Петото евангелие

8.

Малко след вечерята в апартамента на Уго му помогнах да се промъкне тайно във Ватиканската библиотека, за да види „Диатесарон“.

— Ела в апартамента в четири и половина — разпореди той. — И си носи ръкавици.

В четири и половина отидох до апартамента му. Уго се появи четвърт час по-късно. Носеше две найлонови торби от „Анона“, супермаркета на Ватикана. В едната различих характерния силует на бутилка с алкохол.

— За успокоение на нервите — намигна ми той. Но челото му беше потно и в погледа му се четеше тревога.

Когато влязохме в жилището му, той гаврътна няколко чашки грапа „Джулия“.

— Я ми кажи — попита ме, — ориентираш ли се там, долу?

Там долу, тоест под апартамента му, в библиотеката.

— От къде на къде? — попитах сприхаво.

Беше създал у мен впечатлението, че го е правил и друг път, а аз просто ще го следвам. В крайна сметка само за да пристъпи прага на нашата библиотека, човек се нуждае от молба и препоръки от упълномощени учени. А за да види книга, е нужна сериозна документация. За да я получи, трябва да му я донесе служител на библиотеката, защото читателите никога не се допускат в книгохранилището.

— Ако вече знаем къде е ръкописът, не може ли просто да го свалим от рафта и да го прочетем? — попитах.

В другата торба от супермаркета имаше разнообразна екипировка. Две фенерчета, лампа за къмпинг, кутия с латексови ръкавици, франзела, пликче кедрови ядки, чифт терлици, бележник и някакъв уред с големината на детска тенис ракета. Уго се зае да пъха всички тези неща в брезентов сак.

— А, можем да я свалим от рафта — отговори. — Не е там проблемът. — Погледна часовника си. — Хайде, по-живо, отче Алекс. Трябва да побързаме.

Посочих сака му.

— Няма да минем покрай охраната с това.

Той се подсмихна.

— Не ставай глупав. Има една вентилационна шахта на втория етаж. От години не се използва.

Вперих поглед в него.

Уго се изкиска и ме стисна за ръката.

— Шегувам се, шегувам се. А сега престани да се тревожиш и да тръгваме.

Той имаше приятел в библиотеката. Възрастен френски свещеник, чийто кабинет се намираше в един забравен край на сградата. Библиотеката затваряше след десет минути, но апартаментът на Уго беше толкова близо, че стигнахме до приятеля му за по-малко от две. Уго ме спря пред кабинета му и каза:

— Почакай тук.

Влезе вътре сам, но не затвори вратата плътно.

— Уголино — възкликна притеснено мъжът с френски акцент, — разбрали са за теб.

— Едва ли — отговори Уго.

— Днес охраната обиколи от врата на врата и ни предупреди да докладваме за всеки непознат.

Уго не отговори.

— Свещеникът, който ги придружаваше — продължи мъжът, — знаеше името ти.

Уго се прокашля.

— Все още ли изпробват новата система?

— Да.

— Значи вратата е отворена?

— Отворена е, но не е добра идея да слизаш долу сам.

— Съгласен съм. — Уго ме пусна да вляза. — Запознай се с отец Александрос Андреу. Тази вечер той ще ме придружи.

Французинът беше симпатичен свещеник с прошарена коса. Имаше брада, която почти прикри рязкото зяпване на устата му, когато ме видя.

— Но Уголино… — поде той.

Уго взе шапката и чадъра на приятеля си от закачалката.

— Излишно е да ме увещаваш. Освен това ще забележат, ако не си тръгнеш по обичайното време. Утре ще поговорим.

Свещеникът затвори щорите на остъклената врата на кабинета си.

— Не е много разумно. В тези зали се чува и най-незначителният шум. А ако и той е тук, сигурно ще разговаряте. Ще привлечете внимание.

Уго обаче само го побутна към вратата. Часовникът над нея показваше пет и дванайсет. В читалните учените вече бяха прибрали бележниците и лаптопите си. Връщаха на рецепцията ключовете за шкафчетата си и след няколко минути щяха да си тръгнат. След което присъствието ни с Уго ставаше необяснимо.

— За какво те предупреждаваше той? — попитах, когато Уго затвори вратата.

Той надникна между щорите.

— За нищо.

— Тогава защо надничаш в коридора?

— Защото ми се иска вуйчо ти да наеме поне няколко кураторки с външността на госпожица Де Сантис от съседния кабинет!

Облегнах се на стената. Уго направи същото и извади франзелата от брезентовия си сак. Усмихна се тъжно и ме предупреди:

— Нали разбираш, че няма да може да разкажеш на никого какво си видял тази вечер. Дори на учениците си.

Светлините в коридора, които се процеждаха под вратата, започнаха да угасват.

— Не го правя заради учениците си — отговорих.

— Отец Симон ми каза, че баща ви научил и двама ви да четете Новия завет на гръцки.

Кимнах.

— Освен това ми каза, че ти си бил ученолюбивият, а той — мързеливият.

— Евангелията бяха любимият ми предмет в семинарията.

Всеки, който преподава евангелията — дори ако като мен ги преподава на момчетата в подготвителното училище — се вълнува, когато узнае, че познанията ни за Библията не са съвършени. Че все още има неоткрити по-древни, по-хубави и по-пълни ръкописи на евангелията. Сега щях да имам шанса да държа в ръце един такъв ръкопис, преди и него да сложат под ключ като другите. Уго избърса очилата си с носната си кърпа. Погледна ме с учудващо бистри очи.

— Казахме ли на отец Симон какво ще правим тази вечер?

— Не. От няколко дни нямам връзка с него.

Той въздъхна.

— Аз също. Понякога брат ти просто изчезва. Радвам се, че не е лично. — Погледна часовника си и се надигна. — А сега трябва да ти кажа нещо, преди да тръгнем. Не бива да оставяме следа, защото ми се струва, че някой ме наблюдава.

Спомних си разговора му с френския свещеник и попитах:

— Кой?

— Не знам. Но след тази вечер се надявам, че няма да има друга възможност. — Уго събу обувките си и обу терлиците от брезентовия си сак. — Следвай ме. Слизаме.

Коридорите бяха тъмни, но Уго познаваше пътя. За човек с неговия ръст се движеше учудващо безшумно дори когато влязохме в първите чудовищни коридори на книгохранилищата.

Очаквах да видя стари дървени рафтове за книги, които се извисяват в импозантни арки със стенописи. Вместо това се озовахме в ниски промишлени тунели, по-дълги от презокеански лайнери, опасани с тръби за кабели. Обувките ми шляпаха по студените метални платформи, звукът отекваше по коридорите и се налагаше да се приведа, за да не си ударя главата в електрическите крушки с предпазни решетки. Уго обаче се придвижваше пъргаво, като че ли питиетата го бяха направили по-подвижен.

Вече отвсякъде ни обграждаха стоманени стелажи — отляво и отдясно, отгоре и отдолу — етаж подир етаж, с площадки помежду им, свързани с тесни метални стълби. Уго разчиташе на фенерчето, което беше донесъл, защото електрическите крушки се изключваха чрез таймер. Продължавахме да се спускаме все по-надолу. Най-сетне стигнахме до асансьор.

— Къде отива? — попитах.

Както ни беше предупредил френският свещеник, гласът ми проехтя над мраморните подове и раздра мекия мрак.

— Чак до долу — прошепна Уго.

Вратите се затвориха и кабината моментално потъна в мрак. Лъчът на фенерчето на Уго се насочи право към контролния панел. Още преди да успея да разчета какво пише там, той стартира бавното ни спускане.

Вратите се отвориха в помещение с маслени на цвят стени и флуоресцентно осветление. Тук нямаше рафтове, само на места по стените се виждаше по някое разпятие и икона, между които имаше детектори за дим. Отвсякъде се носеше непознат химически мирис на нещо ново.

— Под земята ли сме? — прошепнах.

Уго кимна и ме поведе напред, мърморейки:

— Да видим сега дали е прав.

Зад ъгъла се натъкнахме на огромна стоманена врата. На съседната стена имаше табло с копчета.

Само че, вместо да въведе код, Уго пъхна пръсти под ръба на вратата, дръпна силно и я отвори. От другата страна цареше мрак.

— Отлично — промърмори Уго. След това се обърна и ми нареди: — Не докосвай абсолютно нищо, докато не ти обясня защо тази врата не е заключена.

Бръкна вътре, за да завърти таймера на електрическото осветление. Когато лампите светнаха, краката ми се вдървиха.

Преди двайсет години Йоан Павел беше започнал нов проект. Ватиканската библиотека беше запълнила всичките си рафтове, затова Йоан Павел бе изкопал ров в малък вътрешен двор, северно от библиотеката, където във военно време служителите отглеждали зеленчуци и където сега вуйчо Лучио беше открил кафене, за да смуче пари от гостуващите учени. Вътре бе налял основите на бомбоустойчива бетонна камера, предназначена за неговите най-ценни притежания. Днес, докато пийват в кафенето на вуйчо Лучио, учените се намират на тънък пласт трева, покриващ криптата със съкровищата на Йоан Павел.

Като малък си представях как ли изглежда това място. В мечтите ми беше голямо като банков трезор. Но помещението пред мен се оказва с размерите на малко летище. Главният коридор е дълъг колкото футболно игрище, а от двете страни има ниши, достатъчно дълбоки, за да паркираш автобус.

— Погледни — прошепна Уго, — най-голямата сбирка от ръкописи на света.

Има два вида книги. От времето на Гутенберг се бълват милиони печатни книги — произвеждат се масово с машини и постепенно напълно изместиха по-старите ръкописни книги. През Ренесанса един неграмотен собственик на печатарска преса е бил в състояние да отпечата десет книги за по-кратко време, отколкото екип образовани монаси да изработи ръчно една-единствена страница от ръкопис. Като се има предвид колко малко ръкописи са създадени и колко са увредени през вековете, истинско чудо е, че изобщо някои от тях са съхранени. Ала още с появата си ръкописите имат могъщ приятел — винаги се намира християнска църква, която да ги изработва, и папа в Рим, който да ги събира. От всички древни библиотеки в човешката история само една съществува все още. И по Божията милост тъкмо в нейната сърцевина пристъпвах сега.

— Вземи това — подаде ми Уго другото фенерче. — Лампите ще угаснат след двайсет минути. Сега нека ти покажа срещу какво сме изправени.

Той синхронизира хронометъра на дигиталния си часовник, пусна го и извади от сака странния уред. За пръв път успях добре да разгледам какво е: електронно устройство, свързано с метален предмет, подобен на реотан за фурна. Когато той го включи, по екранчето на устройството пробягаха червени букви.

— Инсталират нова система за инвентаризация — обясни ми той, — за да не се налага всяка година да затварят библиотеката за един месец и да я извършват ръчно. Знаеш ли какво е това?

Приличаше на кръстоска между телевизионна антена и радиатор за хавлиени кърпи.

— Радиочестотен скенер — обясни той. — В кориците на книгите са имплантирани етикети, а този скенер може да чете по петдесет наведнъж направо от въздуха.

Поведе ме покрай първия стелаж и ми демонстрира уреда, както вървяхме. През екранчето се изредиха редове с текст по-бързо, отколкото успявах да ги чета. Сигнатури. Заглавия. Автори.

— Дори с тази вълшебна пръчка — поясни Уго — търсих цели две седмици, докато установя, че ръкописът трябва да е тук, долу. Две седмици и мъничко късмет. — Той кимна към бялата пластмасова кутия на тавана. — Това са постоянните скенери. По някаква причина смущават охранителната система, затова стоманената врата трябва да стои отключена, докато проблемът бъде решен. — Погледна ме. — За нас това е добра новина. Лошата новина е, че тази радиотехнология прави стоманената врата безполезна. При първото си посещение допуснах грешката да преместя книга на различен рафт от другата страна на пътеката. Скенерите отчетоха преместването. След пет минути пристигна охраната.

— И ти какво направи?

— Скрих се и се молих. За щастие, охраната помисли, че е засечка в системата. След това се придържам към две правила. Първо, чети на място. Второ, носи тези. — Извади чифтовете латексови ръкавици от сака.

— За да не оставяме отпечатъци ли? — попитах.

— Не такива, за каквито си мислиш — отговори с искра в погледа той. — А сега ме последвай.

Когато напреднахме между стелажите, Уго стана още по-прецизен. Остави брезентовия сак в края на пътеката, извади бурканче с напоени със спирт памуци и си избърса ръцете, преди да надене ръкавиците.

— Това ли е? — попитах, когато забелязах, че на екранчето тече списък с ръкописи на сирски, древния език на Едеса по време на създаването на „Диатесарон“ Също така и езикът, най-близък до арамейския на Исус.

Уго поклати глава и продължи по пътеката.

— Ето това е — каза.

На екранчето се появи странен надпис. На мястото на сигнатурата се мъдреше дума на латински. CORRUPTAE.

Повреден.

— На този рафт са ръкописите за реставрация — каза Уго и посочи цял един стелаж, повече от сто книги. — Май изобщо не подозират, че е тук.

— Ти как го намери?

Уго не можеше да чете на гръцки, а познанията му по сирски бяха още по-слаби.

— Отче Алекс, идвам тук всяка нощ, откакто съм се върнал от Турция. Спя само денем. Животът ми се е превърнал в това, което виждаш тук. Ей толкова ми остава — леко раздалечи той пръсти във въздуха — да докажа, че плащаницата е била в Едеса през втори век. Ако се наложи, ще претърся ръчно всички ръкописи тук един по един — Ухили се широко. — За щастие, ръкописите на този рафт имат номера от старата инвентарна система, написани на прелестен латински.

Взря се с присвити очи в кожените подвързии и плъзна пръст във въздуха, на косъм от гръбчетата им. Когато стигна до ръкописа, който търсеше, наклони глава и погледна назад към най-близкия скенер на стената, сякаш преценяваше колко движение може да си позволи. Накрая каза:

— Сложи си ръкавиците.

Тези думи предизвикаха у мен тръпка, по-силна от очакваната.

— Преди това може ли само да го докосна? За секунда. Много ще внимавам.

Той не отговори, а с отработено движение изтегли томчето от рафта, отвори позлатената кожена корица и отвътре се подаде нещо разкривено и ужасно на вид. Беше не по-голямо от кутия за колие, с ръждиви драскотини, плъзнали като паяжина по черната и ситно надупчена повърхност на корицата.

— Трябва да знаеш нещо — каза Уго, — преди да го докоснеш. Нещо, което успях да проследя едва след като го открих. Преди триста години папата изпратил цял свещенически род да издирва най-древните ръкописи на света. Един от свещениците се натъкнал на библиотека насред пустинята в Нитрия, Египет, в манастира на сирийците, където през девети век някакъв абат бил събрал сбирка от текстове. Още по времето на абата текстовете били изключително древни. Днес това са най-старите съществуващи книги. Абатът написал в ръкописите предупреждение: Който изнесе тези книги от манастира, ще бъде прокълнат от Бог. Свещеникът Асемани пренебрегнал предупреждението и на връщане за Рим лодката му се преобърнала в Нил. Един от монасите се удавил. Асемани платил на хората да измъкнат ръкописите му от водата, но те били увредени и се налагало да ги реставрират, което е една от причините ръкописът да се озове на този затънтен рафт.

Другата причина е, че когато братовчедът на Асемани се опитал да изготви каталог на ръкописите, починал, преди да го завърши. Трети Асемани поел нещата в свои ръце, но в апартамента му до библиотеката избухнал пожар. Целият каталог бил унищожен. Така и никой не го е завършил. Затова няма данни за тези ръкописи и, изглежда, никой не знае, че са тук.

— Уго, защо ми го казваш?

— Защото, макар че самият аз не съм подвластен на суеверието и се мисля за късметлия, че намерих тази книга, ти имаш право да решиш за себе си.

— Не ставай смешен. — Та аз преподавах евангелията по съвременна методика. Научен, рационален прочит на Библията. Нито за миг не се поколебах.

Уго хвана древния текст между ръкавиците си, а после го задържа върху дланта на едната си ръка. Вдигна другата и ми я показа. Там, където беше докоснала ръкописа, ръкавицата беше станала ръждивокафява.

— Корицата оставя почти незаличимо петно. Отнема ми дни да го изтъркам от кожата си. Моля те, сложи си ръкавиците.

Той изчака да го направя, после нежно, досущ като лекаря, който положи новородения Петрос в ръцете ми, ми предаде текста.

Не бях виждал книга, изработена по този начин. Като праисторическо животно, намерено живо на дъното на океана, ръкописът имаше съвсем смътна прилика със съвременните си братовчеди. Корицата му беше изработена от парче кожа, подобно на капак на чанта, и се увиваше около страниците, за да ги предпазва. От нея висеше кожена опашка като ремък, която опасваше книгата и я пристягаше.

Развих ремъка много внимателно, сякаш приглаждах косиците на бебешка глава. Страниците вътре бяха сивкави и меки. Изящните букви бяха изписани с дълги и плавни щрихи, без заоблености: сирски. До тях, нанесен с мастило на същата страница, имаше латински индекс, написан от ватикански библиотекар, който сигурно отдавна не беше между живите.

И после, съвсем ясно:

Целият потръпнах. В ръцете си държах творението на един от титаните на ранното християнство. Каноничният живот на Исус от Назарет в една-единствена книга. Матей, Марко, Лука и Йоан, събрани в свръхевангелието на древната Сирийска църква.

Тук нямаше други звуци освен от гигантските тръби по тавана, проветрявани от механичен дроб някъде далече. В ушите си обаче чувах влажното пулсиране на собствената ми кръв.

— Изсушена козя кожа — нервно промълви Уго — върху основа от папирус. Страниците са от пергамент.

Отгърна първата страница с непознато за мен приспособление.

Ахнах. Вътре всичко беше прекалено повредено от водата, за да се чете. Но на следващата страница влажните петна намаляваха. А на третата се различаваше ръкописен текст.

— Прав си — прошепнах. — Текстът е двуезичен.

Имаше две колони: лявата беше на сирски, дясната — на гръцки. И този път, когато Уго отгърна страницата, сякаш мъглата на увредата беше започнала да се разсейва. Там с главни букви без разстояние помежду им имаше ред на гръцки, който звучеше много познато.

— … биде словото Божие към Йоана, син Захариев — казах. — Това е от Лука.

Уго погледна мен, после отново страницата. В неговите очи също бе пламнал огън.

— Но погледни следващия ред! — казах. — Той изповяда: не съм аз Христос. Това го има само в Евангелието от Йоан.

Уго затърси нещо в джобовете си, но явно не го намери. Втурна се обратно към брезентовия сак и се върна задъхан с един бележник.

— Отче Алекс, ето го списъка. Това са споменаванията на плащаницата, които трябва да проверим. Първото е от Матей, 27:59. Паралелните редове от Марко са…

Преди да успея да огледам страницата обаче, той се намръщи и се умълча. Извърна се за кратко и се вгледа в скенера.

— Какво има?

Наострихме уши. Някъде далече се чу съвсем слаб шум, но Уго тръсна глава и каза:

— Въздушна струя. Продължавай.

Недоумявах как може вниманието му да е насочено само към краткия списък с редове — или дори към плащаницата, — когато пред нас лежеше цяло едно евангелие. Можех да остана тук месец, година, докато науча достатъчно сирски, за да прочета и двете колони, дума по дума.

Мускулите на лицето на Уго бяха изопнати. Нямаше и помен от добродушната му веселост.

— Чети, отче. Моля те.

В списъка му имаше осем реда. Знаех ги наизуст. Във всяко от четирите евангелия — от Матей, Марко, Лука и Йоан — се казва, че мъртвото тяло на Исус било загърнато в ленено платно след свалянето му от разпятието. В две от евангелията — от Лука и от Йоан — се казва също, че учениците са се върнали след Възкресението и са видели, че в празната гробница е останало само лененото платно. Но сливайки разказа на всички евангелия в едно, „Диатесарон“ пресява тези споменавания само до два момента: погребването и повторното отваряне на гробницата.

— Уго, има проблем — казах, когато открих първия цитат. — Страницата е прекалено прогнила. Не мога да различа някои думи.

Страницата беше осеяна с неясни черни петна, които правеха думите нечетливи. Бях чел за ръкописи, съсипани от гъбички, но никога не бях виждал явлението с очите си.

Уго се овладя и каза с цялото спокойствие, на което беше способен:

— Много добре, изстържи го.

Примигнах срещу него.

— Не мога. Така ще повредя страницата.

Уго се пресегна.

— Тогава ми покажи къде и аз ще го направя.

Дръпнах книгата от него. Той се ядоса.

— Отче, знаеш колко важна е тази дума.

— Коя дума?

Уго затвори очи и се овладя.

— В три от евангелията се казва, че Исус е бил погребан, увит с плащаница. В единствено число. Обаче при Йоан пише „повивки“. В множествено число.

— Не разбирам.

Той се изуми.

— Ако е в единствено число, значи имаме погребален саван. Ако е в множествено число, ще означава нещо различно. Ако Йоан е прав, значи всичко е огромна грешка, нали така? Човекът, написал „Диатесарон“, е трябвало да избира. И ако наистина е виждал плащаницата в Едеса, тогава би използвал думата в единствено число.

Тази нова разпалена настойчивост ме отблъсна.

— Ти ми каза, че сме тук, за да докажем, че плащаницата е била в Едеса, когато е написан „Диатесарон“.

Той размаха във въздуха списъка си на библейски цитати.

— Осем споменавания на погребалното платно. Осем. Четири от Марко, Матей и Лука. Четири от Йоан. — Посочи към ръкописа. — Човекът, написал тази книга…

— Тациан.

— … е трябвало да разсече възела. Не е можел да използва и двете думи, така че коя е избрал? Битката започва тук, отче. Хайде да я поведем.

Но колкото и да се взирах, петното беше непроницаемо.

— Ще проверя дали не е споменал за нея на друго място — предложих. — При описанието на празния гроб.

Тук също се натъкнах на дума, скрита под черно петно.

Уго извади пластмасов комплект от предния си джоб.

— Донесох тампони и разтворител. Но ще започнем със слюнка. Ензимите може да се окажат достатъчни.

— Не. Престани.

— Отче, не те доведох…

— Моля те, съобщи на кардинала, отговарящ за библиотеката, какво си открил. Реставраторите ще го направят както трябва. Не можем да рискуваме да го повредим.

Той се вбеси.

— Кардинала ли? Каза, че мога да ти имам доверие! Даде ми дума!

— Уго, ако повредиш тези страници, с нищо няма да се сдобиеш. Нито който и да било друг. Никога.

— Не съм дошъл тук да ти слушам лекцията. Отец Симон ме увери, че имаш опит с…

Вдигнах ръкописа във въздуха.

— Спри! — провикна се той. — Ще задействаш алармата!

Когато книгата се изравни с очите ми, казах:

— Премести фенерчето под ъгъл. Може би ще успея да различа вдлъбнатините от перото.

Уго се взря в мен, после потупа джобовете си и извади малка лупа.

— Да, добре. Става. Използвай това.

Преди сто години изгубена книга на Архимед се появила в гръцки православен манастир, скрита пред очите на всички Средновековен монах бил изтрил трактата, като изстъргал мастилото от пергамента и вместо него на празните страници написал литургичен текст. Само че при подходящо осветление и под правилния ъгъл все още се забелязвали следите от древното перо.

— Спри — наредих. — Насочи лъча ето така.

— Какво виждаш?

Примигнах и отново погледнах.

— Какво е? — повтори той.

— Уго…

— Говори! Моля те!

— Това не е плесен.

— Какво е тогава?

Присвих очи.

— Нанесено е с четка.

— Моля?

— Тези петна са от боя. Някой е намерил книгата преди нас. Цензурирана е.

Заличаващите петна бяха навсякъде. Поглъщаха думи, фрази, цели редове. Беше невъзможно да се разчете текстът под тях.

Шокиран, Уго промърмори:

— Значи твърдиш, че някой е докопал книгата преди нас?

— Не е било скоро. Боята изглежда много стара.

Огледах текста, мъчейки се да проумея какво виждам.

— Кой го е направил? — попита Уго.

Затворих очи. Знаех евангелията наизуст ред по ред. Слети в едно, евангелските разкази щяха да гласят следното:

Цензурирани бяха местата с погребалните благовония, плащаницата, човека на име Никодим, и — най-странното от всичко — думата „иудейски“. Единственото неизвестно беше дали думата, с която е назовано погребалното платно, ще бъде в единствено или в множествено число: три от четирите евангелия го наричат „плащаница“; а четвъртото използва думата „повивки“, в множествено число. Хрумваше ми едно-единствено нещо, което свързваше цензурираните думи.

— Уго — прошепнах, — имаш ли представа колко древен е този ръкопис?

— От четвърти-пети век според мен — каза той. Поклатих глава.

— Според мен е по-стар.

По лицето му пробяга нервна усмивка.

— Колко по-стар?

Постарах се да овладея треперенето на ръцете си.

— Никодим е споменат само в Евангелието от Йоан. Както и погребалните благовония. И думата „иудейски“ в последното изречение. Цензорът е премахнал единствено фразите от Йоан.

— Какво ни показва това?

— Имало е християнска секта, която настоявала Евангелието от Йоан да бъде отхвърлено. Членовете ѝ са се наричали алоги. Мисля, че те са цензурирали ръкописа.

— Това хубаво ли е или лошо? — попита той.

— Алогите са съществували в края на първи век. Този текст вероятно е най-старият пълен евангелски ръкопис на света.

Уго се оклюма.

— Значи думата, която са заличили, е била „повивки“. Използва я Йоан. — Но после осъзна какво съм казал. — Извинявай, би ли повторил?

— Този текст вероятно е най-старият…

Едва тогава, когато ме прекъсна, разбрах колко силна и натрапчива е неговата фикс идея.

— Не. Преди това. Ти каза, че тези хора са искали да отхвърлят Евангелието от Йоан. Защо?

— Защото алогите са знаели, че то не е като другите евангелия. По-теологично е. По-слабо исторично.

— Как така по-слабо исторично?

— Сложно е, Уго, но…

— Йоан казва „повивки“, но другите три евангелия казват „плащаница“. Да не искаш да кажеш, че Йоан не е достоверен?

— Уго, трябва да съобщим на кардинала за тази книга. Не може да остане скрита тук, долу.

— Отговори ми! Ако не може да се вярва на Йоан, значи целият евангелски разказ за плащаницата ще се промени, прав ли съм?

Поколебах се.

— Възможно е, но не е толкова просто. Има си правила. Прочитът на евангелията изисква подготовка.

— Добре. Тогава ме научи на правилата.

Вдигнах ръка в опит да го накарам да забави темпото.

— Обещай ми, че този ръкопис ще остане невредим.

Той въздъхна.

— Отче, естествено, че ще остане невредим. Но аз го намерих. Тази книга ми трябва. И няма да допусна невротичните и свръхзагрижени библиотекари да ми я отнемат. Знаеш, че те просто…

Изведнъж той млъкна, наклони глава към стоманената врата и тревожно впери поглед в нея.

— Какво има? — попитах шепнешком.

Той обаче беше твърде скован, за да говори. Само очите му се движеха. Погледна към часовника, после към далечния край на пътеката.

Най-накрая различих едва чуто механично бръмчене. Мотор, който се върти по-тихо от далечното свистене на вентилатор. Асансьорът.

— Да не би да сме задействали алармата? — попитах. — Има ли друг изход?

— Не мърдай.

Надникнах в празното пространство между рафтовете. И след миг очите ми го доловиха. Раздвижване близо до вратата. Уго отстъпи назад.

„Какво правиш?“, попитах само с устни.

Той тихо прибра всичко в брезентовия сак и го преметна през рамо, без да откъсва поглед от вратата. След секунда в подземието се разнесе глас:

— Доктор Ногара, покажете се, моля ви.

Ръката на Уго стисна сака. Той коленичи и показа скенера на стената, за да ми напомни да не мърдам. След това бавно започна да се отдалечава.

— Изпраща ме държавният секретар — прозвуча гласът. — Трябва да знам какво правите тук.

Уго вдигна три пръста във въздуха, но аз не разбрах сигнала. Затворих ръкописа и се приготвих да го върна обратно на рафта.

— Знаем, че сте работили в Турция — продължи гласът само през няколко стелажа. — Знаем, че отец Андреу ви помага. На няколко пъти го проследих до летището в Анкара. Той работи за нас, така че имаме право да знаем къде ходи.

Уго се беше ококорил от страх. Отчаяно ми правеше знаци да не връщам книгата на мястото ѝ. Отново вдигна ръка във въздуха, но този път беше изпънал само два пръста.

Зърнах силуета на мъж в расо.

Пристъпих към стоманената врата, но Уго ми махна да се дръпна. Погледна часовника си и вдигна във въздуха един пръст.

Страховете ми ме надвиха. Тутакси върнах „Диатесарон“ върху рафта и се отправих към вратата.

Щом ме видя да тръгвам, Уго се извърна и се стрелна към ръкописа.

— Книгата! — дрезгаво възкликна той. — Книгата!

Звукът отекна в подземието. Силуетът се обърна. В този миг таймерът на часовника на Уго се включи. Светлините тутакси угаснаха.

— Бягай! — кресна Уго в тъмното.

Аз се приведох и се втурнах към сребристата аварийна светлина, процеждаща се под стоманената врата. Зад мен се стрелна нещо. Чувах насеченото трополене на стъпки, после пронизителен механичен вой. Алармата.

— Върви! — провикна се Уго. — Взех го!

Рязко завих по коридора и хукнах към асансьора. Докато неистово натисках копчето, изникна Уго, понесъл „Диатесарон“.

— Побързай! — кресна той. — Идва!

Вратите се отвориха и ние влетяхме вътре. Броени мигове преди отново да се затворят, вперих поглед навън, застинал от смайване и очакване да зърна лицето на онзи мъж. Но подземието остана тихо. Той така и не се появи.

Докато асансьорът се качваше, Уго притисна книгата към гърдите си и затвори очи.

— Кой беше този? — попитах.

— Не знам.

— Трябва да кажем на вуйчо ми.

Горе пред асансьора ни чакаше жандармерията. Арестуваха ни. Един час по-късно пристигна дон Диего и ни освободи.

— Какво намерихте долу? — попита вуйчо Лучио, когато се върнахме в апартамента му.

Сега, като се замислям, вероятно отговорът на Уго му е спасил кожата.

— Ваше високопреосвещенство — каза той и остави ръкописа върху бюрото на Лучио, — открих петото евангелие. И ще го използвам, за да докажа автентичността на Торинската плащаница.

За пръв път виждах вуйчо толкова бързо да преглъща гнева си.

— Разкажете ми повече — нареди той.

Едва впоследствие щяхме да сглобим пъзела около втората изненада от онази нощ — жандармерията така и не откри другия мъж в криптата.

— Кой беше той? — попитах Уго по-късно.

— Откъде да знам. Не видях лицето му.

— А гласът му познат ли ти е?

Уго се намръщи.

— Странно. Сега, като го спомена, и аз се канех да те попитам същото.