Петото евангелие

18.

Петрос се събужда на зазоряване. Лучио и Диего още спят, но в кухнята заварваме монахините, които подготвят последната лятна продукция — белят морковите и мият марулите. Явно нямат нищо против да споделят този спокоен час с невръстния Наполеон, който влита сред тях, избутва широките им дрехи като шоумен, появил се иззад завесата, и пита:

— Къде е мюслито? Какви видове имате?

Никой уважаващ себе си италианец не яде мюсли, но Майкъл Блек ми отвори очите за американската закуска, когато бях още момче, както впоследствие просветли Симон относно американските цигари. Какво ли би казала Мона, когато разбере, че синът ѝ е усвоил този мой навик?

Тя е навсякъде в тази утринна светлина. Откакто ни напусна, усещам присъствието ѝ в ранните часове, в тишината, която обгръща света, когато сънищата са в окрайнините на нощта.

— „Хъни Смакс“, моля — казва Петрос, ровейки в чекмеджето за лъжица, и после се настанява на един стол в очакване да му поднесат закуската.

Правя го лично. Преди да се роди Петрос, в двореца нямаше такива храни. Помня, че на неговата възраст помолих Лучио за парче панетоне за закуска на втория ден след Коледа, а той ми отговори, че са изхвърлили всичко. Сърбам еспресото си и се взирам в шишето с мляко до купичката на Петрос. Току-що издоено от папския краварник в Кастел Гандолфо. Действителността се връща с първите мъчителни бодвания. Питам се дали Лео е успял да открие къде е Симон. Далечните удари на църковната камбана означават, че минава седем. Два часа и половина до срещата с Минято.

— Може ли да отида да поритам с момчетата? — пита Петрос, когато дояжда купичката си и я отнася на монахините да я изплакнат.

Обикновено момчетата от подготвителните класове на семинарията го допускат да рита топка заедно с тях — едно предимство на това да си син на учителя. Но Петрос явно не си дава сметка колко е рано.

— Трябва да отида на едно място — казвам му. — Можем да поритаме топката заедно пътьом.

Под двореца, в цветните лехи, подрязани под формата на герба на Йоан Павел, екип градинари вече са се заловили за работа, та да приключат, преди слънцето да напече. Главният градинар, който също има деца, се усмихва, като ни забелязва да дриблираме по стръмните алеи. Адски трудно е да учиш едно момче да играе футбол тук. Толкова е стръмно, че когато има буря, стълбите между пътеките се превръщат във водопади. Да се учиш да владееш топката на това място е като да се учиш да плуваш срещу течението в Тибър. Петрос обаче е упорит и, изглежда, като чичо си предпочита враговете му да бъдат безмилостни. След като месеци наред губеше битката с гравитацията и тичаше след изпуснатите топки до основата на базиликата, той вече умее да подскача надолу по склона на един крак и да дриблира с топката с другия, за да забави инерцията ѝ. Сръчността му кара друг градинар да вдигне палец, за да го поздрави. Футболът е едно от нещата, които сближават всички ни тук.

— Къде отиваме? — бодро пита Петрос, но когато му посочвам сградата, се муси.

Музеите отварят чак в девет, но тъй като службите на Ватикана започват работа в осем, за да може да затворят в един, разполагам само с половин час да разгледам изложбата сам, преди да пристигнат кураторите. Трябва да се подготвя за въпросите на Минято.

Главният вход е заключен. Заключени са и вратите откъм сектора на кураторите, които са и под охрана. Но Уго ми показа един лъкатушещ заден път — надолу до лабораторията по реставриране, покрай един завой, после отново нагоре със служебния асансьор. Не след дълго двамата с Петрос се спускаме през галерии, които не разгледах предишния ден. Той е като омагьосан от вишката, с която са окачили огромна картина, изобразяваща свалянето от кръста. Недалече се вижда още по-голямо платно, достатъчно широко да препречи пътен подлез, на което са изобразени учениците на Исус, загледани към плащаницата му в празния гроб. Тук на стената има табелки с редове от евангелията, части от които са с получер шрифт.

И после невероятен финал. Заковавам се на място, като го виждам. Със сигурност подобно хрумване за пръв път бива излагано на показ в папските музеи. От отсрещната страна на залата има огромна репродукция на страницата от „Диатесарон“, където са описани смъртта и погребението на Исус. Петната са отстранени, гръцкият текст се вижда, но остава лека размазаност, която показва, че алогите са цензурирали версията на Йоан за събитията. Тук, далече от цитатите от другите евангелия, текстът от Йоан е изписан на стената. Уго е отделил черната овца на евангелистите от останалите трима. И за да внуши съвсем ясно посланието си, е удебелил съвсем различни думи:

Смайвам се. Уго се е възползвал от уроците си при мен и ги е изложил пред очите на целия свят. Всичко, което е подчертал в Евангелието от Йоан, показва колко различна е тази версия от останалите. Как другите три разказват съгласувано, а Йоан не се съгласува с тях. Уго освен това бе направил и дръзко внушение, окачвайки тази страница от „Диатесарон“ — изглежда, иска да покаже, че дори преди деветнайсет века, по времето на алогите, християните са знаели, че Йоан не записва точно историята.

Обзема ме дълбоко смущение. Мислех, че Уго работи над историята на плащаницата. Мислех, че заниманията върху евангелията целят нещо друго, някаква теория как плащаницата е била отнесена от Йерусалим към Едеса. А това, което виждам тук, е много по-противоречиво. Църквата вярва, че някои умове не са готови да бъдат запознати с определени идеи. Каквото е добре за пастира, може да не е добре за стадото. Католиците миряни, които не са познавачи на Светото писание, може да си тръгнат от тази зала с впечатлението, че Евангелието от Йоан е някакъв второкласен текст или че трябва да бъде напълно изключен, тъй като променя фактите. Всичко, което Уго е изложил тук, на практика е вярно, но той е поел огромен риск, като го е показал публично и е оставил зрителя сам да си прави заключенията.

Бързо превеждам Петрос през залите, които разгледахме вчера. Имаме само двайсет минути да видим какво още е приготвил Уго.

Накрая стигаме до едно място почти в дъното на музеите, където галериите водят към Сикстинската капела. Пред нас виси дебел черен найлон, който закрива следващия вход. Петрос отбранително гушва футболната си топка. Надниква в тъмното пространство отвъд завесата, като че ли е дрешникът, където са се крили със сестра Елена.

Дръпвам найлона. Въздухът мирише на глина. Пред прозорците са поставени дълги портативни стени, които препречват естествената светлина. Подът е побелял от прах. Нещо не е наред. Изложбата се открива след три дни, а тук подготовката сякаш е замряла.

Отвсякъде ни обграждат витрини, които са използвани едва ли не като дърводелски магарета. Стъклата им са посипани със стърготини. Върху тях са навити електрически кабели. Избърсвам с длан повърхността и виждам ръкопис от Евагрий Схоластик, християнски историк, живял двеста години преди Карл Велики. Страницата пред мен разказва как Едеса била нападната от персийската армия, но била спасена от своето чудодейно изображение на Исус. До него е епископ Евсевий, бащата на християнската история, който пише през първите десетилетия на четвърти век и твърди, че лично е посетил архивите в Едеса и е видял писмата, които Исус си е разменил с владетеля на града. Петрос забелязва, че текстовете са на гръцки, и грейва.

— Тези думички са дълги! — отбелязва той.

Всяка страница изглежда като безкрайна поредица от букви, защото ръкописите са от времето, преди думите да започнат да се обособяват с разстояния. Това са мистични и озадачаващи документи, толкова древни, че светът, отразен в тях, се различава от нашия и прилича повече на света на евангелията. Границите между история, фантазия и слухове са размити. Но е ясно какво иска да изтъкне Уго: интелектуалците в християнския Изток много рано са чували за могъща християнска реликва в Едеса, чийто произход е свързан лично с Исус.

Озъртам се за някакви признаци, по които да разбера какво се е случило тук. Защо нищо не е довършено. Общото впечатление е, че изложбата е претърпяла внезапна промяна. Отделните части са ми познати, но внушението е различно и странно.

— Хайде! — Махвам на Петрос към съседната зала, надявайки се тя да е в по-добра форма.

Входът обаче е препречен от една витрина, като че ли работниците не са знаели за коя галерия е предназначена. Във витрината има малък и на пръв поглед невзрачен ръкопис, запис на проповед отпреди хиляда години. Поводът за проповедта е чудодейно избавление: една византийска армия минава през портите на Едеса, отнема от ръцете на мюсюлманите мистичния образ на Христос и го пренася през близо хиляда и триста километра планини и пустини, за да го върне победоносно в столицата на православието Константинопол.

Спирам и се вглеждам по-внимателно. Не мислех, че това е открил Уго. Тази проповед е изнесена през 944 г., много преди кръстоносните походи. Което означава, че не католиците са спасили плащаницата от Едеса. Преди първият католически рицар да поеме на поход, православните вече са спасили плащаницата и са я преместили от Едеса. Тогава как сме се сдобили с нея?

Следващата зала е последната. Стените са боядисани в тъмносиво, но когато очите ми привикват, започвам да различавам форми. Лъскави силуети на кораби и армии, на куполи и камбанарии. Силует на древен град нощем, нарисуван с десетина нюанса черно. Няма нищо друго, само една-единствена малка витрина, а зад нея се виждат две врати към съседния коридор. Петрос се втурва да види накъде водят вратите, но те се оказват заключени. Може би тук са държали „Диатесарон“ Отново се обръщам към витрината. Вътре има един-единствен пергамент, написан на гръцки, с кралски на вид червен печат. Датата е 1205 г.

Коремът ми се свива. Поредността е нарушена. Латинските ръкописи на Уго, две галерии по-напред, бяха по-древни от този пергамент. Гръцките ръкописи, които видях току-що, бяха много по-стари 1205 г. обръща посоката. Явно Уго е въвел нещо ново. Различна поредица от аргументи. Освен това 1205 г. е смущаващо близо до събитие в източната история, чийто спомен тази изложба не бива никога, ама никога да разбужда. От табелката до пергамента научавам, че гледам документ от тайния архив на Ватикана. Писмо, изпратено до папата от византийското императорско семейство.

Болка пронизва тялото ми. Има само една причина източният император да пише на папата през 1205 г.

Думите прелитат пред очите ми Крадци. Реликви. Непростимо. Тялото ми натежава като олово, неспособен съм да се извърна. Не може да бъде.

Най-накрая очите ми намират редовете, които сигурно са довели Уго до екстаз, когато е открил писмото, и са го ужасили, когато Симон му е обяснил какво означават.

Откраднали са най-святата реликва. Лененото платно, с което нашият Бог Исус е бил увит след смъртта си.

Вече разпознавам града на стената. Разбирам защо Уго е накарал да го нарисуват в черно. Тъкмо затова беше обезпокоен — заради кръстоносците. Ето как сме се добрали до плащаницата. Не сме я спасили от Едеса. Откраднали сме я от Константинопол.

1204 година е най-злокобната в историята на отношенията между Католическата и Православната църква. Много по-мрачна от годината на нашата схизма, век и половина по-рано. През 1204 г. католическите рицари отплават за Светите земи на Четвъртия си кръстоносен поход. Пътьом обаче спират в Константинопол. Намерението им е да обединят сили с източните християнски армии и заедно с православните си събратя да поведат най-великата религиозна война. Установяват обаче, че православната столица е напълно различна от католическия Запад. По онова време Константинопол е твърдината на християнството. След падането на Рим градът е закрилникът на Европа. Нито веднъж не са го завладявали варварски нашественици, затова между крепостните му стени се намира богатство, непокътнато от хиляда години. Съкровища от древния свят редом до най-превъзходните сбирки на християнски реликви.

Междувременно на запад вече са минали осем века от падането на Древния Рим, осем века на варварски нашествия, чуждестранни владетели и безредие. Ние, католиците, сме били бедни. Гладни. Изтощени. Дължали сме пари за корабите, с които плаваме, и не сме могли да си позволим договор дори за собствената си свещена война. Зърнали богатствата на православната столица, католическите рицари са допуснали най-голямата грешка по време на хилядолетната схизма между нашите две църкви.

Вместо да отплават към Светите земи, те нападат Константинопол. Изнасилват православни жени и избиват православни свещеници. Посичат православни събратя с мечовете си и опожаряват цели квартали от града, заличавайки превъзходната Константинополска библиотека от лицето на Земята. В църквата „Света София“ — „Свети Петър“ на Изтока — католиците качват една проститутка на патриаршеския трон да им попее оттам. И когато императорът не успява да плати огромния откуп, който му искат за свободата на неговия град — дори и след като разтапя златото си, — ние нахлуваме в православните църкви и ограбваме реликвите на Константинопол.

Общото богатство на всички западни църкви днес е само бледо подобие на намиращото се в онези реликварии. Векове наред старите християнски градове на Изтока изпращат най-ценните си предмети в Константинопол, за да бъдат защитени от враговете ни. Армията на императорите ги брани, а патриарсите призовават Бог да ги закриля. Византийската цивилизация се превръща в жизнена опора за несметното религиозно съкровище в своята сърцевина. Която католиците се заемат да плячкосват.

Това представлява силуетът на града на тази стена. Константинопол в безкрайния мрак на 1204 г.

Днес западните католици не разбират колко трайна е нанесената рана. Ала друг исторически момент добре илюстрира този факт. Два века и половина по-късно, много след като католиците са пристигнали и са си заминали от Константинопол, там нахлуват мюсюлманите. Изправени пред опасността от пълно заличаване на цивилизацията си, православните епископи са принудени да помолят за помощ. Заминават на запад и уговарят унизителен договор с папата. Ала когато се завръщат у дома, собственото им паство ги прогонва. Обикновените православни мъже и жени са направили своя избор. Предпочитат да бъдат убити от мюсюлманите, отколкото да дължат живота си на католиците.

И Константинопол пада. Ражда се Истанбул. И до ден-днешен, ако попитате някой православен кога окончателно се е затвърдил разривът между нашите две църкви, той ще скръцне със зъби и ще отговори, сякаш с все още щръкнал от гърба си нож: през 1204 г.

Писмото пред очите ми възкресява ужаса от онази година. Уго е открил най-осъдителния факт, който мога да си представя. Вече не е загадка как плащаницата се е озовала в средновековна Франция. Вече не е загадка защо тя сякаш няма минало. Ние, католиците, имаме пълното основание да забравим откъде е дошла. Защото сме я откраднали от православните. Оставам без думи пред дързостта на Уго да окачи подобно нещо на тези стени, под покрива на папата. Това е поразително признание за греха на католиците. Макар че никой не знае по-добре от мен колко много държеше Уго на истината и колко настояваше на всяка цена да представи фактите, дори аз съм смаян. Едва ли има по-подходящ момент от сегашния да се покрие откритието и да се придържаме към почтително мълчание. Иска ми се да бях трогнат от храбростта на Уго. Ала вместо това съм шокиран от безразличието му към цената, която трябва да платим.

Едничка мисъл изплува на повърхността на кипящите ми емоции. Схванал съм всичко погрешно. Секретариатът не би се опитал да прикрие подобно откритие, а би го насърчил. Ако Симон е поканил православни свещеници в тази зала, както баща ми ги покани в Торино преди шестнайсет години, би постигнал онова, до което кардинал Боя се домогва, откакто е станал държавен секретар: да върне взаимоотношенията ни с Православната църква половин век назад. Хиляди християни са изгубили живота си заради ненавистта, породена през 1204 г. Уго е поредният.

Значи затова Симон отказва да говори. Това е тайната, която му е по-скъпа от свещеническото расо. Недовършените експозиции разказват историята. Нищо чудно, че са спрели работата на Уго. Нищо чудно, че той не е дал на Лучио последните си бележки, за да подреди докрай изложбата. Но въпреки това Лучио даде на Симон правомощията да довърши изложбата, да промени окаченото по стените и аз го заварих да работи в съвсем друго крило на музея. Защо е допуснал това тук да остане?

Усещам, че Петрос подръпва расото ми. Но не съм в състояние да говоря. Вместо това коленича, прегръщам го и се опитвам да се овладея.

— Време ли е? — пита той. — Може ли да тръгваме?

Кимвам и прошепвам:

— Да, време е.

Той се пресяга и ме хваща за ръката. Дърпа, дърпа, кара ме да се изправя.

— Какво ще правим сега?

Не знам. Просто не знам.