Лошата дъщеря

32

Точно в два часа следобед шерифът цъфна на вратата им.

— Не искаме да купуваме нищо – заяви Мелани, готова да затръшне вратата под носа му.

— Тук съм, за да се видя с Касиди.

— Тя не иска да се вижда с вас – заяви Робин, застанала зад гърба на сестра си, така че телата на двете барикадираха входа.

— Имам право да разпитам момичето.

— Тя няма какво да ви каже.

— Това шериф Прескът ли е? – чу се гласът на Касиди от вътрешността на къщата.

— Всичко е наред, миличка – провикна се обратно Робин. – Не си длъжна да говориш с него.

— Не, няма проблем. Искам да го видя.

— Мисля, че това е моят шанс. – Шерифът изчака Робин и сестра й да отстъпят встрани, свали си шапката и влезе в къщата.

— Тук съм – провикна се отново Касиди.

Мелани и Робин последваха шерифа във всекидневната, където Касиди и Блейк, седнали на дивана, гледаха някаква следобедна сапунена опера по телевизията. Тя носеше дрехите, които Робин и Блейк й бяха купили от „Трендсетърс“ предишния ден. Краката й бяха боси.

— Извинявай, че те безпокоя – поде шерифът. – Надявам се, че не прекъсвам нещо важно. – Той посочи към екрана, където една актриса с огромна коса и гърди се давеше в сълзи, а по страните й на черни ленти се стичаше гримът й.

— Любимото ми шоу. „Кървящи сърца“ – осведоми го Касиди. – Това е Пени. Тя току-що каза на близначката си, Емили, че баща им я е насилвал от години, и сега горката Емили не знае на кого да вярва.

Зная как точно се чувства, помисли си Робин, седна до Касиди и взе ръката й в своите.

— Как се чувстваш днес? – попита я шерифът, пристъпвайки неловко от крак на крак.

— Доста добре. – Касиди натисна дистанционното в скута си и екранът потъмня.

— Донесох ти телефона. – Шерифът го извади от джоба си и й го подаде.

Касиди го притисна до гърдите си като плюшена играчка.

— Много ви благодаря. Чудех се какво ли е станало с него.

— Стискала си го в ръка, когато са те намерили парамедиците. Ние го почистихме… – Той не довърши изречението си. – Добре ли се държат с теб тук?

— Не – обади се от прага на стаята Мелани, – тормозим я. Всъщност, само секунди, преди да дойдете, я бяхме провесили с главата надолу от тавана.

— Може би аз и Касиди трябва да поговорим насаме – каза шерифът.

— Няма начин. – Робин погледна към Блейк за подкрепа.

— Боя се, че сте залепен за нас, шерифе. Момичето е малолетно.

— Да, така е – съгласи се Прескът. – Но предполагам, че бих могъл да призова социалните. Надявах се да не ги въвличам, обаче…

— Какво искате да кажете с това, „социалните“? – попита Касиди и се огледа из стаята с нарастваща паника в очите. Защо ще викате социалните?

— Ако ми се пречи да си гледам работата, ако върху теб се оказва някакъв натиск, за да не говориш с мен…

— Никой не ми оказва натиск – възрази Касиди. – Ще ви кажа всичко, което искате да знаете. Моля ви, не ги викайте. Не искам да ме вземат.

— Тук чувстваш ли се в безопасност?

— Защо да не се чувствам?

— Ами, Алек беше арестуван.

— Той не го е направил.

— Някой накара ли те да кажеш това? – Шерифът погледна към Робин, после към Мелани и накрая пак към Касиди.

— Не. Не.

— Какво ти казаха те за ареста на Алек?

Касиди се позамисли.

— Казаха, че вие си мислите, че мама и Алек са имали авантюра и че Алек я е убил и е прострелял мен и тати. Но това не е вярно.

— Как можеш да бъдеш сигурна? Той отговаря на описанието, което ни даде за мъжете – висок, мускулест…

— Да, но…

— Но?

— Просто зная, че не беше той. Той е брат на Робин – каза тя така, сякаш това доказваше всичко.

Той е брат и на Мелани, помисли си Робин, съзнавайки, че шерифът си мисли същото.

— А дори и да е бил Алек – добави Касиди и Робин усети как сърцето й се свива, – значи тук съм в безопасност, понеже той е в затвора. Но не беше той – добави бързо тя, видяла изражението върху лицето на Робин. После вдигна очи към тавана, откъдето се долавяше слабо потропване. – Ландън също отговаря на описанието. И той е висок и мускулест. Но не беше и той – отново побърза да добави.

— Защо говорим за Ландън? – възнегодува Мелани с напрегнат глас.

— Само казах, че отговаря на описанието – оправда се Касиди. – Също като Алек.

— Също като много други хора – заключи Робин с чувството, че независимо от добрите си намерения Касиди само бе влошила нещата. В онази нощ в къщата е имало поне двама мъже – двама мъже, подобни на брат й и племенника й. – Още някакви въпроси, шерифе?

Той се усмихна на Касиди.

— Чудех се, дали вече се чувстваш достатъчно силна да ме придружиш в къщата…

— Вече обсъдихме това – прекъсна го Робин. – Тя няма да доближава тази къща.

— Не, искам да отида – възрази Касиди. – Всичките ми неща, дрехите ми…

— Ще ти купим нови дрехи.

— Но нали може да си спомня нещо – настоя момичето. – Нещо, което да помогне на Алек.

Или да му навреди, помисли си Робин.

— Просто, това не ми се струва добра идея.

Касиди си пое дълбоко дъх и шумно издиша.

— Ами мама?

— Какво за нея? – попита Мелани.

— Къде е тя? – Касиди се обърна към шерифа. – Мога ли да я видя?

— Ще освободим тялото й, за да бъде погребано, след ден-два – отговори Прескът.

— В такъв случай, ще имам нужда да облека нещо. – Касиди кимна няколко пъти, за да подчертае, че е взела решение. – Трябва да идем там скоро.

— Какво ще кажеш за утре сутрин? – попита шерифът.

— Утре сутрин става.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? – попита Робин.

— Сигурна съм.

Шерифът пристигна точно в девет часа на следващата сутрин. Касиди чакаше готова във фоайето, с Робин и Блейк, застанали от двете й страни.

— Как си днес, Касиди? – попита Прескът. – Готова ли си да го направиш?

Момичето кимна и хвана ръцете на Робин и Блейк за подкрепа.

— Доколкото разбирам, вие ще ни придружите. – Тонът му показваше, че вече се е примирил с присъствието им.

— Точно така – потвърди Робин.

— В такъв случай трябва да ви предупредя да не се намесвате по никакъв начин.

— Не сме си и помислили.

— А Мелани?

— Оставам си тук – провикна се тя от кухнята.

— Късметлийският ми ден – измърмори Прескът, не съвсем тихо. – Ще тръгваме ли? – Отвори вратата и всички излязоха на топлия утринен въздух. – Може да вървим пеша, а може и да вземем колата ми – посочи към края на алеята той, където бе паркирана патрулната му кола.

— Докторите казаха да се движа, колкото се може повече – отговори Касиди.

— Чудесно. Ако смяташ, че имаш достатъчно сили.

— Имам.

Робин се усмихна гордо. Касиди бе една от най-силните личности, които бе срещала. Недоумяваше откъде се бе взела тази твърдост. Навярно от Тара. Господ е свидетел, че аз никога не съм я притежавала, помисли си тя и стисна ръката на детето, докато вървяха бавно по алеята.

— Готови ли сте? – попита шерифът, когато спряха пред входната врата, където стоеше един полицай. Касиди кимна, полицаят отключи и всички пристъпиха в обширното кръгло фоайе. Робин проследи погледа на Блейк от високия таван и огромния кристален полилей до двете стълбища, отстрани на централния коридор. Устните му оформиха едно неизречено „Уау“.

— Как се справяш дотук? – шерифът попита Касиди.

— Добре – заяви Касиди, но лекото потрепване на гласа й показваше друго. Тя заби нокти в опакото на дланта на Робин.

— Мислех си да започнем, като още веднъж опишем събитията от онази нощ. – Прескът помълча, за да им даде възможност да осмислят думите му. – Събудила си се от силни гласове и си слязла по стълбите да видиш какво става…

Очите на Касиди се изцъклиха, сякаш сцената се разиграваше пред нея. Тя пусна ръцете на Робин и Блейк и запристъпва като сомнамбул към стълбището вляво. Останалите я последваха.

— Чуваше се като караница – каза тя и спря в основата на стълбите, – затова станах от леглото и слязох на пръсти по стълбището да видя какво става. Гласовете станаха по-силни. – Тя почна малко по малко да отстъпва към всекидневната. – Този, единият, крещеше. Беше наистина бесен.

— Можеш ли да си спомниш думите му сега? – попита шерифът. – Разпознаваш ли гласа му?

Касиди наклони глава, сякаш се вслушваше в нещо.

— Не. – Тя спря и ахна, когато съзря кръвта, покриваща килима във всекидневната и по-голямата част от мебелите. – О, Боже.

— Не влизай там – обади се Робин и тутакси забеляза в погледа на шерифа предупреждението да не се меси.

— Видях двама мъже – продължи Касиди. – Единият размахваше пистолет и крещеше: „Спри да се ебаваш с мен, лайно такова, или кълна се, че ще застрелям кучката. Ще гръмна тази кучка на мига.“

Робин затвори очи. Излизащи от устата на детето, тези думи бяха толкова шокиращи, колкото първия път, когато ги бе чула.

— А другият? Той какво каза? – попита шерифът.

— Той така и не каза нищо.

Робин се опита да отгатне какво ли си мислеше шерифът. Двама мъже, и двамата високи и мускулести, единият крещи заповеди с глас, който Касиди не може да разпознае, другият мълчи.

Алек и Ландън?

Очите на Касиди се разшириха при вида на нещо, което се появи в ума й.

— Тати се хвърли напред и онзи мъж го цапардоса с пистолета отстрани по главата. Тати падна и мама почна да пищи.

— Кой от двамата цапна баща ти? – попита Прескът. – Тоя, дето крещеше или мълчаливият?

— Тоя, дето крещеше.

— А ти къде точно беше застанала?

Касиди стоеше на входа на всекидневната.

— Тук.

— И никой ли не те видя?

— Не. Не още.

— Какво стана после?

— Онзи застреля мама.

— Кой? – не спираше с въпросите шерифът. – Крещящият или другият?

— Другият.

— Мълчаливият?

— Да.

Робин се постави на мястото на шерифа и се опита да си представи как мозъкът му смила тази информация. Ако Алек и Ландън бяха наистина двамата мъже в къщата през онази нощ, то сигурно Алек бе крещящият, понеже Касиди несъмнено би разпознала гласа на Ландън.

И все пак, дори и да имаше някакъв извратен смисъл в това, Алек да е мразил баща им дотолкова, че да го простреля, то нямаше абсолютно никакъв смисъл Ландън да убива Тара. Ако истинският мотив е бил отмъщението, не трябваше ли Алек да застреля Тара лично? Припомни си смразяващите думи на Дилън Кембъл: „Ако съм искал тази курва да умре, лично щях да се заема. Нямаше да оставя цялата веселба на някой друг.“

Освен, разбира се, ако Ландън не се бе папикьосал и не бе почнал просто да стреля.

Само че стрелецът бе улучил Тара в лицето. Това бе нещо лично. Не беше паника.

Глождеше я и друг въпрос: ако Алек бе дошъл в Ред Блъф, очаквайки да се срещне с Тара, както сам твърдеше, а Тара му бе казала, че се е отказала и го е вбесила до степен да я убие, както си въобразяваше шерифът, кога е имал време да се свърже с Ландън?

Освен ако Тара вече не е била скъсала с него – тогава брат й би имал достатъчно време да се озлоби и да планира отмъщението си, както и да се свърже с Ландън и да го включи в плана си…

Освен, освен, освен…

— Сигурна ли си, че мълчаливият е застрелял майка ти? – попита Робин. Свят й се виеше от тези „освен ако“.

— Робин, моля те – предупреди я шерифът.

— Да, сигурна съм – потвърди Касиди, местейки очи от Робин към Блейк. После добави: – Не. Чакайте. Не зная. Може да е бил и другият. Възможно е да е бил и другият. – Очите й се напълниха със сълзи. – Не зная.

Прескът си прегледа бележките.

— В болницата ти ни каза, че е бил вторият, мълчаливецът, че той е застрелял майка ти. Беше много ясна по този въпрос, съвсем сигурна.

— Да – отрони Касиди, – но сега не съм. Може да е бил и другият. Всичко стана толкова бързо и аз бях толкова уплашена.

— Всичко е наред, миличка – каза Робин.

— Всъщност, няма голямо значение кой кого е застрелял – заяви Прескът. Неочаквано грубият му тон издаде раздразнение.

— И двамата са били там. Пред закона и двамата са еднакво виновни.

Робин обаче разбираше, че макар и двамата мъже да бяха еднакво виновни, независимо кой бе дръпнал спусъка, в случай като този всяка подробност бе от значение. Ако Касиди не бе сигурна кой е застрелял майка й, ако не беше сигурна дори дали онази нощ в къщата е имало двама или трима мъже, за какво още би могла да греши?

— Какво стана после? – продължи шерифът.

— Аз се разпищях – отговори Касиди – и тогава те ме видяха и се втурнаха към мен.

И двамата ли?

— Не. Само единият.

Кой?

— Не зная. Носеха маски за ски. Изглеждаха еднакво. – Сега вече Касиди плачеше, думите излизаха от устата й на пристъпи. – Изтичах нагоре по стълбите към стаята си и грабнах телефона да позвъня на 911. Точно тогава мъжът нахлу в стаята. Насочи пистолета си към гърдите ми. О, Боже.

— Достатъчно – заяви Робин. – Тя ви разказа всичко. Махаме се оттук.

— Добре – съгласи се неохотно шерифът, – да приключваме за днес.

— Но аз все пак си искам дрехите – прошепна Касиди.

— Аз ще ги взема – заяви Робин.

— В моя гардероб има един куфар – каза й Касиди. – Можеш да напъхаш нещата ми в него. Има и чанта за обувките… някъде…

— Ще я намеря.

— Аз ще ти помогна – заяви Блейк.

— Не – проплака Касиди и го сграбчи за ръката. – Остани с мен.

— Всичко е наред – каза Робин. – Ще се справя.

Шериф Прескът направи знак на полицая да придружи Робин нагоре по стълбите. Той остана до вратата, а Робин се упъти право към гардероба в стаята на Касиди, полагайки усилия да не поглежда към кръвта по леглото й. Откри синия платнен куфар на пода, дръпна ципа и започна да сваля дрехите от закачалките и да ги пъха вътре, после отиде до един шкаф с чекмеджета и ги опразни всичките. За късмет, гардеробът на Касиди се състоеше предимно от джинси и тениски. И прашки, даде си сметка Робин, като отброи по един чифт за всеки ден от седмицата. Имаше няколко неща е етикети от „Трендсетърс“, включително една хубава бяла рокля, която можеше да облече на погребението на майка си.

Мили Боже. Погребението на Тара. Щеше ли да свърши някога този кошмар?

Тя затвори куфара и метна пет-шест чифта сандали и маратонки в кафявата кожена чанта, която откри в дъното на гардероба, после позволи на полицая да вземе от ръцете й багажа и да го отнесе надолу по стълбите.

— Добре – каза тя, когато слезе долу. – Да се махаме оттук, по дяволите.