „Тримонт“, свита до Тара зад една голяма саксия.

— Ето го баща ти – каза Тара. – Това лайно ми изневерява с офис мениджърката си.

Робин се изправи, за да го пресрещне.

— Касиди – каза той, когато Робин се приближи.

— Не, татко. Това съм аз, Робин.

— Касиди – настоя баща й, а в това време на сцената нахлу Кени Стейпълтън със счупена бутилка от бира в ръка. От свития му юмрук капеше кръв.

Робин простена.

— Мисля, че се събужда – някъде над главата й произнесе Блейк.

— Робин? – чу се гласът на Касиди. – Робин, чуваш ли ни?

Робин отвори очи и видя сестра си, шерифа, Блейк и Касиди, събрани около леглото й, да се взират очаквателно в нея.

— Ти си в спешното отделение – информира я Блейк, преди тя да успее да каже нещо.

— Какво стана?

— Беше наръгана. Но ще се оправиш. За късмет, раната е по-скоро хоризонтална, отколкото вертикална. Не са засегнати жизненоважни органи. Лекарите те зашиха. Двайсет и шест шева. Дадоха ти доста силни болкоуспокояващи, така че може да си малко замаяна за известно време.

— През последния половин час ту идваше в съзнание, ту го губеше отново – каза Мелани.

Събитията от следобеда почнаха да просветват в съзнанието й като отблясъци на дискотечна лампа, създавайки серия от замръзнали, ярки образи. Тя ахна, когато Кени изскочи от един такъв образ и се хвърли към друг.

— Какво има? – попита Блейк.

— Кени Стейпълтън – произнесе Робин. – Той избяга ли?

— Целият наличен полицейски състав е навън да го търси – отговори шериф Прескът. – Докато не бъде хванат, полицаи ще охраняват къщата ви.

— Всичко това е по моя вина – проплака Касиди. – Трябваше да ви кажа за Кени.

— Да, трябваше – потвърди Мелани. – Ландън и Алек са в затвора, заради теб. Едва и Дони Уорън не го прибраха заедно с тях. Ти докара много мъка на толкова хора.

— Съжалявам. Просто бях много уплашена.

— Важното е, че сега вече знаем всичко – заяви шерифът.

— Всичко ли? – попита Робин и в ушите й отекнаха някои от най-странните обвинения на Кени.

— Предадох на шерифа всички ужасни неща, които Кени каза – обясни Касиди.

— Точно, когато си решил, че си чул всичко. – Прескът поклати глава. – Ще се отбия у вас по-късно да снема формалните показания от двете ви.

— Ами брат ми и племенника ми? – попита Робин.

— Щом взема показанията ви, ще можем да се заемем с освобождаването им.

— Слава Богу.

— Слава на Касиди – добави шерифът.

Само че, тъкмо показанията на Касиди бяха натопили Алек и Ландън на първо място, помисли си Робин. Нейните думи бяха свързали двамата мъже. Тя умишлено бе отклонила подозренията от Кени, описвайки стрелците като едри и мускулести. Дали го бе направила от страх, както твърдеше, или имаше нещо по-зловещо в цялата работа?

Какво пропускам?

Робин отхвърли тревожните си въпроси. Касиди беше на дванайсет години, за Бога. Дете.

Дете, което бе в състояние да обсъжда убийството на майка си, а в следващото изречение – отвращението си от червените дъвчащи бонбони. Дете, което не само устоя, но и се наложи над завършен престъпник, като Дилън Кембъл; дете, което с удоволствие пренебрегна жестоко злочестата си баба; дете, което бе имало повече възможности от Кени Стейпълтън да подхвърли уличаващи доказателства в стаята на Ландън.

Затова ли Ландън бе унищожил лицето й на скиците си? Дали бе разбрал какво се беше случило през онази нощ?

Робин си представи снежния глобус с въртящата се малка балерина. Касиди може да е намерила глобуса, когато е подхвърлила маската. Може тя да го е взела в стаята си. Тя е била и в апартамента на Алек в Сан Франциско. Може да е забелязала ски маската в гардероба му и да я е използвала, когато е съставяла плана за убийството на майка си и пастрока си.

Само че, тя също беше простреляна, напомни си Робин. Същинско чудо бе, че и тя не умря.

Що за чудовище би застреляло дванайсетгодишно момиче?

Но тогава дойде още по-тревожният въпрос: ами ако чудовището е дванайсетгодишно момиче?

— Кога мога да си ида вкъщи? – попита Робин и отново изостави догадките си. Болкоуспокояващите оказваха влияние на преценката й, караха я да бълнува.

— Веднага, щом докторът даде разрешение.

— Мислиш ли, че си достатъчно силна да напуснеш болницата? – попита Блейк.

— Така мисля.

Сякаш по даден знак доктор Арла Симпсън влезе в стаята със стетоскоп на врата си.

— Виж ти, виж ти. Я кой е дошъл в съзнание.

— Здравей, Арлийн. – Робин заби нокти в дланите си, да провери дали е будна, или все още се намираше в един от странните си сънища.

— Сега съм Арла – усмихна се докторката. – Ти доста ни уплаши. Имаш късмет, че раната изглеждаше по-зле, отколкото бе в действителност. Всъщност нараняването е повърхностно, макар да съм сигурна, че адски боли. И така ще е навярно още известно време. Поне ще си имаш интересен белег, за който да разказваш на внуците си.

— Всъщност е доста секси – заяви Блейк.

Арла погледна от Робин към Блейк, после обратно.

— Той е закрилник – прошепна тя, намести стетоскопа си и го постави на гърдите на Робин. – Хубав силен сърдечен ритъм. – Пресегна се към апарата за кръвното на стената до главата на Робин и уви ръкава му около ръката й.

Робин усети как налягането се повишава, докато ръкавът затягаше хватката си, сякаш гладна боа се бе залепила за ръката й и се увиваше към врата й, канейки се да я погълне цялата.

— Кръвното налягане е малко високо, но това се очаква, при тези обстоятелства. – Арла махна апарата. Ще ти напиша рецепта за антибиотици и няколко болкоуспокояващи за после, когато действието на сегашните отмине. Утре ще дойдеш пак, за да сменим превръзките и да те прегледаме отново. Засега, ако се чувстваш готова, можеш да си вървиш. Арла я потупа по коляното и излезе от стаята.

— Благодаря. Блузата ми…

— Доказателство – отсече шерифът.

— Донесох някои дрехи от къщи – обади се Мелани.

— Благодаря ти.

— Може ли да видим тати, преди да си тръгнем? – попита Касиди.

Робин кимна.

Касиди се засмя и Робин сякаш видя Тара.

Някой е застрелял Тара в лицето, помисли си тя. Някой е разрязал голия й портрет на две, което предполага, че нападението е било лично и разпалено от ярост. Касиди бе признала, че е била ядосана на майка си.

Достатъчно ядосана, че да я застреля ли?

— Робин? – повика я Касиди. – Нещо не е наред ли?

— Какво?

— Ти сякаш се вцепени.

— Искаш ли да извикам отново лекарката? – попита Блейк.

— Не, добре съм.

— Ще ви оставя малко насаме – каза шерифът и се от прави към вратата. Ще се отбия след няколко часа да взема онези показания, ако не възразявате.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре – заяви Мелани. – Никога не ми е минавало през ум, че ще кажа тези думи – добави тя, след като той бе излязъл.

Робии позволи на Блейк да й помогне да стане от леглото, да махне болничната нощница и да облече свободната лятна рокля, която Мелани й бе донесла от къщи.

— Ще докарам инвалидна количка – предложи Касиди.

— Сладурана – отбеляза Блейк.

Дали?, неволно си помисли Робин. Възможно ли бе всичко, което Кени бе казал, да е истина?

— Сигурна ли си, че си готова за това? – попита Блейк, когато Касиди се върна с количката. – Лицето ти е малко…

— Смръщено ли? – — попита примирено Робин.

Блейк се разсмя.

— Но пак симпатично, въпреки това.

Робин се отпусна на черната кожена седалка на количката и Блейк я избута през вратата, вън от спешното отделение и надолу по коридора към другото крило. Касиди и Мелани вървяха до тях.

— Я, това пък ако не е нашето чудодейно момиченце – възкликна една сестра и се отправи към Касиди с отворени обятия. Как си, ангелчето ми?

— Добре – отвърна на прегръдката й Касиди.

Нашето чудодейно момиченце, повтори си наум Робин. Какво пропускам?

Касиди бе простреляна и едва не умря. Бе истинско чудо, че оживя, че куршумът бе пропуснал и сърцето, и белите дробове.

Няма как някой да планира подобно нещо. Никой не бе чак толкова добър стрелец.

Освен, ако Кени изобщо не бе добър стрелец.

„Май не е толкова лесно да улучиш целта, както изглежда по телевизията.“

„Добре, че онова момче няма добър прицел.“

— О, Боже.

— Какво има? – попита Мелани.

— Робин – обади се и Блейк, – добре ли си?

— Предполагам, че сте дошли да видите баща си – каза сестрата и прекъсна догадките й.

— Как е той?

— Доста е отпаднал отговори сестрата. – Не му остава много.

Касиди сграбчи ръката на Робин.

— Не се налага да влизаш – каза й Робин.

— Не, ще вляза. Трябва да го видя. Да се сбогувам.

— Тогава хайде да почваме с това шоу. – Мелани решително влезе в стаята на баща им.

Блейк избута количката на Робин през вратата. Тя моментално отбеляза, че лицето на баща й, което някога имаше твърдо изражение, сега бе станало пепелявосиво. Устните му бяха полуотворени, страните хлътнали, сякаш смучеше лимон.

— Май ще е дотук – каза Мелани.

Касиди се доближи до леглото. Страничните подпорки бяха спуснати и тя можа да положи глава на гърдите му.

— О, горкият тати.

Какво не е наред в тази картина?

Робин гледаше лицето на баща си и почти очакваше той да отвори очи и да изрече името на Касиди, както последния път, когато бяха тук заедно.

— Касиди – бе проплакал той.

Толкова се радваше да я види. Толкова облекчен, че е жива и е добре.

Освен, ако изобщо не е бил радостен, помисли си Робин. В този момент Касиди се протегна и го целуна по страната. Освен, ако не е изпитвал никакво облекчение, а точно обратното.

Дали, вместо да изпитва облекчение и радост, че вижда доведената си дъщеря, той не се е опитвал да покаже, че тя е човекът, който го е прострелял?

— Трябва да вървим – каза Мелани.

Те излязоха от стаята.

— Мислите ли, че ще иде на по-добро място? – попита Касиди.

— По-добро от Ред Блъф? – зачуди се Мелани. – Трудно е да си го представи човек.

Пътуваха към къщи в мълчание. Робин се изгуби в сложния лабиринт от противоположни мисли. Когато Блейк най-сетне паркира на алеята пред дома на Мелани, Робин почти бе убедила сама себе си, че подозренията й са смешни и неоснователни. Щом минеше въздействието на лекарствата, тя щеше отново да мисли ясно.

Блейк изключи двигателя и заобиколи колата да отвори вратата на Робин, а Мелани и Касиди слязоха от задната седалка.

Касиди моментално се озова между Робин и Блейк и ги прегърна през кръста.

— Може ли да поръчаме пица за вечеря? – попита тя.