Петото евангелие

25.

В пет и половина ме събужда обаждане от Майкъл Блек.

— Оставил си ми съобщение, че трябва да говорим — казва той.

— Качвай се на самолета — осведомявам го. — Да дадеш показания.

— Моля?

— Секретариатът отказва да предостави личното ти досие. Нямаме друг начин да докажем, че си бил нападнат.

Тонът му се променя.

— Искаш да си заложа главата заради брат ти?

— Майкъл…

— И какво да свидетелствам? Той нищо не ми е казвал.

Сядам в леглото и включвам лампата. Мислите ми са бавни, но съзнавам, че трябва да внимавам. Нищо не ми е казвал — категорично невярно. В писмото си Уго нарича Майкъл „последовател“ на брат ми, а побоят над него на летището в Румъния, изглежда, се е дължал на факта, че помага на Симон да покани православни свещеници на изложбата на Уго. Това, че той не го признава пред мен, ми подсказва, че трудно ще го убедя да свидетелства пред съда. Но поне се обади. Част от него все пак иска да помогне.

— Веднага щом се върнеш в Рим — казвам, — ще ти разкрия всичко, което знам. Но не искам да го правя по телефона.

— Нищо не ти дължа.

— Майкъл — казвам по-остро, — дължиш ми. Казал си на онези хора не само къде е апартаментът ми, а и къде е резервният ключ.

Мълчание.

— Полицията няма да ни помогне, защото според тях няма влизане с взлом.

— Извиних ти се за това.

— Не ми трябват извиненията ти! Искам да вземеш следващия полет до Рим. Обади ми се, когато пристигнеш.

Затварям и се моля да съм казал достатъчно.

Два часа по-късно завеждам Петрос да си поиграе с Алегра Коста, шестгодишната внучка на двама жители на Ватикана. На прага на къщата ѝ двамата с Петрос си казваме „до скоро“. Никога не използваме „довиждане“ — поредната последица от изчезването на Мона. Тя неизменно присъства, появява се на полето на живота ни като чирепите, които намират римските фермери, докато орат. За доброто на Петрос е да ѝ се обадя скоро. Когато поглеждам часовника си, целият се стягам вътрешно. Трябва да съм другаде.

Дворецът на Трибунала се намира диагонално на хотела и гледа към бензиностанцията на Ватикана. Обикновено Трибуналът заседава в историческия ренесансов дворец на другия бряг на реката, по-близо до кабинета на Минято, но днес трима от съдиите му са принудени да дойдат тук. Навремето каноничните ни процеси са се провеждали извън стените на Ватикана, а този дворец е бил запазен за гражданските дела. Обаче Йоан Павел, единственият папа, преработил и двата кодекса на каноничното право — един за западните католици и един за източните, — бе решил да промени и мястото.

Дворецът често изглежда пропит от атмосфера на инертно безделие. Съдиите се шляят навън, облегнати на стените с перуки в ръце, и убиват времето между делата си. Подобно на лекарите и медицинските сестри във Ватикана нашите съдии са доброволци от външния свят, наети на хонорар юристи, чиято истинска работа е в Рим. Днешните съдии обаче ще бъдат различни. Трибуналът на Рота Романа е вторият по ранг съдебен орган на Църквата. Присъдите му могат да бъдат отменени единствено от папата. Рота Романа е висшият апелативен съд за всяка католическа епархия на Земята; съдиите от този трибунал гледат стотици дела годишно и почти всеки работен ден анулират католически бракове. Тази всекидневна активност си има цена. Познавам монсеньори от Рота Романа, които стареят по-бързо от кучетата. Работата ги прави мрачни, делови, нетърпеливи.

Когато пристигам, Минято ме чака пред съдебната зала. Изглежда особено елегантен. Расото му на монсеньор е пристегнато в кръста с пояс, завършващ с два пискюла. Те бяха забранени преди трийсет години, когато папата опрости облеклото на римските свещеници, но или Минято се ползва със специално разрешение, или е направил лек реверанс към традицията с цел да спечели нечие благоразположение в съда. Като гръцки свещеник, аз съм пълен лаик по отношение на такива нюанси.

— Симон ще идва ли? — питам го.

Тонът му е строго професионален и не издава никакви чувства.

— В списъка е. Друг е въпросът дали кардинал Боя ще го пусне.

— Не можем ли да направим нещо?

— Правя всичко по силите си. А междувременно моля да ми обясните решението на вуйчо си.

— Какво решение?

— Негово високопреосвещенство вече е в съдебната зала. Преди един час ме осведоми, че днес той ще седне на масата като застъпник.

Гневно поглеждам към вратата, но си прехапвам езика. Минято полага върховно старание да не се вбеси. Впечатленията му за нашето семейство не се подобряват.

— Мислех, че може да е говорил с вас за това. Така или иначе, вече подадох молба да бъде определен за locum tenens. Опасявам се — във ваше отсъствие.

Locum tenens. Латинският термин за „заместник“.

— И не мога да вляза вътре?

— Не днес.

— Защо го прави?

— Каза ми, че за да вдъхне смелост на брат ви да даде показания. Бои се да не би две нощи, прекарани под домашен арест, да са променили отношението му.

Много съм ядосан на Лучио, задето ме направи на глупак. Но ако смята, че може да накара Симон да говори, значи си има причина. Пък и решението му ми осигурява удобния случай, от който се нуждая.

Бръквам в расото си за мобилния на Уго и казвам:

— Трябва да ви кажа нещо, преди да влезете вътре.

Когато обяснявам на Минято какво съм направил, той пребледнява.

— Изрично ви предупредих да не се намесвате.

— Казахте ми също, че съдиите ще приемат доказателството, независимо откъде е и как е придобито.

Той вперва в мен гневен поглед.

— Какви ги говорите?

— Подслушвали са телефона на Симон.

Поглежда ме вбесено.

— Казах ви, че съдиите имат право да си изграждат впечатление въз основата на всяко нещо с доказателствена стойност. Което включва и нашето поведение. Когато Секретариатът укрива доказателства или подслушва свои служители, създава впечатлението, че работи в полза на брат ви. А когато защитата краде доказателства, създава впечатление, което може само да му навреди.

— Не разбирате, монсеньор. Жандармерията е открила неща, които могат да помогнат на Симон, но никой не предприема нищо. Дори не изискват уликите.

— За какво говорите?

— Защо съдиите не са видели този телефон? Защо не е бил заведен като веществено доказателство по процеса? Гласовото съобщение показва, че в Кастел Гандолфо Симон не е знаел къде се намира Уго. Би трябвало това да е едно от първите доказателства, които обвинението да предаде на съда.

По шията на монсеньор Минято плъзва розово петно.

— Отново ви напомням, че това не е наказателно дело в светски съд. Жандармерията не работи в тясно сътрудничество с прокурора. Те провеждат собствено разследване. Ако съдът го поиска, предоставят го. Затова проблемът тук не е някаква престъпна, невидима конспирация срещу брат ви. Проблемът е, че никой, свързан с този съдебен процес — нито съдиите, нито прокурорът, нито защитата, нито дори викарият, извършил първоначалното разследване, — не е гледал дело за убийство в каноничен съд. Нямаме практика да изискваме полицейски доклади за убийства. Изобщо не знаем какви доклади има. И макар да се стараем да преодолеем тези пропуски, това е ужасно трудно, когато процесът се движи толкова бързо.

— Тогава защо от съда се иска да направи нещо, което той не може? Натискът идва отнякъде.

Минято прави гримаса.

— Отче, явно някой е убеден, че смъртта на Ногара е скандал, който застрашава провеждането на тази изложба. И също според някого най-добрият начин за решаване на проблема е чрез бърз процес. Не виждам нищо, което да подсказва друга игра.

Вратите на съдебната зала се отварят. Преди Минято да тръгне, трябва да се уверя, че разбира колко важен е телефонът на Уго.

— Когато Симон дава показания — моля го, — попитайте го за обажданията му до Уго. И ако не отговори, пуснете съобщенията от гласовата поща.

Минято стисва зъби. Взема телефона и ми обръща гръб. Последните му думи са:

— Отче, не ме слушате. Аз не задавам въпроси. Само съдиите го правят.

Твърде разтревожен съм, за да си тръгна, и оставам пред съдебната зала. След минути пристига пеша първият свидетел. Възрастният епископ Пакомио, бивш ректор на семинарията „Капраника“ в която учеше Симон. Той е пълен оплешивяващ мъж с високо чело и сериозни очи. Облечен е с обикновен костюм на свещеник, но златният кръст на гърдите му подсказва, че е нещо повече от свещеник — от десет години е епископ на Торинската епархия. Минято започва делото с гръм и трясък — Пакомио е пропътувал шестстотин и петдесет километра, за да каже няколко добри думи за брат ми.

Полицаите му отварят вратите и аз надниквам вътре. Тримата съдии седят по местата си с траурни изражения. След това вратата се затваря.

През следващите петдесет минути крача из прашния вътрешен двор и се чудя как още да помогна. Когато епископ Пакомио отново се появява, изглежда ведър. Иска ми се да го попитам как е минало, но клетвата пред съда не му позволява да говори. Проследявам го с очи как се отдалечава и проверявам телефона си за съобщение от Минято. Нищо.

Малко след това спира скромен фолксваген голф с отворени прозорци и изплюва навън човек, когото не съм виждал от десет години — отец Странски. Той работеше заедно с баща ми в Съвета за насърчаване на единството на християните, когато той беше просто един апартамент, собственост на Ватикана; използваха ваната за картотека. Времето е посребрило косата му и е издължило лицето му, но той спира пред мен, поглежда ме изпитателно и прави връзката.

— О, Боже! Малкият Алекс Андреу!

— Отец Том.

Прегръща ме като роден син и аз се питам как изобщо Минято е успял да го издири. Последната ми информация за него е, че е ректор на някакъв институт в Йерусалим.

— По случайност съм в Рим — намига ми той. — Щастлива случайност.

Лучио. Само Лучио е в състояние да уреди внезапната поява на тези хора. Дали е платил, за да ги докара тук за една нощ?

Отец Том снижава глас:

— Е, в какво се е забъркал брат ти?

— Отче, не е направил нищо нередно. Просто не иска да каже на съдиите, че е невинен.

Странски клати глава. Такъв си е Симон Посочва към вратата и пита:

— Ще дойдеш ли с мен?

Обяснявам му защо не мога, а той се усмихва и казва:

— Тогава да се надяваме, че няма да се изложа като пълен глупак. От десет години не съм си имал вземане-даване с каноничното право.

Скромни слова на една жива легенда. Съвместно с двама кардинали отец Том изготви исторически документ за бъдещето на нашите взаимоотношения с нехристияните. Макар че той може да свидетелства само за поведението на Симон като млад, стратегията на Минято ми се изяснява: да впечатли съдиите със свидетелите в полза на брат ми.

Минава един час. Отец Том си тръгва. Пристига третият свидетел — и той е сензация.

Архиепископ Коласо е бивш нунций от времето на първото назначение на Симон в България. Роден в Индия, обучен в Рим, Коласо е един от висшите дипломати на Ватикана, въплъщение на служител в Секретариата. Бил е нунций в десетина държави. Днес е облечен с бяла одежда и лилав пояс, както се обличат свещениците в тропиците, което прави появата му още по-достолепна. Никак не ми е трудно да проумея по каква причина е тук. Минято и Лучио целят важно внушение — Секретариатът стои зад Симон, макар и лидерът му да не го подкрепя.

Минава още един час. В два часа архиепископ Коласо е заместен от последния свидетел на защитата. Този път не мога да повярвам на очите си.

Дори на Лучио му е било трудно да задейства връзки толкова нависоко. Кардинал Тауран е титан в Секретариата. Но едно време се говореше, че той ще стане новият държавен секретар, че ще замени Боя и ще промени коренно взаимоотношенията ни с православието. След това Тауран се разболя от паркинсон точно като Йоан Павел и по тази причина беше прехвърлен на не толкова натоварена работа като главен библиотекар на Светата римска църква. Негово високопреосвещенство опозна Симон, докато му преподаваше дипломация в Академията. Папският библиотекар ще посочи брат ми като един от любимите си ученици.

Иска ми се да бях вътре, за да видя израженията на съдиите, докато пред тях се изреждат да свидетелстват църковни светила. Нищо чудно, че Лучио е пожелал лично да наблюдава процеса.

В три часа Тауран излиза. Сцената е подготвена за Симон. Очаквам преди това съдиите да обявят почивка. Чакам Минято на вратата и се каня да отпразнувам с него триумфалното откриване на процеса.

Но никой не излиза. Чакат Симон. А той не идва.

Двайсет минути по-късно спира автомобил. Шофьорът излиза, отваря задната врата и чака. Вратата на съда се отваря. Вуйчо ми излиза намусено.

— Какво става? — питам.

Но Лучио ме подминава и влиза в колата, която го очаква. След секунда потегля. Обръщам се — Минято вече е зад мен.

— Обърка ли се нещо? — питам.

— Нито дума от кардинал Боя — изръмжава Минято.

— Как може да се отнасят така със Симон? Вуйчо ще се върне ли?

— Не.

— Тогава може ли да вляза?

Той рязко се извърта към мен.

— Трябва да разберете нещо. Не мога да защитавам брат ви както трябва, ако семейството ви продължава да действа самоволно.

— Извинете, монсеньор, но телефонът на Уго ще…

— Знам какво ще постигне телефонът. Ако не направите каквото ви моля, не мога да представлявам брат ви.

— Разбирам.

— Каквото и да ви хрумне да предприемете, най-напред се посъветвайте с мен.

— Да, разбрахме се.

Съгласието ми, изглежда, го успокоява.

— Много добре — казва. — Последните показания са след час. Отидете да обядвате и ще се видим тук след петдесет минути.

След час трябва да взема Петрос, но ще се наложи да ме почака.

— Кой ще свидетелства?

— Доктор Бахмайер.

Помощникът на Уго. Сигурно от него съдиите ще се осведомят за изложбата.

— Ще бъда тук — уверявам го.

В четири и половина вратата се отваря. Минято ме повежда към маса от дясната страна на съдебната зала. Отляво има същата маса за обвинението, водено от прокурор, когото всъщност наричат със старата титла „защитник на справедливостта“. До него е важният съдебен секретар, без който тази процедура е невалидна. Има и трета малка маса с микрофон между защитата и обвинението. Не се налага да гадая кой ще седне там.

— Не можем да задаваме въпроси — прошепва Минято. — Ако чуете неща, с които не сте съгласен, запишете ги. Преценя ли, че въпросите са полезни, мога да ги предам на съдиите.

— Седнете, моля — казва председателят на съда.

Полицаите въвеждат д-р Бахмайер. Виждал съм го няколко пъти и знам, че Уго не го държеше в течение. Този човек едва ли знае много за изложбата.

Съдебният секретар се изправя, за да помогне на свидетеля да се закълне. Клетвите са две: за поверителност и за правдивост. Бахмайер изглежда леко наплашен, докато ги повтаря след него.

— Представете се, моля — казва председателят на съда.

Той е с благо лице и старомодна външност; очилата му са с големи черни рамки, а гъстата му прошарена коса е пригладена назад с брилянтин. Не го познавам, не познавам и другите двама на съдийската маса, така че Минято явно има право: всички съдии, които познават Симон, са си направили отвод. Този монсеньор говори с полски акцент, така че сигурно е някой от съдиите, назначени в началото на понгификата на Йоан Павел. Ала въпреки дългия си опит сякаш се чувства неловко на съдийското място. Гласът му не звучи внушително, езикът на тялото му е колеблив. Трудно ми е да си представя как този човек би могъл да наложи волята си над останалите, когато дойде моментът съдиите да се съберат насаме и да гласуват.

От лявата му страна седи много по-млад съдия, мъж към петдесет, с дружелюбно изражение и късо подстригана коса. Прилича на нов ученик, който иска да се хареса. Последният от тримата прилича на булдог с масивната си челюст и обвинителния поглед. По-възрастен е от останалите и раздразнението му е неприкрито. Инстинктът ми подсказва, че той е основният играч в процеса.

— Казвам се Андреас Бахмайер. Куратор съм на средновековно и византийско изкуство във Ватиканските музеи.

— Седнете — казва председателят на съда. — Доктор Бахмайер, тук сме, за да установим причината за убийството на доктор Уголино Ногара. Вие сте работили с него, така ли?

— В известна степен.

— Кажете ни какво знаете за тази изложба.

Бахмайер подръпва рунтавите си вежди раздразнително. Явно намира въпроса за доста неопределен.

— Уголино не беше много приказлив по отношение на работата си — казва той.

— Въпреки това — настоява съдията.

Бахмайер свежда поглед към носа си, събира мислите си и накрая казва:

— Изложбата показва, че радиовъглеродното изследване на Торинската плащаница е невярно. Тя е съществувала в християнския Изток през по-голямата част от първото хилядолетие като мистична реликва, наречена Образа от Едеса.

Съдиите се споглеждат. Единият промърморва нещо неразбираемо. Мускулите ми се напрягат, докато чакам да видя дали Бахмайер ще положи основите, от които се нуждае обвинението. Само един мотив може да бъде приписан на Симон за убийството — че Уго се е канел да разкрие кражбата на плащаницата от Константинопол през 1204 г. Ако Бахмайер не знае за тази година, значи днес защитата на Симон е постигнала победа.

— Това е изненадваща и прекрасна новина — казва младият съдия. — Но доколко отец Андреу е бил осведомен относно експонатите?

— Виждал съм го само няколко пъти и не съм го питал. Но той беше много близък с Уголино, затова съм сигурен, че е знаел за изложбата много повече от мен.

— А хрумва ли ви какъв мотив може да има обвиняемият да убие доктор Ногара с оглед на нещата, които знае? — пита председателят на съда.

Още преди Бахмайер да отговори, изтръпвам радостно. Въпросът иска от него повече информация, отколкото би могъл да предостави. Дори ако знае за 1204 година, почти никой не е наясно, че Симон е поканил на изложбата православни свещеници. Поглеждам към Минято и забелязвам искра и в неговите очи. Може би въпросът е от списък с предложения, които той е направил на съдиите. Бахмайер обаче изненадва и двама ни.

— Да — отговаря, — хрумва ми. Неотдавна установихме, че някои от най-важните експонати са изчезнали. Някой е взел ръкописа на „Диатесарон“ от заключената витрина.

Не вярвам на ушите си. Изстрелвам се от мястото си, но преди да кажа нещо, Минято стисва ръката ми и ме дърпа надолу. Прокурорът вперва поглед в нас.

— Намеквате, че отец Андреу е откраднал книгата? — пита председателят на съда.

— Знам само, че в деня след убийството на Уголино отец Андреу дойде в музея и промени изложбата — отговаря Бахмайер. — Свали един фотос на страница от „Диатесарон“, а когато го попитах защо, не ми обясни нищо.

Бързо надрасквам бележка на Минято.

Говори глупости. По стените има фотоси от „Диатесарон“.

Минято ме пита само с устни: Сигурен ли сте? Кимвам, той става и пита съдиите:

— Може ли да се приближа?

Те му махват да отиде при тях. Следва приглушен разговор. След това Минято се връща сковано на масата.

Младият съдия пита:

— Доктор Бахмайер, всички фотоси ли свали отец Андреу?

— След като го попитах за първия, остави другите.

Минято се смръщва. Не с това впечатление е искал да останат съдиите, но сме се оказали в задънена улица. Повече се тревожа за „Диатесарон“. Питам се какво означаваха петната по дланите на Уго. Дали е възможно да е занесъл ръкописа в Кастел Гандолфо и сега той да е из — чезнал.

— Доктор Бахмайер — пита председателят на съда, — сещате ли се за причина…

Въпросът е прекъснат от отварянето на врата в дъното на залата. Влиза висок мъж с бледо лице. Очите му са сведени надолу, облечен е с обикновено черно расо. Той безшумно сяда на последната скамейка, опитвайки се да не привлича много внимание. Полицаите не го спират. Присъствието му предизвиква оживление. Дори съдиите са го зяпнали.

— Моля, продължете — казва съдията с благото лице. Живее сред тези стени двайсет и шест години, но така и не се е отървал от полския си акцент.

— Ваше преосвещенство, можем ли да ви помогнем с нещо? — обръща се към новодошлия председателят на съда.

— Не, не — отговаря архиепископ Но̀вак тихо, сякаш се извинява за предизвиканата суматоха. — Тук съм само да наблюдавам.

Съдиите са объркани. Едно е да бъдат наблюдавани. Съвсем различно е да ги наблюдават очите и ушите на папата.

— Доктор Бахмайер — продължава председателят на съда, — какъв мотив според вас може да има обвиняемият да открадне ръкописа?

Намирам въпросите за нелепи. Няма никакви доказателства, че Симон е докосвал с пръст „Диатесарон“.

— Извинете — разнася се зад нас гласът на Но̀вак. — Що за въпрос е това?

Съдията обяснява разкритието на Бахмайер за кражбата на „Диатесарон“.

— Моля да зададете друг въпрос — казва Но̀вак.

Съдията се опитва да вникне в молбата на архиепископа. Несигурно повтаря въпроса си на Бахмайер. Но̀вак го прекъсва:

— Простете, но достатъчно по тази тема. Тя е извън този дубиум.

Двама от съдиите се споглеждат. Прошепвам на Минято:

— Какво е дубиум?

Той не ми отговаря. Само слисано се взира в архиепископ Но̀вак.

Председателят на съда размества листовете пред себе си и вдига един, за да прочете написаното:

— Ваше преосвещенство, пред мен е общият обвинителен акт и в него пише, че дубиумът е дали отец…

Но̀вак вдига ръка и казва благо:

— Негово светейшество разпореди промяна в дубиума. Повече никакво обсъждане на темата, ако обичате.

Минято пише нещо на листовете помежду ни, без да гледа. Дубиум — онова, което трябва да се докаже. Целта на процеса.

Председателят на съда е толкова изненадан, че казва нещо на полски на архиепископ Но̀вак. По-възрастният съдия пита:

— Коя тема има предвид Негово светейшество, Ваше преосвещенство?

— Изложбата на доктор Ногара — отговаря Но̀вак.

Минято е застинал. Очите му не се отделят от Но̀вак, но под масата ръката му стиска китката ми. Ако съдът не може да чуе за изложбата, няма как да се докаже, че Симон има мотив да убие Ногара. И процесът може да се смята за приключен.

— Сигурен ли сте, Ваше преосвещенство? — пита председателят на съда.

В другия край на залата прокурорът е зяпнал. Архиепископ Но̀вак кимва.

— Ако желаете, може да продължите с друга тема.

Бахмайер се покашля на свидетелското място. Не е компетентен да говори по никаква друга тема.

Съдиите се съвещават приглушено. Накрая председателят казва:

— Доктор Бахмайер, можете да си вървите. Съдът ще заседава отново утре.

Но̀вак се надига. Полицаите му отварят вратата и той тихо излиза.

Минято отваря куфарчето си. Прибира вътре бележника си, но после, изглежда, си спомня нещо и си го записва в него. Прокурорът вече снове между нашата маса и съдиите в очакване на съвещание.

— Ще ви се обадя по-късно — казва ми Минято.

Преди да затвори куфарчето си, откъсва най-горния лист, сгъва го и ми го подава. След това се присъединява към прокурора и двамата се запътват към съдиите.

Когато излизам на двора, архиепископ Но̀вак вече си е тръгнал. Сядам на една пейка и разтварям листа. Минято е написал един-единствен ред: