Петото евангелие

13.

Петрос спи до късно. Обикновено става пръв, нахлува в спалнята и започва да размахва отпуснатата ми ръка като гребло на гръцка трирема. Не съм свикнал да се измъквам тайно от леглото, но успявам да не го разбудя. Докато си гладя расото, не се сдържам и открехвам входната врата, за да се уверя, че Фонтана още е на пост.

Час по-късно с Петрос закусваме в трапезарията. Когато той влиза, възрастните епископи и кардинали вдигат поглед от чиниите си и се усмихват. Тук има повече мъже над осемдесет, отколкото под трийсет. И всички са римокатолици. С Петрос се настаняваме на маса на видно място, където да ни забележи всеки случайно минаващ източен католик и да реши да не избяга. Но напразно.

По средата на закуската мобилният ми започва да пиука. Симон е изпратил съобщение.

Алекс, изникна нещо. Да се видим в изложбената зала веднага.

Оставям салфетката си до чинията и казвам на Петрос да хапне още малко и да тръгваме.

По време на подготовката за изложбата на Уго са затворили цяло крило на музея. Товарни камиони стоят с работещи двигатели пред галериите като бойни слонове и летният въздух трепти от изгорелите газове. Вътре върволица мотокари и палетни колички разнасят картини, витрини и плоскости, движейки се със скоростта на погребална процесия. Монтират дървени рамки, крият древни фрески зад портативни стени, превръщат стари коридори в празни бели тунели. Произведения на изкуството, които не са помръдвани, откакто Италия е станала държава, изведнъж изчезват.

Отваря се вратата на служебен асансьор. От долния етаж се качват двама реставратори. В дъното работници облепят сглобените панели. Електротехници проверяват осветлението. Гледката на толкова много хора от различни отдели, извикани да работят заедно в последния момент, създава усещане за извънредно положение. Сигурно затова ми се е обадил Симон Уго явно е оставил много недовършени неща.

Колкото по-навътре в залите навлизаме, толкова повече се изостря любопитството ми. На една от стените има фотос с размерите на билборд на учените, оповестили резултатите от радиовъглеродното датиране през 1988 г. Зад тях има снимка на черна дъска с изписани години, придружени от многозначителна удивителна: 1260-1390! Не разбирам защо Уго е окачил това тук, докато не забелязвам стъклена витрина като в бижутерски магазин, тапицирана с черен сатен. Вътре върху златиста стойка са подредени древни книги, една от които е по-нависоко от останалите. Унгарска богослужебна книга, гласи табелката. Отгърната е на илюстрация с черно мастило, на която се вижда мъртвото тяло на Исус, подготвено за увиване в погребалното платно.

Платното прилича удивително на Торинската плащаница: има същата форма, вижда се същото разположение на трупа върху него, същата поза на Христовото тяло — с прикриващи гениталиите длани. Забелязва се дори една рядка подробност, която Уго ми обясни веднъж: не се виждат палците. Съвременни патолози установили, че ако пирон прониже конкретен нерв близо до дланта, палците неволно се свиват. Почти никоя картина от западното изкуство не отразява тази подробност правилно — но и на плащаницата, и на тази илюстрация е точно така. Най-удивителното е, че платното на нея има четири Г-образно разположени точки. Това са необяснимите дупки върху Светата плащаница, точно под лакътя на Исус. Художникът на тази книга явно е разглеждал плащаницата отблизо, но на табелката до илюстрираната богослужебна книга скромно пише:

1192 година. Шейсет и осем години преди най-ранната възможна дата според радиовъглеродния анализ.

Разглеждам всички табелки във витрината и внезапно проумявам. Уго изтъква нещо. Огромният фотос на едната стена на галерията е точно срещу ръкописите до другата стена. Нашата библиотека срещу вашата лаборатория. Вашата наука тепърва прохожда и няма памет, но нашата Църква е древна и не забравя нищо. Тези книги на практика доказват, че радиовъглеродните изследвания грешат: всяка книга в тази витрина споменава реликва, наглед сходна на плащаницата, и всички тези текстове са написани преди най-ранната възможна дата според радиовъглеродния анализ.

Взирам се в чудатите необичайни имена на авторите им. Ордерик Виталис. Гервазий от Тилбъри Тези ръкописи са звезден прах от вече изчезнала вселена. Оригинални текстове от латински автори, творили в епохата на кръстоносните походи. За началото на разкола между католици и православни обикновено се смята 1054 г., когато гневен папски пратеник в столицата на православието Константинопол си позволява волността да отлъчи патриарха от Църквата. Но това никога не би се случило, ако хората от Запада вече не са били откъснати от Изтока и от неговите християнски традиции. Десетилетия по-късно кръстоносците отново отварят очите на Запада и ръкописите, които виждам тук, написани през XII в., улавят точно този момент. Позанемареният ми латински е достатъчно добър, за да забележа новината, която пристига от Светите земи, новината, която неспирно владее католическото въображение: има един град, наречен Едеса, в който се пази древно платно с мистичен образ на Исус.

Нямах представа за мащаба на доказателствата, които беше открил Уго. А тепърва идваше ред на „Диатесарон“, вероятно в последната зала пред мен.

Неочаквано Петрос се отскубва от ръката ми.

— Симон! — провиква се той.

Вдигам поглед и виждам, че брат ми се приближава бързо към нас, връхлита като хищна птица — тънък като рапира, с развято расо.

— Какво има? — питам го.

Сините му очи се въртят възбудено. Вдига Петрос с една ръка и ме побутва по гърба с другата, повежда ни към задния вход на музея.

— Снощи в апартамента на Лучио дойде посетител — казва тихо. — Пратеник от Трибунала във връзка с Уго.

С нетърпение очаквам да чуя следващите му думи Трибуналът на Рота Романа е вторият по ранг католически съд.

— Свикват членовете на Трибунала — съобщава ми Симон. После продължава на гръцки, за да не разбира Петрос: — Да съдят убиеца на Уго.

— Кого са арестували?

Симон ме поглежда нетърпеливо.

— Никого. Ще проведат каноничен процес. Каноничното право. Кодексът на Църквата. Само че Трибуналът в повечето случаи разглежда молби за прекратяване на бракове. Не се занимава с убийства.

— Невъзможно — казвам. — Кой го реши?

Ватиканът има свое гражданско право. Можем да осъждаме престъпници и да ги изпращаме в италиански затвори. Именно по този начин следва да бъде съден убиецът на Уго. Не по църковния закон.

— Не знам — прошепва Симон, — но един приятел на Лучио ще донесе още новини довечера. Мисля, че трябва да дойдеш.

Подръпвам брадата си. Председателят на нашия наказателен съд е мирянин, но каноничните ни съдилища се ръководят от свещеници. Долових отзвук от предупреждението на Майкъл Блек. Някой с расо има пръст в тази история и няма да се откаже, докато не се докопа до онова, което иска.

— Добре, ще дойда — отговарям на Симон.

Ала вниманието на брат ми е привлечено от нещо друго. Задната врата на музея е отворена. И на прага стоят дон Диего и агент Мартели.

Вдигам ръка и се провиквам:

— Добре сме. Исках да се видя с брат ми за минута.

Диего обаче казва:

— Отец Симон, кураторите имат нужда от вас.

Затова брат ми пуска Петрос на земята и прикляка да го прегърне. А на мен промърморва:

— Пази се. Ще се видим след няколко часа.

„Санта Марта“ има малка библиотека за гостите си. Когато с Петрос се връщаме в хотела, вземам от нея Кодекса на каноничното право и двамата се качваме в стаята си.

Кодексът и вмъкнатите в него правни коментари са много обемни. В сравнение с тях Библията изглежда като плажно четиво. В ръцете си държа мъдрост, трупана две хиляди години при решаването на всекидневните проблеми на Църквата. Колко може да се плати на свещеник за погребение? Позволено ли е да се ожениш за протестантка? Може ли папата да се оттегли? Каноничното право определя кой може да преподава в католическо училище или да продава църковна собственост, или да отменя отлъчване от Църквата. Случаят на Уго сигурно ще се върти около канон 1397: Човек, извършил убийство, или човек, който отвлече, задържи, осакати или рани тежко друг човек със сила или посредством измама, подлежи на наказание. Никъде в списъка на наказанията обаче не се споменава за затвор. Това е най-очевидният проблем във връзка с разглеждането на убийството на Уго съгласно църковните закони: убиецът няма да прекара и ден зад решетките, защото каноничните закони не предвиждат наказание лишаване от свобода. Но ако убиецът е свещеник, над главата му надвисва по-страховито наказание — отнемане на свещеническия му сан.

Миряните трудно биха могли да проумеят колко сериозно е лишаването от свещенически сан. Да кажеш, че един духовник вече не е такъв, е като да кажеш, че майката е бездетна или човекът е нечовечен. Онова, което Бог дава на човек по време на ръкополагането му, никоя човешка власт не може да отнеме. Затова, макар да е способен да отслужва тайнствата, свещеник, лишен от сан, няма право го върши. Миряните следва да избягват всяка отслужена от него литургия. Той не бива да изнася проповеди, нито да изслушва изповеди освен от човек на смъртен одър. Няма право дори да работи в семинария или да преподава теология в което и да е училище — католическо или не. Тъкмо това прави присъдата толкова тежка — превръща ни в призраци. Задължава света да отрича съществуването ни. Никой светски съд няма същата власт над миряните. Такава присъда тласка много свещеници към самоубийство. Сега като се замисля, може би там е ключът към случващото се с процеса за Уго. Гледането на делото в каноничен съд не е просто начин свещениците да контролират резултата, а е и много ужасен начин да сплашиш един свещеник.

— Петрос, ще ми извадиш ли фишовете за картотекиране от куфара?

— Защо?

— Трябва да разгадая нещо.

Той изохква. Още е малък, за да разбира смисъла на правните термини, но му е известно какво означава татко да се опитва да „разгадае“ нещо. Дълго проучване.

Отначало е мъчително. Пропуските в подготовката ми зейват като бездни. В семинарията всеки свещеник изучава основен курс по канонично право, но нищо сериозно до четвъртата година, когато избираш темата за дипломната си работа между теология и канонично право. Бях избрал теология и досега това никога не ми беше изглеждало толкова неудобно.

— Запиши следния номер — нареждам на Петрос. — Едно, четири, две, нула.

Канон 1420: Всеки епархиален епископ трябва да назначи правен викарии… различен от обикновения викарий.

Знам как започва един каноничен процес. На теория обвинението се разглежда от епископ. Ако то е основателно, епископът свиква Трибунала. Но действителността е различна. Епископът е зает човек, затова неговата работа вършат асистенти. Това важи с особена сила за Йоан Павел, който отговаря не само за Римската епархия, но и за световната Църква. В такъв случай кой от подчинените на Йоан Павел взема решението? Отговорът е в следния канон: специалният асистент по правните въпроси, наричан правен викарий. Сега, когато вече знам тази титла, мога да използвам годишника на Ватикана, за да намеря името му.

— Запиши също така едно, четири, две, пет. А после ченгелче и числото три — нареждам на Петрос.

Канон 1425 §3 гласи, че правният викарий освен това назначава и съдиите. Вече ми се струва, че целият процес е в ръцете на един-единствен човек, който и да е той. Любопитен съм кои ще бъдат съдиите. Търся обаче още нещо: задна вратичка, през която да узная кого са обвинили в убийството на Уго.

Съдебните процеси са тайни. Енорията може никога да не узнае, че е било извършено престъпление в задния ѝ двор, камо ли че църковният съд е издал присъда. Полезно би било да науча името на правния викарий, но едва ли мога да звънна в кабинета му и да го разпитам за разследването. За щастие, в нашата Църква винаги — винаги! — има следа от документи. А каноничното право ми подсказва какво да търся.

— Едно, седем, две, едно — диктувам на Петрос. — И после добави звездичка. А отдолу напиши едно, пет, нула, седем.

Повтарям му всяко число, цифра по цифра. Кодексът, подобно на Библията, прескача напред и назад, всеки ред отпраща към други през стотици страници. Според Канон 1721, когато епископ прецени, че има достатъчно доказателства за процес, той моли прокурора, назначен от Църквата, да състави официално обвинение, наречено либелус, в което са посочени името и адресът на обвиняемия. То се позовава на канон 1507, където е казано, че обвинителният акт трябва да бъде изпратен на всички страни по процеса. С други думи, точно чрез този документ се разчува за процеса извън кръга на епископа. Щом Лучио очаква посещение от приятел, който ще му донесе информация за процеса, допускам, че обвинителният акт вече е разпространен. А ако това е вярно, знам къде трябва да бъде изпратено едно копие от него. Безопасността на Светия отец изисква швейцарската гвардия да бъде осведомена за всякакви опасни субекти на територията на Ватикана.

— Петрос — казвам, — пристегни картончетата с ластиче. Мисля, че приключихме.

Вече набирам номера.

— Алекс? — обажда се Лео. — Всичко наред ли е?

— Да ти се е мяркало някакво име на заподозрян за убийството на Уго?

— Не, никакво.

— А предупредиха ли ви да си отваряте очите за някого?

— Не.

Озадачен съм. Ако либелусът вече е издаден, тогава убиецът на Уго знае, че е обект на съдебно обвинение. Но никой дори не го търси.

— Ще звънна тук-там — уверява ме Лео. — Ще попитам гвардейците, които са на смяна в двореца. Може би те са получили различни заповеди.

Лео има достатъчно висок чин, затова се съмнявам, че са издадени заповеди през главата му. Тъкмо се каня отново да се заровя в кодекса, когато някакво раздвижване в коридора привлича вниманието ми. Чувам шумоленето на нещо, подпъхнато под вратата.

— Един момент, Лео.

Плик. На който пише моето име. Почеркът ми е смътно познат.

Отварям го и вътре намирам една-единствена снимка. На нея се вижда вътрешността на хотела и източен свещеник, който излиза през входната врата. Ахвам от изумление.

— Какво има? — пита Лео.

Свещеникът съм аз.

Снимката е направена предишния ден от отсрещната страна на двора. На гърба има бележка със същия почерк. Кажи ни какво криеше Ногара. А отдолу се мъдри телефонен номер. Спускам се към вратата и я отварям.

— Агент Мартели!

Чувам шум в далечината. Отваря се асансьор. Когато се обръщам да погледна, мярвам полите на черна дреха да изчезват в кабината. Свещеник, който си тръгва. Обръщам се обратно.

— Агент Мартели!

Но този участък от коридора е празен. Мартели го няма. Групичка православни свещеници край асансьора ме гледат загрижено.

Усещам как Петрос стои зад мен и ме дърпа за расото. Безмълвно го вдигам на ръце и хуквам към най-близкото стълбище.

— Какво има? — провиква се той.

— Нищо. Всичко е наред.

Дърпам дръжката на вратата към стълбището, но тя не се отваря. Заключена е.

Връщаме се в стаята и залоствам вратата. Звъня на мобилния на Симон, но явно в музея няма сигнал. Затова набирам номера на полицейското управление.

— Ало? Жандармерия на Ватикана.

— Обажда се отец Андреу. Беше ми дадена охрана, но агентът е изчезнал. Нуждая се от помощ.

— Да, отче, разбира се. Един момент.

Когато се връща на телефона, човекът ми казва:

— Съжалявам, но няма охрана, отпусната на ваше име.

— Станала е грешка. Аз… аз трябва да намеря агент Мартели.

— Мартели е тук. Един момент, моля.

Изумен съм. Разпознавам безпогрешно гласа отсреща.

— Мартели на телефона.

— Агент, обажда се отец Андреу — изломотвам. — Къде сте?

— На бюрото си — отговаря той рязко. — Охраната ви беше отменена.

— Не разбирам. Случи се нещо. Нуждая се от помощта ви. Моля ви, елате в „Санта Марта“.

— Съжалявам, отче, обадете се на охраната на хотела като всички други гости. — И ми затваря.

Петрос наблюдава с неистова тревога как събирам багажа ни.

— Тате, къде отиваме?

— При вуйчо Лучио.

Вече съм се обадил в апартамента на Лучио. Дон Диего е на път. Той ще ни придружи обратно до апартамента на последния етаж в палацото на вуйчо ми.

— Какво става? — пита Петрос, стиснал ръката ми.

— Не знам. Просто ми помогни да събера багажа.

Десет минути по-късно на вратата се чука. Надниквам през шпионката и виждам Диего заедно с непознат за мен швейцарски гвардеец. Отключвам вратата.

— Отец Алекс — казва Диего, — това е капитан Фурер.

— Какво се е случило, отче? — пита Фурер.

— Някой пъхна снимка под вратата ми.

Той клати глава.

— Невъзможно. Достъпът до този етаж е ограничен.

Показвам му плика, но той не обръща внимание.

— Стълбището е подсигурено — казва, — а обслужващите асансьора не биха качили на този етаж никой, който няма ключ за стая.

Значи това е имала предвид монахинята вчера, като спомена предпазните мерки, които са взели сестрите.

— Видях расо на свещеник, който се качваше в асансьора — заявявам.

— Трябва да има друго обяснение — отговаря Фурер. — Ще изясним въпроса долу.

Диего протяга ръце да поеме багажа ни. Петрос схваща жеста погрешно и се втурва в обятията му за прегръдка. Диего ми хвърля озадачен поглед над рамото му и пита къде е охраната ни от жандармерията. По-надолу по коридора православните свещеници продължават да ни наблюдават.

Монахинята на рецепцията е с черна дреха.

— Аз качих плика — казва тя. — Какъв е проблемът?

— Откъде се появи? — питам я.

— Пристигна по пощата.

Само че няма нито марка, нито адрес. Някой го е донесъл на ръка. Дали след като се бяха опитали да ми го предадат лично?

Забелязвам, че във фоайето няма жива душа. Трапезарията е затворила рано и една табела гласи, че задният параклис също е затворен. Коридорите са отцепени с кордони.

— Какво става? — питам монахинята на рецепцията.

— Ремонт — отговаря.

Друга табела съобщава, че до последния етаж, където бяхме настанени с Петрос, може да се стигне само с втория асансьор.

— Сестро, казвали ли сте на някого къде сме настанени? — питам аз.

Тя изглежда загрижена.

— Не, разбира се. Имаме строги разпореждания. Сигурно е станало някакво недоразумение.

Бъркам в расото си и вадя ключа за стаята ни. На ключодържателя релефно са изписани инициалите на хотела, а до тях е гравиран номерът на стаята ни. Чудя се дали грешката не е моя. Дали пък някой не е виждал този ключодържател. Той подсказва къде сме отседнали с Петрос.

— Напускате ли хотела, отче? — пита монахинята и се пресяга да вземе ключа.

— Не — казвам аз и го пъхвам обратно в расото си. Надали ще се върнем тук, но няма нужда и това да оповестяваме.

Диего взема саковете ни и махва към вратата.

— Колата ви чака.

Нашата кола. До палацото на Лучио се стига за пет минути пеша. Обаче никога през живота си не съм изпитвал такава признателност, че ще се кача в кола.

Когато пристигаме, заварваме само монахините.

— Негово високопреосвещенство и брат ти все още работят по изложбата — обяснява Диего. Клати глава така, сякаш в музеите копаят нов кръг на ада. — Е, какво се случи?

Подавам му снимката в плика. Той прочита бележката на гърба и се навъсва.

— А охраната ви?

— Агентът от жандармерията ми каза, че са го отзовали.

Диего изръмжава.

— Ще видим тази работа.

Но преди да успее да стигне до телефона върху бюрото си, го питам:

— Диего, знаеш ли нещо за това? — И посочвам бележката на снимката. — За откритието на Уго?

— За „Диатесарон“ ли?

— Не, нещо повече е.

Той обръща снимката.

— И искат ти да им кажеш какво е?

— Майкъл Блек също спомена нещо подобно.

Той сключва вежди — името на Майкъл не му е познато. Малко са свещениците с по-нисък сан от епископ, чиито дела може да се озоват върху бюрото на вуйчо ми.

— За пръв път чувам. Но ще проверя какво ще ми каже началникът на жандармерията.

Махвам с ръка и казвам:

— Нека най-напред да поговоря със Симон и вуйчо.

— Сигурен ли си?

Не знам дали вече може да се има доверие на жандармерията.

Диего ме поглежда в очите.

— Алекс, тук сте в безопасност. Уверявам те.

— Признателен съм ти.

— Може ли един плодов пунш, Диего? — обажда се Петрос.

Диего се усмихва.

— Веднага ще донеса три плодови пунша — намига ми той. Приготвя хубав коктейл „Негрони“ Обаче се поколебава за част от секундата и добавя едва чуто: — Трябва да ти кажа, че довечера очакваме посетител.

— Знам.

— Ти ще се присъединиш ли?

— Да.

Този факт го кара отново да се намръщи. После продължава към кухнята.

След като Петрос получи предостатъчно време да се настани, му казвам, че трябва да разопаковам багажа ни. Диего схваща намека и отвлича вниманието на Петрос, за да остана сам в спалнята.

Отново изваждам снимката от плика и впервам поглед в номера на гърба ѝ. Стационарен телефон някъде в града ни. Номерата на Ватикана имат същия код като този на Рим, но започват с 698. За няколко евро собственикът на номера е можел да си купи предплатена сим-карта с римски номер. Ала не го е направил, което е един вид послание. Намирам централата и моля монахинята да провери чий е телефонният номер.

— Отче, имаме политика против тези неща — учтиво ми напомня тя.

Благодаря ѝ за отделеното време и затварям. В централата работят десетина монахини, така че надали ще попадна отново на същата. Набирам пак и обяснявам, че съм електротехник от отдела по поддръжка, някой ми е звъннал за ремонт, но разполагам само с номер за обрат — на връзка. Нямам нито име, нито адрес.

— Номерът не е регистриран — услужливо ме осведомява монахинята. — В Палацо ди Николо е. На третия етаж. Само с това разполагаме.

— Благодаря ви, сестро.

Затварям очи. Папският дворец е същинска грамада от по-малки дворци, построени един върху друг от различни папи преди векове. Дворецът на папа Николай III е ядрото му и е на повече от седемстотин години. Там се намира най-могъщият организъм на Светия престол. Секретариатът на държавата.

Коремът ми се свива. Секретариатът е безличен. Хората в него идват и си отиват. Назначават ги, изпращат ги в чужбина, сменят ги. Има само един начин да разбера чий е телефонът.

Набирам го и той звъни продължително. Накрая се включва телефонен секретар. Но няма записано съобщение. Само мълчание, последвано от пиукане. Не съм измислил какво ще кажа. Но думите сами се изливат:

— Каквото и да искаш от мен, нямам нищо. Не знам нищо. Ногара не ми е разкрил тайната си. Моля те, остави мен и сина ми на мира.

Поколебавам се, после затварям. В съседната стая Петрос играе игра на компютъра на Диего. Риболов. Наблюдавам го как пуска въдицата и чака. Пуска въдицата и чака.

Следобедът отминава. От прозорците на апартамента на последния етаж виждам всичко случващо се в страната. Всеки, който идва от която и да е посока. Нищо не може да ме изненада. Което помага на паниката да отшуми и на нейно място се настанява бдителността. Диего намира кол ода карти и въвежда Петрос в скопа — играта, която играех с Мона в болницата след раждането му. Тъкмо минава шест, когато Лучио и Симон се връщат от изложбата. Вуйчо веднага настоява да узнае какво се е случило и защо с Петрос вече нямаме охрана. Вместо да разказвам всичко пред Петрос, подминавам темата. Монахините са приключили с приготвянето на вечерята и подреждат масата, затова сядаме да се храним някак делово по непонятна за мен причина. Лучио подема молитва от челото на масата. Казваме я всички заедно — четирима свещеници и едно момче. Доколкото изобщо някога сме се чувствали като нормално семейство, сега се чувстваме така.

След вечеря настава затишие. Петрос гледа вечерните новини заедно с Диего. Аз намирам годишника на Ватикана. Прелиствам почти хиляда и триста страници, преди да открия тази с надпис ВИКАРИАТ НА ГРАДА ДЪРЖАВА ВАТИКАН — специалната административна единица, посветена на мъничката ни държава. Името на правния викарий би трябвало да фигурира тук.

За моя изненада постът е вакантен. Всички решения се вземат от главния викарий кардинал Галупо. А първите думи от профила на кардинал Галупо ми звучат тревожно.

Роден в архиепаскопска епархия Торино.

Човекът, който контролира процеса на Уго, е от града на плащаницата. Питам се може ли да е съвпадение. Другият торински кардинал, когото познавам, е шефът на Симон, кардиналът държавен секретар, който също е засегнат от призрака на смъртта на Уго: телефонният номер на гърба на снимката, която ми изпратиха в хотела, е на Секретариата, а Майкъл сподели с мен подозрението си, че са го пребили свещеници тъкмо от Секретариата.

Земляческите връзки в този град са важни. Йоан Павел не би могъл да помръдне плащаницата от параклиса ѝ без знанието на кардинал Полето, архиепископ на Торино, а допускам, че първите хора, с които се е свързал Полето, са били неговите близки кардинали от архиепископията.

Питам се дали има вероятност смъртта на Уго да се свежда до такова дребно нещо. Чувствата на неколцина мъже на власт във връзка с преместването на реликва от родния им град. Слънцето залязва, дърветата долу почерняват от птиците, накацали по тях да нощуват, и се огласят от вечерното им чуруликане. В седем и половина звънва телефонът. Чувам Диего да казва:

— Изпрати го горе.

Лучио се показва мрачен от спалнята си. Подпира се на четириопорния си бастун, а монахините се оттеглят.

Силно почукване на вратата. Диего отива да отвори и аз виждам как Симон затваря очи и вдишва. Човекът, който влиза, е непознат за мен католически свещеник.

— Заповядайте, монсеньор — кани го Диего.

Възрастният човек поздравява Симон по име, после се обръща към мен и казва:

— Вие ли сте отец Александрос Андреу? Брат ви спомена, че ще присъствате.

Подава ми ръка, после забелязва Лучио по-надолу по коридора и се запътва към него. Поглеждам към Симон и се питам дали новодошлият е приятел от Секретариата, но брат ми с нищо не се издава.

Лучио влиза в частната си библиотека и сяда на дългата маса, тапицирана с червен филц и червена коприна отстрани. Бедняшка версия на мебелировката в папския дворец. По покана на Лучио монсеньорът се настанява на стол и оставя куфарчето си върху масата. Двамата със Симон влизаме след него.

— Диего, това е всичко. Не ме свързвай с никого — казва вуйчо.

Без да съм му казал нито дума, Диего извежда Петрос. Четиримата оставаме сами.

— Александрос — подема Лучио, — това е монсеньор Минято, мой стар приятел от семинарията. Сега работи в Трибунала. Снощи получихме важни новини и аз го помолих да посъветва семейството ни относно предстоящото.

Минято леко скланя глава. Вуйчо непрекъснато е обграден от стари свещеници, които се стараят да бъдат полезни на семейството ни с надеждата, че ще спечелят нещо покрай Лучио. Вече се чудя какви са мотивите на този човек. Титлата „монсеньор“ е половин стъпало над „свещеник“. В повечето епархии тя е почетно звание, но тук, за човек на възрастта на Минято, е признак, че не е успял бог знае колко. Утешителна награда, че не е станал епископ. Симон ще стане монсеньор догодина — обичайното повишение след петгодишна работа в Секретариата.

С жест, който издава адвокатско самочувствие, Минято оставя върху масата три листа, един по един. След това щраква закопчалките на куфарчето си. Един адвокат от Трибунала стои много по-ниско от кардиналите, но расото на Минято изглежда скъпо и шито по поръчка; няма нищо общо със свещеническите дрехи конфекция, които си купувам по каталог. Монсеньорите с неговия ранг имат честта да носят лилави, а не черни копчета и пояси, за да се отличават от обикновените свещеници. Източните католици намират това за каприз — титлата монсеньор няма библейско основание, да не говорим за цвета на копчетата, — но въпреки това е обезкуражаващо да си единственият източен католик в стая с преуспели римокатолици.

— Отче Андреу — обръща се към мен той, — да започнем с вашия случай.

Впервам поглед в него.

— Какъв случай?

— Дон Диего ми каза, че днес сте били лишен от охраната си. Искате ли да знаете защо? — Минято безусловно е привлякъл вниманието ми. Плъзва към мен един лист. Прилича на полицейски доклад. — Два пъти са правили оглед на апартамента ви — съобщава ми той. — И не са открили следи от влизане с взлом.

— Не разбирам.

— Смятат, че домашната помощница ви е излъгала. Според полицията не е имало взлом.

— Моля?

Очите на Минято не се откъсват от моите.

— Според тях щетите в апартамента ви са постановка.

Обръщам се към Симон, но той си е лепнал изражението на дипломат, обучен да не показва изненада. Вуйчо Лучио изпъва пръст във въздуха като молба да овладея скептицизма си.

— Това — казва Минято — е важно за процеса за убийството на Ногара, защото обвинението се основава предимно на случилото се във вашия апартамент. Ако има проникване с взлом, тогава вие и брат ви сте жертви на престъпление и сме изправени пред повече от едно криминално деяние. Без влизането с взлом разполагаме само със случилото се в Кастел Гандолфо.

— Защо монахинята ще излъже за подобно нещо? — питам, като се старая да звуча спокойно.

— Защото брат ви ѝ е казал.

Преглъщам невярващо.

— Не ви разбрах?

— Смятат, че е инсценирала влизането с взлом, за да отклони вниманието от случващото се в Кастел Гандолфо.

Отново стрелкам Симон с очи. Забол е поглед в ръцете си. За пръв път усещам, че тази среща не е каквато съм си я представял.

— Симон, какво според тях се е случило в Кастел Гандолфо? — питам.

Той плъзва едното си кокалче по устните.

— Алекс, исках да ти го кажа в музея, но Петрос беше там.

— Какво искаше да ми кажеш?

Той изпъва гръб. Изглежда величествен с изопнати рамене, дори седнал на стола. А тъгата в очите му само подсилва тази внушителност.

— Трибуналът е срещу мен. Обвиняват ме, че съм убил Уго.