Лошата дъщеря

23

Чакаха Алек почти до полунощ, после вдигнаха ръце от него и си легнаха.

— Защо ще направи такова глупаво нещо? – Робин не знаеше колко пъти вече бе задала този въпрос. – Какво, по дяволите, си е мислел?

Явно, не е мислил. Мелани стана от масата в кухнята, около която тримата стояха, дори и след като приключиха с вечерята. Никой нямаше особен апетит, с изключение на Ландън, който погълна три хот-дога и три порции боб, преди да се оттегли в стаята си и да възобнови клатенето със стола. – Но поне шерифът не се е обаждал да каже, че са го хванали, което означава, че вероятно не знаят, че го няма. Така че, да се надяваме, че ще му дойде умът в главата и ще се прибере, преди да е станало твърде късно.

Без съмнение шериф Прескът щеше да провери какво става у тях още сутринта. Нямаше да му отнеме много време да разбере, че Алек не е налице. Щеше да му е нужно още по-малко време за издаването на заповед за арест на брат им.

— Освен, разбира се, ако не е виновен – додаде Мелани.

— Не е – натърти Робин.

— Остава и дребният проблем с колата на годеника ти.

— Изглежда, че брат ви ще има нужда от добър адвокат по наказателно право по-скоро, отколкото си мислехме заяви Блейк.

— Познаваш ли някого? – попита го Робин.

— Оттук никого.

— Чувала съм, че Джеф Макалистър е доста добър каза Мелани. – Ще му се обадя утре сутринта. Както и да е, аз мисля да приключвам за тази вечер и ви съветвам и вие да направите същото. Утрешният ден се очертава да е пълен със събития.

Робин почака сестра си да се качи по стълбите.

— Мислиш ли, че може да е права? – попита тя Блейк. Не й се искаше да приеме възможността Мелани да е права за каквото и да било.

— Не зная – призна откровено той. – Но ако не се върне до сутринта, ще бъда принуден да обявя колата си за открадната, понеже иначе рискувам да ми повдигнат обвинение за съучастничество,

— Зная.

— Наистина много съжалявам.

— Няма за какво да съжаляваш. Вината е на Алек. Не твоя.

Качиха се горе и легнаха на леглото, без да си дават труда да се преобличат, нито да се пъхат под завивките. Блейк обгърна с ръка кръста на Робин и зарови глава в основата на врата й. Тя усети ритмичното му, успокоително дишане. Слава Богу, че си тук, помисли си. Къде, по дяволите, е брат ми? Защо не си вдига телефона? Дали в същата тази минута не се носи по някоя далечна магистрала, на път към канадската граница?

Ти ли го направи, Алек? Ти ли простреля баща ни и Касиди? Ти ли уби Тара?

Опита се да си представи брат си с оръжие в ръка и маска за ски, покриваща финото му лице и плътни устни, скриваща всичко, освен красивите му сиви очи.

Ти ли го направи, Алек? Толкова ли много горчивина си таял, дори след всичкото това време, че си убил един човек и си опитал да убиеш още двама, собствения си баща в това число? Толкова ли много си ги мразил?

Отношенията между баща й и Алек винаги са били обтегнати, дори преди Грег да се ожени за Тара. Алек така и не успя да задоволи бащините си изисквания за това, какъв трябва да бъде един мъж, още по-малко пък, какъв трябва да бъде собственият му син.

— Нужно ли е да си толкова твърд с него? – нееднократно бе питала майка й през цялото време, докато Алек бе дете.

— А нужно ли е ти да си толкова мекушава? – автоматично бе отговарял баща й. – Трябва да престанеш да се държиш с него като с бебе. Той трябва да възмъжее. Да не искаш всички деца в училище да му се качат на главата?

Но на кого му трябват други хора, ако следите от стъпките на собствения ти баща са навсякъде по главата ти?

Няколкото пъти, когато Алек се бе опитал да му се опълчи, бе станало още по-зле.

Робин си припомни негодуванието на баща си, когато Алек бе пренебрегнал съвета му относно един училищен проект. На първокласниците бе възложено да проектират парк и Алек се бе прибрал вкъщи изпълнен с ентусиазъм. Тогава беше… на колко… на шест, може би на седем години? Неговият парк щеше да се състои от люлки и пясъчник, направени от гланцово блокче, бе съобщил той. Щяло да има и момченце, конструирано от лего, качено на катерушка от сламки. Щеше да има и две дървета от картон.

— Две дървета? – бе измучал баща им. – Що за парк е това, само с две дървета? Трябват ти повече дървета, по дяволите.

Алек се бе вторачил в него.

— Чий проект е това? – бе възразил той. – Твой или мой?

Майка им бе засияла от безмълвна гордост, но Грег Дейвис бе излетял ядосан от стаята. Логичният въпрос на сина му му се бе сторил заплаха за неговия авторитет и той се зарече никога повече да не му помага. Яростта му отново избуя седмица по-късно, когато Алек се прибра, сияещ от щастие, че е получил пет плюс.

— Обзалагам се, че всички останали деца имат шестици – каза презрително баща му. – Заради проклетите дървета. Казах ти. Що за тъп парк е този, дето има само две дървета?

След това Робин видя проекта на Алек в кошчето за боклук под мивката в кухнята, с разрушена катерушка, а картонените дървета бяха разкъсани до неузнаваемост.

Тийнейджърските години на Алек не бяха по-добри. Ако на някой тест той отговореше правилно на девет от десет въпроса, баща му се захващаше за единствения грешен отговор. Ако се класираше втори на атлетическите състезания, биваше мъмрен, затова че не е първи. На постиженията му постоянно се гледаше през призмата на провала, и независимо колко се стараеше, все нещо не му достигаше. Той бе вечното разочарование.

В крайна сметка Алек спря да се старае. Какъв бе смисълът, щом никога нямаше да бъде достатъчно добър? Оценките му спаднаха. Наложи се да повтори последната година. Дори не си даде труда да кандидатства за колеж.

— И какво ще правиш сега? – властно бе попитал баща им. – Собствен бизнес ли ще започнеш? – И продължи, без да чака отговор. – Аз ще ти кажа от какво имаш нужда, за да започнеш собствен бизнес – от капитал и топки. Когато аз започвах, нямах и стотинка, но имах огромни топки. А ти не притежаваш нито едното. Май ще трябва да работиш за мен на пълен работен ден. И не очаквай никакви привилегии, задето си ми син.

Всъщност, Алек надали беше очаквал от баща си нещо друго, освен унижение. А дори и да бе таил надежда, че Грег Дейвис щеше по някакво чудо да се превърне в негов ментор, бързо се бе отърсил от тази илюзия. Човекът не прояви ни най-малка склонност да сподели със сина си каквото и да било от нещата, които бе научил през годините. Ролята на Алек бързо бе сведена до тази на момче за всичко, което изпълнява заповедите на баща си и търпи ежедневните му тиради.

Робин си спомни как един ден се бе отбила в офиса, за да подпише баща й някакъв формуляр за кандидатстването й. Тогава тя чу как на висок глас Грег Дейвис се кара на сина си, без да го е грижа, че в чакалнята пред кабинета чакаха двама клиенти, мъж и жена.

— Някои мъже не бива да имат синове – дочу как жената прошепва на мъжа.

Той кимна.

— Чувал съм, че този тук изяжда малките си.

Баща ми, канибалът, помисли си Робин сега и усети как Блейк приплъзва ръката си от кръста й, докато се обръща по гръб и се отдава на съня.

Единственият светъл миг в живота на Алек бе Тара.

Те се познаваха от години, в резултат на приятелството на Тара и Робин. Въпреки че Тара бе няколко години по-голяма от Алек, тя никога не се бе отнасяла към него снизходително. Изглеждаше, че цени мнението му и редовно търсеше съвета му, както по отношение на момчетата, с които се срещаше, така и за дрехите, които носеше.

— Защо изобщо го питаш? – се бе троснал веднъж на минаване баща им. – Той от нищо не разбира.

— Нищо подобно – бе отговорила тя. – Много даже разбира. Вие сте тиранин, господин Д.

Робин бе затаила дъх в очакване баща й да избухне и да изгони Тара. Вместо това, той се бе разсмял.

— Това момиче е същински фойерверк – бе казал на вечеря.

Робин бе разбрала, че брат й е влюбен в Тара, дори преди самия него. Няколкото момичета, с които се бе срещал, напомняха за нея. Всичките със сини очи, дълга, права кестенява коса, слаби, атлетични тела. Но тези авантюри никога не продължаваха дълго.

— Какво не беше наред с тази? – попита го Тара след поредното скъсване.

Алек бе свил рамене.

— Не зная. Просто не беше… Не зная.

Не беше ти, бе отговорила наум Робин, вторачена в брат си. Дори и да знаеше, че Алек си пада по нея, Тара нищо не бе споменала на Робин. Но как може да не е знаела?

— Е, Алек, какво мислиш за Дилън Кембъл? – попита го Тара, когато двамата с Дилън бяха почнали да се срещат.

— Не го харесвам особено – бързо отговори Алек. – Малко е груб.

— Зная – разсмя се Тара. – Точно това харесвам в него.

Тара се омъжи за Дилън и Алек не пророни и дума повече против него, докато един ден тя не се появи в къщата им, цялата в синини и с бебето си в ръце.

— Трябва да го напуснеш – бе казал простичко той. – Иначе ще те убие.

А сега Тара бе мъртва.

Но не Дилън Кембъл я бе убил.

Дали не беше Алек?

— Може ли да поговоря с теб за минута? – Алек бе попитал Робин една нощ. Беше се прибрала вкъщи от Бъркли за пролетната ваканция. Седяха в задния двор и се взираха в хилядите звезди, окръжаващи пълната луна, като лунички. – Става въпрос за Тара.

— Какво за нея?

— Мислиш ли, че тя би…?

— Дали мисля, че тя би какво? – попита Робин, но всъщност нямаше нужда да чува останалата част от въпроса, за да разбере за какво става дума.

— Мислиш ли, че… искам да кажа, сега, когато Дилън е извън картинката, слава Богу… ако аз…

— … я поканиш на среща?

— Мислиш ли, че ще дойде?

Робин се бе засмяла.

— Мисля, че би била глупачка да откаже.

Тара не беше глупачка.

— Не разбирам – изсумтя тогава Грег Дейвис. – Такова момиче. Какво, по дяволите, вижда в никаквец като Алек?

— Алек не е никаквец – бе възразила майката на Робин. – Той е мил и чувствителен…

— Той е проклет слабак. А това момиче има нужда от мъж.

Сега Робин се запита дали още тогава баща й не бе хвърлил око на Тара, дали нарочно не бе саботирал собствения си син.

Някои мъже не бива да имат синове.

Чувал съм, че този тук изяжда малките си.

Тя се надигна в леглото, като внимаваше да не събуди Блейк. Взря се в красивото му лице, с полуотворена в съня уста, в страните и челюстта, които вече бяха почнали да брадясват. Той бе толкова мил във всичко, толкова търпелив и разбиращ. Дори и да бе обезпокоен, че Алек бе избягал с колата му – а как би могъл да не е? – той не си го изкара на нея. За разлика от баща й, който винаги намираше начин да обвини всеки друг, когато нещо не ставаше на неговата, Блейк бе споделил част от отговорността за стореното от Алек.

— Не биваше да оставям ключовете си, така че да може лесно да ги вземе – бе казал великодушно той.

— Нямаше как да знаеш, че ще направи нещо подобно.

— Трябваше поне да допусна възможността. Беше небрежно от моя страна.

Тя се пресегна и нежно отмахна няколко разпилени кичура от очите му. Той беше прав – нямаше нищо общо с баща й. Изобщо не си приличаха.

И все пак, не можеше да обвинява баща си за всичко, колкото и да се изкушаваше. И тя вече не беше дете. В един момент човек трябва да порасне и да почне сам да поема отговорност за постъпките си. Не може вечно да обвинява родителите си.

Нима не повтаряше редовно това на клиентите си?

Излиза, че в крайна сметка, не бе чак толкова лош терапевт.

Опитай се да не забравиш тази мисъл на сутринта, каза си Робин и тъкмо се канеше да си легне отново, когато й се счу стържене на гуми по чакъл. Стана от леглото и отвори прозореца, мъчейки се да долови нещо повече.

Дали бе чула нещо изобщо?

След няколко секунди се разнесе звук от затваряне на врата на кола.

В следващия миг Робин се спусна надолу по стълбите и отвори външната врата. Излезе и се взря в тъмнината.

Насреща й бавно се появи някаква фигура.

Брат й.

Слава Богу.

Завладяха я куп противоречиви емоции – гняв, благодарност, страх. Но над всичко – облекчение. Тя избухна в сълзи.

— Алек, какво, по дяволите…

Той спря на няколко крачки от нея и въздъхна тежко.

— Ела с мен каза той.