Лошата дъщеря

25

Юридическата кантора на Макалистър и съдружници се намираше на втория етаж в една червена тухлена сграда на ъгъла на „Мейн“ и „Критъндън“, на половин пресечка от яркосинята двуетажна бетонна сграда, в която се помещаваше „Дейвис дивелъпърс“. Мелани паркира по средата между двете. Двете сестри и брат им слязоха от колата почти едновременно.

Робин погледна към офиса на баща си.

— Какво мислите, че ще стане с бизнеса на татко, ако…? – Въпросът й увисна недовършен.

— … той умре? – довърши вместо нея Алек. – Струва ми се, че трябва да кажеш, когато, а не ако.

— Нека се тревожим за това, ако и когато ни дойде до главата – каза Мелани и отвори входната врата на тухлената сграда.

— Мисля, че помня Джеф Макалистър – обади се Алек, когато поеха по стръмното стълбище към кантората. – Един нисичък, нали?

— Миниатюрен. Татко казваше, че топките му били по-големи от Макалистър.

— Човекът е поет – отбеляза Алек.

Мелани бутна вратата и отвори, без да чука.

— Дошли сме да се видим с Джеф Макалистър – съобщи тя на младата жена зад старомодното дървено бюро. – Аз съм Мелани Дейвис. Това е брат ми, Алек, и сестра ми, Робин.

Младата жена се засмя, разкривайки две големи трапчинки и изпъкнал горен венец.

— Ще уведомя господин Макалистър, че сте тук. Ако желаете да поседнете… – Тя посочи четирите бели пластмасови стола, разположени два по два до млечнобелите стени, покрити с афоризми в рамки: „Най-тъмно е преди зазоряване“, гласеше един, „Всеки има право на поне един добър ден“, започваше друг, „но този не е твоят“.

Не може да се каже, че вдъхват увереност, помисли си Робин.

— Ще постоим прави – заяви Мелани, навярно мислейки същото като сестра си.

— Сигурна ли си, че е истински адвокат?

— Тук не ти е Лос Анджелис – напомни й Мелани.

Робин жадуваше да седне. През остатъка от нощта се бе въртяла и мятала, тревожеше се за Алек, за баща им, за Касиди, за всичко, което се беше случило и което можеше да се случи, и не бе в състояние да заспи. Колкото и да нямаше търпение да напусне Ред Блъф, как можеше да си тръгне, преди да разберат какво бе станало? Най-малкото, трябваше да знае до каква степен брат й бе въвлечен.

Първата работа на Мелани сутринта бе да се обади на Джеф Макалистър и той се бе съгласил да ги приеме в един часа следобед. Блейк имаше назначен конферентен разговор за два часа, така че нямаше да ги придружи.

— Ще се справиш – каза той на Робин, когато тръгваха. – Само не забравяй да дишаш.

Не е толкова лесно, помисли си тя сега, докато разглеждаше шестте черно-бели снимки, представящи сцени с родео, окачени на отсрещната стена. Пое си дълбоко дъх четири пъти, бързо едно след друго.

— Пак ли ще припадаш? – попита Мелани.

— Не. Съжалявам. – Съжалявам, че дишам.

— Те са тук – прошепна в телефона рецепционистката, без да си дава труда да спомене имената им.

Само след секунди Джеф Макалистър застана пред тях с протегната за поздрав ръка. Имаше стоманен захват, сякаш за компенсация на ниския си ръст, но на Робин лицето му й се видя приятно. Беше кръгло и насърчително. Тя прецени, че е към средата на шейсетте. Все още притежаваше всичката си коса.

— Много се радвам да се запознаем – каза той. – Всички бяхме потресени, когато научихме за стрелбата. Как е баща ви?

— Не много добре – отговори Мелани. – Изглежда, че брат ми има нужда от адвокат.

Рецепционистката се усмихна срамежливо на Алек.

Мелани метна на младата жена поглед, който казваше: Ти сериозно ли?

Рецепционистката моментално взе да мести някакви книжа по бюрото си, сякаш току-що се бе сетила за нещо важно.

— Оттук, моля. – Макалистър ги поведе към вътрешните кабинети. Неговият беше третият и заемаше ъгъла.

— Вие сте дотук – заяви на сестрите си Алек, когато стигнаха до вратата.

— Ти сериозно ли? – произнесе този път на глас Мелани. Няколко минути по-късно тя не спираше да се ежи, докато двете с Робин се въртяха на неудобните пластмасови столове до рецепцията.

— Да идем за кафе – предложи Робин.

— Не съм жадна.

— Но това може да продължи дълго.

— Ти върви, ако искаш.

— Не. Аз…

Мобилният телефон на Мелани звънна. Тя го извади от чантата си и го вдигна до ухото си.

— Ало? – Лицето й моментално омекна, тя се извърна настрани и наведе брадичка. – Здрасти. Да, добре съм. Не беше лесно. – Тя стана и направи няколко крачки настрани от Робин. – А-ха. Да. Би било чудесно. Добре. Разбира се. Наистина оценявам това. Добре. Ще се видим по-късно. – Върна се на мястото си, пусна телефона обратно в чантата и облегна глава на стената.

— Кой беше това? – попита Робин.

— Никой.

— Явно беше някой.

— Просто приятел.

— Какъв приятел? – Доколкото Робин знаеше, сестра й нямаше никакви приятели. Това бе едно от малкото общи неща между тях двете.

— Един познат. Защо е толкова важно?

— Не е важно. Просто съм любопитна.

— Няма нищо любопитно.

— Мъж ли беше? – настоя Робин, сещайки се за разговора си с Алек от предишната нощ. – Срещаш ли се с някого?

— Сериозно? – попита Мелани. – За това ли си се загрижила? Толкова неща се случват, а ти ме питаш, дали се срещам с някого?

— Срещаш ли се? – попита отново Робин.

Мелани превъртя очи към етажирания таван.

— Не, разбира се, че не. Не ставай смешна.

— Защо да е смешно? Ти все още си млада и привлекателна.

— А синът ми все още е аутист.

— Което не означава, че ти не можеш да имаш социален живот. Я стига. Със сигурност е имало някакви мъже през годините.

— Какво ме питаш? Дали съм имала любовници ли?

— А имала ли си?

Мелани се свлече на стола си и протегна напред дългите си крака, при което дънковата й пола се качи на бедрата.

Татко в рокля, спомни си думите на брат си Робин.

— Имаше няколко – успя да я изненада с отговора си Мелани.

— Наистина ли? Кой?

— Сериозно? – каза отново Мелани.

— Някой, когото познавам?

Настана толкова дълга пауза, че според Робин, Мелани или не я беше чула, или нарочно пренебрегваше въпроса й.

— Помниш ли Стийв Кларк? – попита тя, когато Робин вече не очакваше отговор и отново се колебаеше дали да не иде за кафе.

— Стийв Кларк ли? – Робин превъртя името през езика си. – Имаш предвид онова дебело хлапе с лоша кожа, което все се мъкнеше подир теб в гимназията?

— Той отслабна и кожата му се изчисти. Всъщност сега изглежда доста добре.

— Спиш ли с него?

— Не, вече не. Това беше преди години. Той се ожени за Намела Хагар. Помниш ли я?

Робин поклати глава.

— И тя беше дебела. Всъщност, все отще е. Имат три деца, момче и две близначки, всичките под петгодишни.

— Кой друг? – попита Робин. – Каза, че това било преди години.

— О, Господи. Чакай да видим – въздъхна Мелани, макар че явно темата бе почнала да й харесва. – Марк Бест… Него сигурно го помниш?

Робин присви очи. В мозъка й взе да се оформя образ.

— Висок, с тъмна коса и зелени очи? Играеше баскетбол?

— Точно той.

— Той ли беше? Най-добрият, искам да кажа?

Мелани се изкиска.

— За жалост, не. – Тя поклати глава. – Не. Тази чест се пада на Рони Саймън. – Кимна в съгласие със собствената си преценка. – Да-а. Той беше нещо друго.

— Не мисля, че го познавам.

— Не, няма как. Теб отдавна вече те нямаше, когато те се преместиха тук.

— Те?

— Той, жена му и децата.

— Бил е женен?

— Все още е.

— Ти знаеше ли?

Разбира се.

— Сега по телефона той ли беше?

— Не. Това беше преди месеци.

— Какво стана?

— Каквото обикновено става. Свърши. И да не си посмяла да се правиш на съдник. Сякаш ти никога не си имала афера с женен мъж?

Робин поклати глава. Тя не можеше да забрави какви щети бяха причинили многобройните авантюри на баща и на семейството им и се бе зарекла никога да не спи с женен мъж съзнателно.

— Мога ли да ви предложа нещо, дами? Нещо за пиене може би? – попита рецепционистката.

— Не, благодаря – казаха едновременно те.

— Беше ли влюбена в него? – осмели се да попита след няколко секунди Робин.

— В кого? В Рони Саймън? Ти луда ли си?

Нова пауза.

— А влюбвала ли си се някога? – попита Робин.

— Сякаш имам време за такива глупости.

— Любовта не е глупост.

— Нима?

— Ами бащата на Ландън?

— Този идиот? Най-голямата грешка в живота ми.

— Чувате ли се понякога?

— Никога. Свършихме ли вече с този разпит?

— Не мислех, че е разпит.

— А как би го нарекла? – попита Мелани.

— Разговор? – изрече като въпрос Робин. На нея наистина й бе приятно през последните няколко минути.

— Разговорите обикновено се водят в двете посоки – забеляза Мелани. Как би се почувствала, ако аз те засипя с въпроси за твоя сексуален живот?

— Давай – подкани я Робин и гърбът й се стегна, сякаш физически се подготвяше за онова, което щеше да последва. – Питай, каквото искаш.

Мелани сви рамене.

— Нямам какво да те питам.

— Изобщо ли не си любопитна какъв е животът ми?

— Не особено. Струва ми се, че зная почти всичко, което ми е нужно да зная.

— И какво е то?

Мелани се размърда на стола си, кръстоса крак върху крак и се вторачи право в Робин.

— Честно казано, не мисля, че би ти се искало да задълбаеш в това сега.

— Защо пък не? – Вълните на тревожността взеха да пъплят по вените й. – Нямам какво друго да правя.

Дишай, чу думите на Блейк.

— Чудесно. Според мен, ти си разглезена лигла, която си мисли, че светът се върти около нея.

Дъхът заседна в дробовете на Робин.

— Но аз не мисля…

— Извинявай. Мислех, че те интересува какво аз мисля – прекъсна я Мелани.

— Така е, но… – Невидимите длани я стиснаха за гърлото.

— Според мен, ти се имаш за по-важна и по-главна. Ти и Алек, двамата. Винаги се съюзявахте срещу мен, присмивахте ми се зад гърба. Или пък право в лицето ми, съдейки по снощи.

— Не сме… – Невидимите пръсти се впиха в гърлото й.

— Мислиш си, че си по-добра от мен. Мислиш си, че знаеш отговорите на всичко, защото имаш диплома от колеж, и смяташ, че това ти дава право да съдиш живота ми, качествата ми на родител, връзките ми…

— Опитвах се само да те опозная.

Дишай. Просто дишай.

— Защо? Какъв е смисълът? Да не би да възнамеряваш да продължиш да се мотаеш наоколо, когато всичко тук приключи?

Робин не каза нищо.

Мелани изсумтя.

— Да де, така си и мислех.

— Това не означава, че ние…

— Какво? Не можем да бъдем приятелки? Ние никога не сме били приятелки.

— Защото ти никога не ми даде шанс – изстреля думите право от дробовете си Робин. – Ти ме мразиш от деня, в който се родих.

Мелани вдигна очи към тавана, сякаш наистина обмисляше казаното от Робин.

— Знаеш ли, в крайна сметка може и да си права за едно нещо. — Тя сви рамене. – Както и да е, ти беше любимката на мама, така че какво значение има? Как беше онази тъпа поговорка

— Нещата са такива, каквито са? Когато всичко тук свърши, когато баща ни умре, а Алек е или в затвора, или обратно в Сан Франциско, ти ще се върнеш в Лос Анджелис и ще се ожениш за Кен от мечтите си. Това може да проработи, а може би не, но едно е сигурно: аз ще си остана закотвена тук, в Ред Блъф.

— Не е нужно да си закотвена – възрази Робин.

Мелани повдигна вежди.

— Ще имаш пари – каза Робин. – Ще можеш да си позволиш професионална помощ за Ландън. Можеш да го запишеш в специализирано училище…

— Искаш да кажеш, в институция.

— Не – възрази Робин. – Всъщност си мислех за художествено училище. – А после, не зная.

— Наистина ли? Има ли нещо, което и ти да не знаеш?

Робин се отпусна назад на стола си. Тревожността се вихреше в главата й, енергията й се бе изчерпала.

— Добре. Ти печелиш. Предавам се.

— А Касиди? И от нея ли ще се откажеш?

— Няма да изоставя Касиди.

— Не? Колко благородно. И какво ще рече това в практически план?

Рецепционистката неочаквано се озова пред тях.

— Сигурни ли сте, че не искате да ви донеса нещо?

Робин се изправи на крака.

— Всъщност, мисля да се поразходя. – Отиде до вратата и я отвори. – Малко чист въздух ще ми дойде добре.

— Не бързай да се връщаш – дочу гласа на Мелани, докато вратата се затваряше зад нея.