Лошата дъщеря

44

Грег Дейвис почина от раните си малко след полунощ.

На следващата сутрин Робин стоеше до болничното легло на баща си и се взираше в някога красивото му лице, но мъжът, когото бе обичала и мразила, вече не беше там. На негово място имаше една восъчна черупка с увиснала челюст, лишена от всичко човешко.

— Виж ти, виж ти – произнесе някъде зад гърба й Алек, сякаш това казваше всичко. А може и така да беше.

Робин погледна към брат си, като се стараеше да не потръпва при вида му – толкова бе отслабнал по време на краткия си престой зад решетките. Двамата с Ландън бяха освободени още сутринта, а шерифът лично ги закара с колата си от затвора до болницата. Ландън бе кимнал мълчаливо и очите му се бяха напълнили със сълзи, когато му казаха за ролята на Касиди във всичко. Сега той стоеше до Блейк в единия ъгъл на стаята, забил поглед в пода и леко се поклащаше напред-назад.

— Знаеш ли – каза Алек, – през годините сигурно стотици пъти съм пожелавал смъртта на този човек.

— А сега? – попита Робин.

— А сега? – повтори Алек. – Очаквах, че ще се вторача в мъртвото му тяло и ще му кажа, че се надявам да изгние в ада. Но не мога. Мислех, че ще му кажа, че си е получил заслуженото. Но и това не мога да направя. Никой не заслужава това. Дори и той. Не изпитвам никакво удовлетворение да го видя такъв. Няма облекчение, няма завършек. Тъжната истина е, че не чувствам нищо. Абсолютно нищо.

Робин докосна ръката на брат си, докато гледаше лицето на баща си.

— Боя се, че не беше особено добър човек, татко – каза тя.

— Беше егоистичен и самовлюбен. Или трябваше да става на твоята, или изобщо да не става. Ти причини много вреди. Нарани много хора. Особено хората, които уж трябваше да обичаш, хората, които отчаяно се опитваха да те обичат. Съжалявам, че не беше по-добър баща. Съжалявам, че не беше по-добър човек. Не само заради нас. Заради теб самия.

— Присъединявам се към това – заяви Мелани.

— Е, какво следва сега? – попита Алек.

— Оказва се, че се налага аутопсия – отговори Робин, – макар да знаем какво го уби.

— Такъв е законът – обясни Блейк. – Трябва им официална причина за смъртта за съда, когато случаят отиде там.

— Дванайсетгодишно момиче на съд за убийство. – Алек поклати невярващо глава.

— Шериф Прескът каза, че ще направят всичко по силите си, Касиди да бъде съдена като възрастна – отбеляза Робин.

— Само като си помисля, че това момиче наистина ми харесваше – обади се Алек.

— Има ли шанс да се измъкне? – попита Мелани.

— Възможно е – призна Блейк. – Трябва й само един съдебен заседател, който да се върже на историята й.

Бог да ни е на помощ.

— В такъв случай, предполагам, че отговорът на въпроса „Какво следва?“ – върна се Мелани към думите на Алек – е „Кой знае, по дяволите“. Сигурно ще трябва да говорим с адвоката на татко, да чуем завещанието, да видим какво ще правим с бизнеса му. Такива работи. – Тя погледна към Робин. – Предполагам, че ще си тръгнеш, след като ти махнат превръзките.

— Тръгваш ли си? – попита Алек.

— Ами, Блейк трябва да се върне в Лос Анджелис – каза Робин, гледайки към Мелани. – Но си мислех да поостана още седмица, ако няма проблем.

В отговор Ландън се стрелна напред, сграбчи я в обятията си и така силно я притисна, че Робин едва дишаше.

Всичко е наред, помисли си тя, докато отвръщаше на прегръдката му. После ще дишам.

— Предполагам, че и аз мога да се помотая тук още няколко дни – заяви Алек. – Може двамата с Ландън да идем да пояздим по-късно днес следобед. Да се порадваме на тези широки открити пространства. Какво ще кажеш, голямо момче?

Ландън бавно се отдръпна от Робин. И макар да не отместваше поглед от пода, Робин можеше да види, че се усмихва.

— Давайте да се махаме оттук – каза Мелани. – Да оставим сестрите да си свършат работата. – Тя погледна към Робин. – Освен, ако нямаш още нещо да казваш на баща ни.

Робин поклати глава. Бе казала всичко.

Бе късен следобед и тя бе сама в къщата.

Доктор Арла Симпсън бе сменила превръзките й и бе съобщила, че раната зараства добре. Блейк бе излетял за Лос Анджелис, обещавайки да се обади веднага, щом пристигне. Мелани бе излязла трийсет минути по-рано, за да прибере Ландън и Алек от ранчото на Дони Уорън. Сега Робин обикаляше неспокойно от стая в стая. Изпразни миялната, подреди масата за вечеря, полежа на дивана във всекидневната, стана, отиде до прозореца и се загледа към къщата на баща си. В главата й се въртяха хиляди мисли.

Какво пропускам?, – спомни си, че се бе питала. Какво не е наред в тази картина?

Отговорът и на двата въпроса бе стоял пред нея през цялото време: Касиди.

Всичките тези години на обучение, лекциите по анормално поведение, множеството статии, които бе прочела по въпроса, за какво? Само, за да бъде излъгана от едно невръстно момиче. Едно дете без съвест. Дванайсетгодишен социопат.

Лош ген ли бе наследила Касиди, или бе продукт на своята среда? Може би беше комбинация от двете. Природата и средата, вечният дебат.

— Не бъди прекалено строга към себе си – произнесе на глас Робин. – Все пак онова, което социопатите правеха най-добре, бе да лъжат хората.

Тя извади мобилния си телефон от джоба, позвъни в кабинета си в Лос Анджелис и записа ново съобщение на гласовата си поща, за да информира всички, които й се обадят, че ще отсъства още една седмица. Дали някой се интересуваше изобщо, почуди се тя. После си провери съобщенията. Имаше само едно, отпреди четири дни.

— Здравейте – започваше съобщението. – Аз съм Аделин Съливан, клиентката, която избяга посред сеанса ни. Тогава май казах, че не си пасваме добре и това може и да е вярно. Но фактът е, че приех съвета ви. След една особено неприятна вечер заявих на съпруга си, че няма повече да каня майка му на вечеря, и че ако иска да се вижда с нея, може той да ходи да пазарува с нея и да я извежда на обяд. Той не остана особено очарован, но трябва да кажа, че аз останах! Дъщеря ми, разбира се, все още се отнася с мен като с боклук, но си мислех, че и по този въпрос бихме могли да поработим. Ако се съгласите да ме приемете отново, искам да кажа. Каквото и да кажете, уведомете ме. Напълно ще ви разбера, ако откажете, но искрено се надявам да ми дадете втори шанс. Очаквам с нетърпение да се чуем. Довиждане.

Робин прослуша още веднъж съобщението, за да е сигурна, че е чула правилно. После пъхна телефона обратно в джоба си и излезе от стаята. Не знаеше къде отива, докато не се озова в спалнята на Касиди. Снежният глобус все още стоеше на нощното шкафче. Робин се пресегна, преобърна го в ръцете си и загледа как изкуствените снежинки грациозно затанцуваха в бистрата течност, обгръщаща нежната балерина.

Няколко дълги секунди тя стоя напълно неподвижна, после върна глобуса на мястото му. А сетне бавно и целенасочено вдигна ръце нагоре. Почувства болезнено опъване на шевовете, когато дланите й се сключиха, едва докосвайки пръстите си, над главата в грациозна дъга. Тя затвори очи, наклони се напред, повдигна се на пръсти, залюля се насам-натам, накрая затанцува в бавни кръгове из стаята. Въртеше се из стаята, с отметната назад глава и повдигната брадичка, вдишваше през носа и издишваше през устата. Вдишваше добрата енергия и издишваше лошата.

Телефонът й звънна.

Робин спря, почака стаята да спре да се върти, после бръкна в джоба си за телефона.

— Ало?

— Аз съм – каза сестра й. – Исках да сложиш още един прибор за вечеря.

— За Дони ли?

— Не, за Брад Пит.

Робин се усмихна.

— Ще сложа.

— Хубаво. Ти добре ли си? Звучиш малко задъхана. Нали не си получила някоя от твоите паник атаки?

Не. Добре съм.

— Сигурна ли си?

— Да – каза Робин – Сигурна съм.